Като се събудих на другия ден,почувствах едно толкова дълбоко отвращение от себе си,намерих се толкова жалък,толкова паднал в моите очи,че едно страшно желание ме обхвана в първия момент.Скочих от леглото,заповядах на любимката да се облече и да си отиде,колкото можеше по-скоро;после седнах и когато движех отчаяните си погледи по стените на стаята,спрях ги машинално към ъгъла,където бяха окачени моите револвери.
Тогава даже,когато страдащата мисъл ще накара вече ръцете да се протегнат към унищожението,когато нашата душа вземе едно смело решение,струва ни се,че във физическото действие-да се откачи едно оръжие за да се приготви,в студа на желязото даже,струва ни се,има някакъв материален ужас,независим от волята;пръстите се нагласяват с мъка,ръката се изпъва.Каквато и да е стъпка към смъртта,цялата природа се изменя с нея.Така,докато това момиче се обличаше,аз не можах да разбера онова,което изпитвах,ако то не е било това,което моят револвер ще ми е казал:"мисли за това,което ще правиш".
Оттогава наистина често съм мислил за това,което щеше да ми се случи,ако както исках,любимката бързо се облечеше и се махнеше тутакси.Без съмнение първият ефект от срама щеше да се изглади;скръбта не е отчаяние,и Бог ги събрал като братя така,че единият да не ни оставя никога сами с другия.Веднъж въздуха на стаята ми изпразнен от тази жена,моето сърце би било утешено.Щеше да остане при мене само разкаянието на което ангелът на небесното всеопрощаване е забранил да не убива никого.Но,без съмнение,поне аз бях изцерен за живота;развратът беше завинаги изгонен от прага на моята врата и никога не бих се натъкнал вече на страшното чувство,което неговото първо посещение ми беше вдъхнало.
Но случи се съвсем друго.Борбата,която се извършваше у мене,бодливите размишления,които ме притискаха,отвращението,страхът,гневът даже(защото аз чувствах хиляди неща в едно и също време),всичките тези фатални сили ме приковаваха на моя фотьойл;и,докато бях по този начин жертва на най-опасния делир,любимката,наведена пред огледалото мислеше само как да оправи по-добре своята рокля и си правеше прическата най-спокойно на света.Всичките тези кокетнически примамки траеха повече от една четвърт час,през което време бях почти успял да я забравя.Най-сетне,в следствие на някакъв шум,който тя направи като се обърнах с нетърпение,помолих я да ме остави сам с толкова знаменателен,гневен акцент,че тя се приготви завчас,възви дръжката на вратата и ми изпрати една целувка.
В същия миг се позвъни на външната врата.Аз станах бързо и едвам ми остана време да отворя на любимката един кабинет,където тя се хвърли.Дежене влезе почти веднага след това,с двама млади съседи.
Тези големи водни течения,които се срещат сред моретата,приличат на известни събития в живота.Фаталност,случай,провидение,какво значи името?Тези,които отричат едното за да му противопоставят другото,злоупотребяват само с думата.Няма,обаче,нито един от тях,който като говори за Цезаря или Наполеон,да не каже естествено:"този беше човек на Провидението".Те явно мислят,че само героите заслужават да се занимава с тях небето и,че цветът на царската мантия привлича боговете,както биковете.
От това,че тук долу на земята се явяват решаващи и най-малките неща,че предметите и обстоятелствата,най-незначителни по външност,ни водят в нашата съдба,няма по мое разбиране по-голяма бездна за мисълта.Има от нашите обикновени постъпки като малки притъпени стрели,които ние сме привикнали да хвърляме към целта или приблизително към нея,така че от всичките тези малки резултати сме си създали едно отвлечено и установено същество,което ние наричаме наша мъдрост или наша воля.После минава вихрушка,и ето ти най-малката от тези стрели,най-леката,най-нищожната,която се издига,докъдето око вижда,отвъд хоризонта,в безпределните обятия на Бога.
От каква буйност сме обхванати тогава ние!Какво стават тези призраци на спокойната гордост,волята и благоразумието?Самата сила,тази господарка на света,този меч на човека в битката на живота,напразно я замахваме с гняв,когато ние се стараем да се закрием,за да избегнем удара,който ни заплашва;една невидима ръка отдалечава юмрука и всичкият порив на нашето усилие ни служи само да ни накара да паднем по-надалече.
