Бях една вечер у госпожа Пиерсон.Изминали се бяха три месеца,откакто я виждах почти всеки ден;и за това време какво да ви кажа,ако не,че я виждах?"Да бъдеш с хората,които обичаш,казва Лабрюер,това е достатъчно;да мечтаеш,да им говориш,да не им говориш никак,да мислиш за тях,да мислиш за съвсем други неща,но при тях,това е все едно."
Аз обичах.От три месеца насам ние правехме дълги разходки;бях посветен в тайните на нейното скромно милосърдие;ние прекосявахме мрачните алеи,тя на малък кон,аз пеш,с пръчка в ръка;така,полузадоволени,полуспали,ние ходехме да хлопаме по колибите.Имаше една малка скамейка във входа на гората,където отивах да я чакам след обяд;ние се намирахме като-че случайно,но редовно.Сутрин-музика,четене;вечер-с лелята игра на карти вкъщи,както някога с моя баща;но винаги на същото място,тя наблизо,усмихваща се и нейното присъствие,изпълващо моето сърце.По какъв път о,Провидение!Бяхте ме завели до нещастие!Каква безповратна съдба бях натоварен да изпълня?Какво!Един толкова свободен живот,една толкова очарователна интимност,толкова почивка,пораждаща се надежда!...О,Господи!Защо се оплакват хората?Има ли нещо по-сладко от обичта?
Да живееш,да,да чувстваш силно,дълбоко,че съществуваш,че си човек,създаден от Бога-ето първото,най-голямото благодеяние на любовта.Не трябва да се съмняваме в това,любовта е една необяснима мистерия.С каквито окови,с каквито низости,бих казал даже,с каквито отвратителни неща да е обиколен светът,цял скрит под планина от предразсъдъци,които го обезобразяват и развалят,през всичките тези мръсотии,в които го влекат,любовта,живата и съдбоносна любов,той не е по-малко един небесен закон,толкова могъщ и толкова неразбираем,колкото и този,който крепи слънцето в небесата.Каква е,питам ви,тази връзка,по-яка,по-здрава от желязото,която не може нито да се види,нито да се пипне?Какво означава това,да срещнеш известна жена,да я погледнеш,да й кажеш една само дума и никога вече да не я забравиш?Защо именно тази,а не друга?Повикайте разума,навика,чувствата,главата,сърцето и обяснете всичко това,ако можете.Вие ще намерите само две тела,едното там,другото тук,а между тях какво?Въздух,пространство,безкрайност.О,глупци,които се мислите хора и които смеете да разсъждавате за любовта!Имали ли сте я вие,за да говорите за нея?Не,вие сте я почевствали.Вие сте разменили един поглед с някое непознато създание,което минавало и изведнъж от вас е отлетяло нещо незнам какво,което няма име.Вие сте пуснали корен в земята като зърното,скрито в тревата,което усеща,че животът го повдига и което скоро ще стане за жътва.
Ние бяхме сами;прозорецът беше отворен;имаше в дъното на градината малка чешмичка,шумът от която идеше чак до нас.О,Господи!Бих желал да преброя капка по капка всичката вода,която беше паднала,докато ние седяхме,докато тя говореше и аз й отговарях.Аз се опивах от нея до изгубване на съзнание.
Казват,че нямало нищо толкова бързо,отколкото чувството на антипатия;но аз мисля,че човек отгатва още по-скоро,когато се разбира с някого и когато ще се обича.Колко много струват тогава и най-малките думи!Какво важи за какво говорят устните,когато човек слуша как сърцата си отговарят?Каква безгранична сладост има в първите погледи близо до една жена,която ви привлича!Отначало сякаш всичко,което се казва в присъствието един на друг,е като боязливи изследвания,като леки изпитвания;тутакси се ражда една странна радост:човек чувства,че се е събудило някое ехо;какво докосване!Какво приближаване!И,когато човек е сигурен,че е обичан,когато разпознае в скъпото същество братството,което е търсил у него,каква яснота настава в душата!Думите се изказват сами по себе си;той знае от по-напред онова,което ще се каже;душите се протягат,устните се смълчават.О!Какво мълчание!Каква забрава на всичко!
Но,макар че моята любов,която беше започнала от първия ден,възрасна до крайни предели,уважението,което хранех към госпожа Пиерсон,ми беше заключило устата.Ако тя ме беше допуснала не толкова лесно до своята интимност,аз може би щях да бъда по-смел,защото тя беше произвела върху мене едно толкова силно впечатление,че никога не го напусках без любовен захлас.Но,имаше в нейната искреност,даже в нейното доверие,което тя ми засвидетелстваше,нещо,което ме спираше;освен това,заради името на баща ми тя ме считаше за приятел.Това обстоятелство ме заставяше да бъда още по-почтителен пред нея;аз пазех да се покажа достоен за това име.
