Бригита отиваше добре.Както ми беше казала,тя искаше да заминем тутакси,щом като оздравее.Но аз се противопоставих на това и трябваше да чакаме още две седмици,за да дойдеше в състояние да понася пътуването.
Винаги тъжна и мълчалива,тя беше благосклонна.Каквото и да правех за да я накарам да ми говори с открито сърце,казваше,че писмото,което ми беше показала е единствената причина за меланхолията й и тя ме молеше да не става повече въпрос върху това.Така,принуден да мълча и аз като нея,напразно търсех да отгатна онова,което ставаше в сърцето й.Тежеше ни да бъдем всякога сами двамата,та отивахме на театър всяка вечер.Там,седнали един до друг,в дъното на ложата,ние си стискахме понякога ръцете;от време на време някое хубаво парче музика,някоя дума,която ни трогваше,караше ни да разменяме приятелски погледи;но,на отиване,както и на връщане,бяхме неми,потънали в своите мисли.Двадесет пъти на ден се чувствах готов да се хвърля в краката й,за да я помоля да ми нанесе смъртния удар или да ми даде щастието,което едвам съзирах;двадесет пъти,в момента преди да го направя,виждах да се променят нейните черти;тя ставаше и ме напускаше,или с някоя ледена дума спираше въздишката на устните ми.
Шмит идваше почти всеки ден.Макар неговото присъствие в къщата да беше причината на всичкото зло и посещението,което му бях направил да беше оставило в душата ми особени подозрения,начинът по който той говореше за нашето пътешествие,неговото добродушие и простота ме успокояваха.Бях му говорил за писмата,които беше донесъл,но той ми се показа от това не толкова обиден и по-печален,отколкото мене.Той не знаеше съдържанието им и отдавнашното приятелство,което имаше с Бригита,го караше да не ги одобрява.Не би се натоварил с тях,казваше,ако е знаел какво са криели те.От тона,който госпожа Пиерсон държеше с него,не можех да мисля,че й беше доверен.Виждах го с удоволствие,наистина,макар и да имаше между нас един вид стеснение и церемония.Натоварил се да бъде,след нашето заминаване,посредник между Бригита и семейството й и да попречи на едно окончателно скъсване на връзките им.Уважението,което питаеха към него в страната,не можеше да бъде от малко значение,и аз не можех да не му бъда благодарен.Това беше най-благородният характер.Когато бяхме и тримата заедно,ако забележеше известна студенина или принуденост,виждах го да употребява всички усилия,за да възстанови веселостта между нас;ако се показваше неспокоен заради това,което се случваше,то беше винаги предпазливо и по начин да накара да се разбере,че е желал да ни види щастливи;ако говореше за нашите връзки,то беше така да се каже,с почитание и като човек,за когото любовта е свещена връзка пред Бога;най-сетне той беше един вид приятел и ми вдъхваше пълно доверие.
Но,въпреки всичко и напук на усилията му,той беше тъжен и аз не можех да надвия странните мисли,които ме обхващаха.Сълзите,които видях да пролива този млад човек,неговата болест,която се яви точно в същото време,както на моята метреса,някаквато меланхолична симпатия,която мислех,че открих между тях,ме вълнуваха и безпокояха.Нямаше нито един месец,откогато,върху най-дребни подозрения бях имал припадъци от ревност;но сега в какво да подозирам Бригита?Каквато и да бъде тайната,която криеше от мене,нали щеше да тръгне с мене?Макар даже да беше възможно,че Шмит беше поверен в някаква мистерия,която аз не знаех,от какво естество можеше да бъде тази мистерия?Какво за неодобряване можеше да има в тяхната тъга,в тяхното приятелство?Тя го познаваше от дете;виждаше го след дълги години,в момента,когато ще напуска Франция;тя се намираше в нещастно положение и случаят искаше,че той да я поучи,да послужи даже в известен смисъл за инструмент на нейната лоша съдба.Не беше ли твърде естествено да разменят няколко скръбни погледи,срещата с този млад човек да припомни на Бригита миналото,някои спомени и някои съжаления?Можеше ли той,от своя страна,да я види да заминава без боязън,без да мисли за успехите на едно дълго пътешествие,за рисковете на един скиталчески живот,почти изгнанически и напуснат?Без съмнение това трябваше да е така и чувствах,когато мислех за това,че аз именно трябваше да се вдигна и да застана между тях,да ги ободря,да ги накарам да повярват в мене,да кажа на едната,че моята ръка би я подкрепила толкова,колкото тя иска,а на другия,че съм му признателен за привързаността,която ни засвидетелства и за услугите,които ще ни направи.Чувствах го,но не можех да го сторя.Смъртен студ ми стягаше сърцето и останах върху фотьойла си.