Така,в момента,когато се опитвах да поправя грешката,която съм извършил,може би да се накажа за нея в минутата,когато ме обхващаше дълбок ужас,разбрах,че трябва да издържам едно опасно изпитание,под което изнемогвах.
Дежене сияеше;той започна като се обтегна на софата,с няколко шеги по адрес на лицето ми,което,казваше,не било спало добре.Понеже бях малко разположен да поддържам тези шеги,аз го помолих да ме избави от тях.
Той не показваше вид да е обърнал внимание на това;но на същия тон той засегна предмета,който го водеше тук.Той беше дошъл да ми съобщи,че моята метреса имало не само двама любовници в едно и също време,но и трима,което значеше,че тя се отнесла към моя съперник също така зле,както и към мене;младото момче,като се научило,вдигнало страшен шум за това,че целият Париж знаел.Отначало аз не разбрах добре това,което ми казваше,понеже не слушах вничателно;но когато го накарах да потрети с най-големи подробности и разбрах точно смисъла на тази страшна история,бях смутен и толкова изненадан,че не можах да отговоря.Моето първо движение беше да се изсмея на това,защото виждах ясно,че съм обичал последната от жените;не беше по-малко истина,че я обичах и сега още."Възможно ли е?",ето това е всичко,което можах да намеря да кажа.Приятелите на Дежене потвърдиха тогава всичко,което беше казал той.В нейната собствена къща било,където моята метреса,уловена от нейните двама любовници,разиграла за тяхна сметка една сцена,която цял свят знаел наизуст.Тя била опозорена и принудена да напусне Париж,ако не искала да се изложи на по-голям скандал.
Той ме улесни да видя,че във всичките тези комедии имаше голяма доза смешно,разпространено върху тоя дуел за тази същата жена,върху моята непобедима страст към нея и най-после върху цялото ми поведение по отношение на нея.Но,да се каже,че тя заслужаваше най-мръсните имена,че тя не беше след всичко това нищо друго,освен една презряна нещастница,която е правила може би сто пъти повече зло от това,което се знаеше,то значеше да се накарам да почувствам горчиво,че аз съм бил един глупак като толкова други.
Всичко това не ми харесваше;младите хора,които се досетиха за това,станаха предпазливи;но Дежене имаше свои проекти;той се беше натоварил със задача да ме изцери от моята любов,и той я третираше немилостиво като болест.Едно дълго приятелство,основано на взаимни услуги,му даваше право;а,понеже неговият мотив му се показваше твърде похвален,той не се колебаеше да направи да ги оценят.
Не само той не ме избави от тях,но от момента в който видя моето смущение и срам,той направи всичко възможно за да ме тласне по този път толкова далече,колкото можеше.Нетърпението ми стана скоро твърде явно за да му позволя да продължава;той престана тогава и започна да мълчи,което ме ядоса още повече.
По реда си аз задавах също въпроси;кръстосвах назад и напред из стаята.Беше ми непоносимо да слушам тази история;като,че съм искал да ми я повтарят!Силех се да се показвам ту усмихнат,ту спокоен;но това бе напразно.Дежене беше млъкнал тутакси,след като се бе показал най-досаден бъбривец.Докато се разхождах с големи крачки,той ме гледаше безучастно и ме оставяше да се разхождам из стаята като лисица в менажерия.
Не мога да изкажа това,което изпитвах.Една жена,която в продължение на толкова дълго време е била идолът на моето сърце и която,откакто съм я изгубил ми причиняваше толкова живи страдания,едничката,която съм обичал,тази,която исках да оплаквам до смъртта си,стана изведнъж безсрамница,предмет на плоски шеги от страна на младите хора,на хула и всемирен скандал.Струваше ми се,че усещах върху рамото си впечатлението от зачервено желязо и че бях белязан с горящ знак.