Да се говори за любов,казват,значи да се люби.Ние говорехме за това рядко.Всеки път,когато ми се случваше да докосна този въпрос случайно,госпожа Пиерсон отговаряше едвам и говореше за друго нещо.Не разбирах по каква причина,защото това не ми беше достъпно;но,струва ми се понякога,че лицето й добиваше лек цвят на строгост и даже на страдание.Понеже не бях й задавал въпроси за нейния минал живот и не исках никак да правя това,не я питах повече.
В неделя танцуваха в село;тя отиваше там почти всякога.През тези дни нейният тоалет,макар винаги прост,беше по-елегантен;едно цвете на косите,една корделка по-весела и още някоя дреболия;но имаше в нея цялата един изглед по-млад,по-свободен.Танцът,който тя обичаше много,сам по себе си и искрено,като забавно упражнение й вдъхваше луда веселост;нейното място беше под малкия местен оркестър;тя идваше там като подскачаше и като се смееше със селските момичета,които я познаваха почти всичките.Веднъж като се впуснеше,тя не се спираше вече.Тогава ми се струваше,че тя ми говореше с по-голяма свобода,отколкото обикновено;имаше у нея освен това известна привързваща фамилиарност.Аз не танцувах,понеже бях в траур;но стоях зад нея и като я гледах тъй добре разположена,изпитвах много пъти желание да й призная,че я обичам.
Аз незнам защо,щом помислех за това,чувствах непобедим страх;едничката тази мисъл за признание ме караше да ставам изведнъж сериозен и сред най-веселите разговори.Няколко пъти бях намислил да й пиша,но все изгарях писмата си,написани до половина.
Тази вечер бях вечерял у нея;гледах всичкото спокойствие на външността й;мислех за тихия живот,който водех,за моето щастие,откакто я познавам и си казвах:"Защо е повече?Не стига ли това?Кой знае?Бог,може би не е дал нищо повече от това за тебе.Ако й кажех,че я обичам,какво ли ще се случи?Тя ще ми забрани може би,да я виждам.Ще я направя ли по-щастлива,отколкото е днес,като й кажа?Сам ще бъда ли по-щастлив от това?"
Бях се подпрял на пианото и като размишлявах така,тъгата ме обхвана.Денят си отиваше,тя запали една свещ,като се връщаше да седне тя видя,че една сълза се беше търколила от моите очи.
-Какво ви е?-каза тя.Аз си извърнах главата.
Търсех някакво извинение,но не намирах никакво;боях се да срещна нейните погледи.Станах и отидох на прозореца.Въздухът беше приятен,луната се издигаше иззад алеята на липите,там,където я бях видял за първи път.Паднах в дълбоко бленуване,забравих дори за присъствието й и като простирах ръце към небето,ридание задави сърцето ми.
Тя се беше изправила и стоеше зад мене.
-Какво ви е,най-после?-попита тя пак.Отговорих й,че смъртта на баща ми се представи пак в ума ми,при гледката на тази широка самотна алея;взех позволение от нея и излязох.
Защо бях решил да крия любовта си,не можех да си дам сметка.Но,вместо да се върна у дома,започнах да скитам като луд из селото и гората.Сядах,където намерех скамейка,после ставах бързо пак.Към полунощ се приближих до къщата на госпожа Пиерсон;тя беше на прозореца.Като я видях,разтреперах се;исках да се върна назад;бях като замаян;отидох бавно и печално и седнах под нея.
Незнам дали тя ме позна;бяха се изминали няколко минути,откакто бях там,и чух да пее с приятния си и сладък глас припева на някакъв романс и почти тутакси едно цвете падна върху рамото ми.Това беше една роза,която същата вечер бях видял на гърдите й;аз я взех и я поднесох към устните си.
-Кой е тук,-каза тя-в този час?Да не сте вие?-тя назова името ми.Вратичката на градината беше полуотворена;станах,без да отговоря и влязох вътре.Спрях се сред моравата;вървях като сомнамбул и без да зная какво вършех.
Изведнъж я видях,че се показа на вратата на стълбите;тя изглеждаше неуверена и заничаше внимателно на лунната светлина.Тя пристъпи няколко крачки към мене,аз се приближих.Не можех да говоря;паднах на колене пред нея и стиснах ръката й.
-Слушайте,-каза тя-аз зная;но,ако е дошло до там,Октав,трябва да си отидете.Вие идвате тук всякога,не сте ли добре дошъл?Не е ли достатъчно това?Какво мога аз повече за вас;вие добихте моето приятелство;бих желала да имате сила да ми запазите вашето за по-дълго време.