Когато Шмит си отидеше вечер,ние или мълчахме,или говорехме за него.Не зная каква чудна примамка ме караше да питам всеки ден Бригита за нови подробности върху него.Тя не ми каза,обаче,нещо повече от това,което казах на читателя;неговият живот не е бил никога по-друг от тоя,какъвто беше сега-беден,мрачен и честен.За да се разкажеше целия,не искаше много думи;но аз ги карах да се повтарят непрестанно и без да зная защо,това ме интересуваше толкова.
Като размишлявах върху това,имаше в сърцето ми една мъка,която не изповядвах.Ако този млад човек беше пристигнал в момента на нашата радост,да донесе на Бригита някое незначително писмо,да стисне ръката й на качване в колата,бих ли обърнал на това най-малкото внимание?Ако ме беше познал или непознал в Операта,ако беше скрил пред мене сълзите си,причината на които не знаех,какво ми важеше,ако аз бях щастлив?Но при всичко,че не можех да отгатна причината на Бригитината скръб,виждах ясно,че моето поведение от миналото,каквото и да можеше да каже тя за него,не беше сега чуждо на скърбите й.Ако бих бил това,което трябваше да бъда от шест месеца,откакто живеем заедно,нищо в света,знаех го,не би могло да смути любовта ни.Шмит беше един обикновен човек,но той беше добър и предан;неговите прости и скромни качества приличаха на големи чисти черти,които окото схваща без мъчнотия и изведнъж;в продължение на четвърт час той се познаваше и вдъхваше доверие,ако не и възторг.Не можех да се въздържа да не кажа,че ако той беше любовникът на Бригита,тя би заминала радостна с него.
По моя собствена воля забавих нашето тръгване и вече се разкаях за това.Бригита също така,понякога ме питаше:
-Какво ни спира?Ето,вече оздравях,всичко е готово.-Какво ме спираше всъщност?-Не знаех.
Седнал до камината,отправях поглед последователно върху Шмит и върху моята метреса.Виждах ги и двамата бледни,сериозни,мълчаливи.Не знаех защо бяха така и без да ща,повтарях си,че ще е по същата причина и,че нямаше тук две тайни за научаване.Но това не беше от онези неясни и болезнени подозрения,които ме бяха измъчвали някога,то беше непобедим и фатален инстинкт.Колко чудни сме ние!Приятно ми беше да ги оставя сами вкъщи,да отида да мечтая на кея,да се облегна на перилата и да гледам водата като уличен празноскитащ.
Когато те говореха за тяхното пребиваване в Н*** и когато Бригита,почти радостна,подкачаше с тихия тон на майка да му припомня прекараните дни заедно,струваше ми се,че страдах и при все това изпитвах и удоволствие от това.Задавах им въпроси;говорех на Шмит за майка му,за занятията му,за проектите му.Давах му случай да се покаже в благоприятен за себе си вид и насилвах скромността му да ни посочва достойнствата си.
-Вие обичахте много сестра си,не е ли истина?-го питах аз-Кога смятате да я омъжите?
Той ми казваше тогава,като се зачервяваше,че домакинството струвало скъпо,че това може би ще стане подир две години,може би по-рано,ако здравето му позволеше някои извънредни работи,които ще му донесат възнаграждение;че имало в страната едно семейство,доста богатичко,чийто по-голям син бил негов приятел;че те били заедно съгласни почти и че щастието можело да дойде един ден като почивката,за която не се мисли;че той се отказал в полза на сестра си от малкия дял наследство,което баща им оставил;че майката се противопоставяла на това,но той си държал добре работата въпреки нея;че един млад мъж трябвало да живее от труда си,докато съществуването на младото момиче се решавало от женитбата му.Така,малко по малко той ни откриваше целия свой живот и цялата своя душа,и гледах Бригита как го слушаше.После,когато той ставаше,за да си отиде,придружавах го чак до вратата и се спирах там замислен,неподвижен,докато шумът на стъпките му се изгубеше из стълбите.
Влизах тогава в стаята си и намирах Бригита готвеща се да се съблича.Съзерцавах жадно това очарователно тяло,тези съкровища на хубостта,които толкова пъти бях притежавал.Гледах я как решеше своите дълги коси,как връзваше кърпичката си и се обръщаше,когато роклята й се плъзгаше по земята,като Диана,която влиза в банята.Тя влизаше в леглото си,аз тичах в моето;не можеше да ми дойде на ум,че Бригита ме мамеше,нито че Шмит беше влюбен в нея;не мислех нито да ги дебна,нито да ги изненадвам.Не си давах сметка за нищо.Казвах си:"Тя е много хубава,а тоя беден Шмит е едно честно момче;те и двамата са една голяма скръб,но и аз също".Това разкъсваше сърцето ми,но в същото време ме утешаваше.