Колкото повече размишлявах,толкова повече забелязвах как нощта се сгъстяваше около мен.От време на време извръщах глава и виждах една ледена усмивка или любопитен поглед,който ме наблюдаваше.Дежене не ме изоставяше;той разбираше добре това,което правеше:ние се познавахме отдавна;той добре знаеше,че съм способен на всички лудости и че екзалтацията на моя характер можеше да ме завлече отвъд всички граници,върху какъвто и да е път,с изключение само на един.Ето защо той обезценяваше страданието ми и го зовеше от моята глава в сърцето ми.
Когато ме видя най-после до точката,където искаше да ме заведе,той не закъсня вече да ми даде последния удар.
- Не ви ли харесва тази история?-ми каза той-Ето най-хубавото,което е неин край.То е,мой драги Октав,че сцената у *** се е случила през една нощ,когато имало ясна луна;и докато двамата любовници се карали хубавичко у дамата и говорели,че ще си отрежат гърлата,сторило им се,че са видели на улицата една сянка,която се разхождала много спокойно и на която вие сте приличали толкова много,че помислили,че сте вие.
- Кой каза това?-отговорих аз-Кой ме е видял на улицата?
-Самата ваша метреса;тя го разказва на всеки,който желае да го чуе,също така весело,както ние ви разказваме нейната собствена история.Тя поддържа,че вие я обичате още,че сте й обикаляли още вратата,че най-после...всичко,което можете да си помислите и което,достатъчно е да знаете,че тя го говори публично.
Не съм могъл никога да лъжа и всеки път,когато ми се е случвало да поискам да дегизирам истината,лицето ми винаги ме е издавало.Истинската любов,срамът да призная пред свидетели моята слабост,ме караха при все това да правя известно усилие."Разбира се,впрочем си казвах аз,че съм бил на улицата.Но,ако съм знаел,че моята метреса била по-лоша,отклкото я мислех,не бих бил без съмнение там".Най-после се убеждавах,че не можеха да ме видят и различат ясно;опитвах се да отричам.Червенина покри лицето ми с такава сила,че сам почувствах безполезността да се преструвам.Дежене се усмихна на това."Пазете се,му казвам аз,пазете се!Да не отиваме много далеч!"
Продължавах да вървя като луд,не знаех за какво да се захвана;би трябвало да се смея,но това беше още по- невъзможно.В това време очевидни знаци ме накараха да разбера грешката си;аз бях изобличен."Знаех ли?,извиках с висок глас,знаех ли,че тази нещастница..."
Дежене стисна устните си,което означаваше:вие достатъчно знаехте.
Недоумявах,като избърборвах на всеки момент по някоя смешна фраза.Кръвта ми,възбудена от четвърт час насам,започваше да бие в моите слепи очи с една сила за която не отговарях вече.
-Аз,на улицата,потопен в сълзи,в отчаяние!И през това време тази среща у нея!Какво!Същата тази нощ осмян от нея!Тя да осмива!Наистина,Дежене!Вие не сънувате ли?Истина ли е това?Възможно ли е?Какво знаете за това?
Така като говорех насполуки,главата ми се замая;и през това време един ненадминат гняв ме завладяваше все повече и повече.Най-сетне седнах изтощен с треперещи ръце.
-Приятелю мой,-ми каза Дежене-не взимайте това на сериозно.Този уединен живот,който вие водите от два месеца насам,ви е причинил много зло:виждам,че вие имате нужда от развлечения.Елате да вечеряте тази вечер с нас,а утре да закусиме на полето.
Тонът,с който той произнесе тези думи,ми причини повече зло,отколкото всичко останало.Почувствах,че будех у него съжаление и ,че той ме третираше като някое дете.
Неподвижен,седнал настрани,правех напразни усилия за да се овладея."Е!,мислех си аз,измамен от тази жена,отровен от страшни съвети,не намерил никъде прибежище,ни в работата,ни в умората,аз имам за единствена защита,на двадесет години,една силна и страшна болка,о,Господи;тази същата болка,тези святи мощи на моето страдание,което току-що ме удари в ръцете!Вече не моята любов,а моето отчаяние оскърбяват!Да се присмива!Тя да се присмива,когато аз плача!"Това ми се струваше невероятно.Всичките спомени от миналото ми нахлуваха в сърцето,когато мислех за него.Струваше ми се,че виждам да се издигат един след друг спектровете на нашите любовни нощи;те се наклоняваха върху бездна без край,вечна,черна като небитието;а върху дълбочините на бездната играеше един лъч,приятен и шеговит:"ето твоята награда!"