Бяхме намерили,като отваряхме сандъците си,че липсваха няколко дреболии;Шмит се натовари да види за тях.Той беше неуморим и го задължаваха,казваше той,когато му доверяваха грижата за известни поръчки.Когато се върнах един ден вкъщи,видях го на земята,като затваряше един чамодан.Бригита беше пред пианото,което бяхме наели за седмица през нашето стоене в Париж.Тя свиреше една от онези стари арии,в които влагаше толкова много изражение и които ми бяха толкова скъпи.Спрях се в чакалнята,при вратата,която беше отворена;всяка нота ми влизаше в душата;никога тя не беше пяла толкова тъжно и толкова свято.
Шмит слушаше с наслаждение;той беше на колене,държащ разтвора на чамодана.Той го натъпка,после го остави да падне и погледна дрехите,които току-що беше нагънал сам и ги беше покрил с бяло платно.Арията се свърши,той стана така;Бригита с ръце върху клавишите,гледаше надалеч в хоризонта.Видях за втори път от очите на младия човек да падат сълзи;бях готов и сам да заплача и като не знаех това,което ставаше у мене,влязох и му протегнах ръка.
-Тук ли бяхте?-попита Бригита.Тя потрепери и се показа изненадана.
-Да,тук бях-й отговорих-Пейте,драга моя,моля ви.Нека послушам още вашия глас!
Тя започна отново,без да отговори;това беше също така и за нея спомен.Тя виждаше моето вълнение и това на Шмит;гласът й отслабна.Последните звуци,едвам разчленявани,сякаш се губеха в небесата;тя стана и ме целуна.Шмит държеше още ръката ми;усетих как я стискаше със сила и конвулсивно;той беше бледен като смъртта.
Друг ден,бях донесъл един литографически албум,който съдържаше множество изгледи от Швейцария.Ние разглеждахме и тримата и от време на време,когато Бригита намереше някой изглед,който й се харесваше,спираше се на него за да го наблюдава.Имаше един,който й се струваше да надминава всички други,той беше един пейзаж от кантон де-Во,на известно разстояние от пътя за Бриг;зелена долина,засята с ябълкови дървета,където добитъкът пасеше на сянка;в далечината селце,състоящо се от дузина къщи,пръснати в безпорядък в ливадата и покачени по околните хълмове.На първи ред младо момиче с широка сламена шапка,бе седнало в подножието на едно дърво,а чифликчийско момче,изправено пред нея,сякаш й показваше с железен бастун в ръка,пътя,който беше извървяло;то сочеше една криволичеща пътечка,която се губеше в планината.Над тях се показваха Алпите и картината беше увенчана с три върха,покрити със сняг,обагрени от краските на залязващото слънце.Нищо не беше по-просто и в същото време по-красиво от този пейзаж.Долината приличаше на езеро от зеленина и окото следеше контурите му с най-голямо спокойствие.
-Ще идем ли там?-казах на Бригита.Взех молив и набелязах няколко черти върху отпечатъка.
-Какво правите?-попита тя.
-Опитвам-й казах-дали би могла да се промени тази фигура,за да ви прилича.Хубавата прическа на това младо момиче би ви отивала,мисля,чудесно;и не бих ли могъл,ако успея,да дам на този храбър планинец известна прилика с мене?
Това своенравно желание сякаш й се хареса;но,като взе тутакси едно ножче за изстъргване на писано,скоро заличи върху листа образа на момчето и този на момичето.Току-що бях направил нейния портрет,тя пожела да изтрие моя.Фигурите бяха твърде малки,но така не бяхме съвсем неясни;достатъчно беше,че портретите са очебиещи и стигаше да се потърсят чертите ни,за да се намерят там.След като се смяхме за това,книгата остана отворена и когато слугата ме повика за някаква си работа,излязох няколко минути по-късно.
Когато се върнах,Шмит се беше опрял на масата и гледаше отпечатъка с такова внимание,че не забеляза,че бях дошъл.Той беше погълнат в дълбоко мечтание;аз заех отново мястото си край огъня.И чак след първата дума,която отправих на Бригита,той вдигна главата си.Погледна ни и двамата един момент;после взе позволение от нас набързо и когато прекосяваше стаята за хранене,видях го как се удари по челото.
Когато долавях тези белези на мъка,ставах и тичах да се заключа."Ех!Какво е това?Какво е това?"повтарях аз.После си сключвах ръцете да моля...кого?-незнам;може би моя добър ангел,може би моята зла съдба.