Ако бяха ми казали само,че светът се присмиваше на мене,бих отговорил:"толкова по-зле за него" и не бих бил сърдит за това;но ми казваха в същото време,че моята метреса не била нищо друго,освен една безсрамница.Така,от една страна,смешното беше публично доказано,констатирано от двама свидетели,които преди да разкажат,че са ме видели,не можеха да скрият да не кажат по какъв случай:светът имаше право против мене;а,от друга страна,какво можех да му отговоря аз?В какво да се заловя?В какво да се заключа?Какво да правя,когато центърът на моя живот,самото мое сърце беше разрушено,убито,унищожено?Какво казвам?Тази жена,заради която бях всичко пренебрегнал,осмиването,както и бламът,заради която бях оставил планина от гадости да се натрупа върху мен;тази жена,която обичах,а която е обичала друг и от която не поисках да ме обича,от която не исках нищо друго,освен позволение да плача на вратата й,нищо друго,освен да ме остави да посветя далеч от нея младостта си на моя спомен и да напиша нейното име,самото нейното име върху гроба на моите надежди!...Ах!Когато мислех за това,усещах се,че умирам;тази жена беше,която ме осмиваше;тя беше първата,която ме сочеше с пръст и ме показваше на тази ленива тълпа,на този празен и досаден народ,който се спуска присмиващ се около всичко,което го презира и забравя;това беше тя,това бяха нейните устни,толкова пъти прилепвани върху моите;това тяло,тази душа на моя живот,моето месо и моята кръв,откъдето именно излизаше сквернословието;да,последната от всички,най-подлата и най-горчивата,смехът без милост,който храчи в лицето на болката.
Колкото повече се вдълбочавах в моите мисли,толкова повече моят гняв се увеличаваше.Дали гняв трябва да го нарека?Защото не зная какво име носи чувството,което ме вълнуваше.Беше явно,че една неотменна нужда за отмъщение взе връх.Но,как да си отмъстя на жена?Бих заплатил онова,което ми биха поискали,стига да имам на разположение оръжие,което би могло да я улучи;но какво оръжие?Аз нямам никакво,даже нито това,което тя беше употребила;не можех да й отговоря с нейния език.
Тутакси съзрях една сянка зад пердето на стъклената врата;то беше онова създание,което чакаше самичко в кабинета.Бях я забравил.
-Слушайте!-извиках,като се вдигнах с известно прехласване-аз обичах,аз обичах като луд,като глупав.Аз заслужавах всички присмехи,които вие бихте поискали.Но,за Бога!Трябва да ви покажа нещо,което ще ви докаже,че не съм още толкова глупав,колкото си мислите.
Като казах така,ударих с крак стъклената врата,която се отвори,показах им това момиче,което се беше сгушило в един ъгъл.
- Влезте там,вътре-казах на Дежене-вие,който мислите,че съм луд от любов към една жена и който обичате само момичета,не виждате ли вашата висша мъдрост,която се довлича оттук-оттам върху този фотьойл.Попитайте я дали цялата ми нощ се е минала под прозорците на ***;тя ще ви каже нещичко.Но това не е всичкото,това не е всичкото,което имам да ви кажа.Тази вечер вие ще вечеряте,утре ще сте на полето;ще дойда там и вярвайте ми,че няма да ви оставя.Ние няма да се разделим,ще прекараме цял ден заедно;ще имате рапири,карти,зарове,пунш,това,което обичате,но няма да си отидете.С мене ли сте?Аз съм с вас;Съгласен съм!Исках да направя от моето сърце мавзолей на любовта си;но ще хвърля любовта си в друг гроб,о справедливи Боже!Когато би трябвало да го издълбая в моето сърце.
Задоволих се с тези думи,докато те влязоха в кабинета и усетих колко негодуванието,което се утешава,може да ни донесе радост.Колкото за този,който би се учудил,че от този ден измених напълно моя живот,той не познава човешкото сърце и не знае,че човек може да се колебае двадесет години,докато направи една крачка,но не може да отстъпи назад,когато я е направил вече.