Решени на дълго пътешествие,дойдохме в Париж;необходимите потреби и работите за уреждане изискваха време,та трябваше да наемем за един месец апартамент в мебелиран хотел.
Решението да напуснем Франция съвършено измени положението:радостта,надеждата,доверието,всичко се възвърна изведнъж;нямаше вече скърби,нямаше караници пред мисълта за близкото тръгване.Касаеше се само до щастливи мечти,до клетви за вечна обич;исках най-после да накарам моята драга метреса да забрави всичкото зло,което й причиних.Как бих могъл да устоя на толкова много доказателства за тъй нежната й привързаност и тъй смелото й отдаване?Бригита не само,че ме извиняваше,но се заемаше да направи най-голямата жертва за мене и всичко да напусне,за да ме следва.Колкото повече се чувствах недостоен за признанието,което тя ми засвидетелстваше,толкова исках в бъдеще да й се отплатя с моята любов;най-после моят добър ангел беше възтържествувал и възхищението и любовта взимаха връх в моето сърце.
Наведена до мене,Бригита търсеше на картата мястото,където отивахме да се погребем;не бяхме го решили още и намирахме в тази неизвестност толкова живо и ново удоволствие,че се преструвахме,така да се каже,че не можем да се спрем на нищо.През време на тези дирения челата ни се докосваха,ръката ми прегръщаше талията на Бригита.Къде ще отидем?Какво ще правим?Къде ще започне новият живот?Как да изкажа това,което изпитвах,когато сред толкова много надежди,вдигах главата си на моменти?Какво разкаяние ме обхващаше при гледката на това хубаво и спокойно лице,което се усмихваше пред бъдещето,бледо още от болките на миналото!Когато я държах така,а пръстът й се скиташе по картата,докато тя говореше с нисък глас за работите си,които предполагаше,за желанията си,за нашето бъдещо уединение,аз бих дал живота си за нея.Щастливи проекти,вие сте може би,едничкото истинско щастие тук долу на земята!
Имаше около осем дни,откакто нашето време се минаваше в ходене и покупки,когато един млад човек дойде у нас:той носеше писма на Бригита.След разговора,който той имаше с нея,намерих я печална и отпаднала;и не можех да узная друго нещо,освен че писмата бяха от Н***,този същият град,където за първи път бях говорил за първата си любов и където живееха единствените роднини,които Бригита имаше още.
Но,нашите приготовления се правеха бързо и маето сърце гореше само от нетърпението да се тръгне;в същото време радостта,която изпитвах ме остави едвам за миг на спокойствие.Когато ставах сутрин и слънцето осветяваше нашите прозорци,чувствах се така унесен,че бях като зашеметен;влизах тогава на пръсти в стаята,където спеше Бригита.Като се пробуждаше,тя ме намираше така вече неведнъж на колене при леглото й,гледащ я как спи и в невъзможност да задържа сълзите си;не знаех с какво средство да я убедя в искреността на разкаянието ми.Ако любовта ми към първата ми метреса ме беше накарала да правя някога лудости,сега правех сто пъти повече;всичко,което доведената до крайност страст ми вдъхваше,странно и силно,исках го страшно.Бригита беше за мене един култ и макар да бях неин любовник повече от шест месеца,струваше ми се,когато се приближавах до нея,че я виждах за първи път;едвам смеех да целуна крайчеца на роклята на тази жена,с която се държах зле толкова дълго време.Нейните най-дребни думи ме караха да треперя,като че гласът й беше за мене нов;ту се хвърлях ридаещ в нейните обятия,ту избухвах от смях без причина;говорех за моето минало поведение само с ужасяване и отвращение и бих желал да съществуваше някъде храм,посветен на любовта,да се измия и покръстя там,да се облека в особено облекло,което нищо да не може да ме изтръгне.
Видях Свети Тома от Тициан,как слага пръста си върху раната на Христа и често съм мислил за него;ако смеех да сравня любовта с вярата на едни човек в своя Бог,бих могъл да кажа,че аз му приличах.Какво име носи чувството,което изразява тази неспокойна глава,почти съмняваща се още и обожаваща вече?Той пипа раната;възчуденото богохулство се спира на отворените му устни,където молитвата се слага тихичко.Не е ли той апостол?Дали това не е неблагочестие?Ще се разкае ли той за оскърблението си?Нито той,нито живописецът,нито ти,който го гледаш,не знаете нищо;Спасителят се усмихва и всичко се поглъща като капка роса в един лъч от велика доброта.
Така,пред Бригита бях непрестанно мълчалив и като изненадан;треперех да не се побои и толкова многото промени,които видя у мене,да не я направят недоверчива.Но след петнадесет дни тя беше хпрочела ясно това,което беше в сърцето ми;разбра,че като я виждах искрена и бях станал такъв от своя страна и понеже любовта ми беше напоена с кураж,не се усъмни вече нито в едното,нито в другото.
Нашата стая беше пълна с разхвърляни дрехи,албуми,моливи,книги,пакети и отгоре на това винаги разтворена драгата карта,която толкова много обичахме.Излизахме и се връщахме;спирах се всеки миг,за да се хвърля на коленете на Бригита,която ме считаше за ленивец,като думаше смеейки се,че трябвало все тя всичко да върши,а мене не бивало за нищо;но,когато бяха приготвени всички сандъци,проектите тръгнаха,както си мислехме.Беше много далече да се отиде в Сицилия;ала зимата там е толкова приятна!Там е най-щастливият климат.Генуа е прекрасна със свите разкрасени къщи,със своите зелени градини в шпалир,а Апенините зад тях.Но какъв шум!Какво гъмжило!На трима души,които минават из улиците,има един калугер и един войник.Флоренция е печална,това са средните векове,които живеят още между нас.Как да се търпят тези решетъчни прозорци и този мрачен цвят,с който всичките къщи са нацапани.Какво ще правим да отидем в Рим?Не пътуваме,за да се поразяваме,а още по-малко нищо да не научим.Ако отидехме на бреговете на Рейн?Но сезонът ще е минал вече и макар,че човек не търси свят,винаги е печално да се отива там,където той ходи и го няма вече там.А,Испания?Много причини биха ни спрели там;трябва човек да дойде там като на война и да се надява на всичко,само не и на спокойствие.Хайде в Швейцария!Ако толкова много хора пътуват там,да оставим глупавите да я презират;там се проявяват във всичкото великолепие трите цвята,най-скъпи на Бога:лазура на небето,зеленината на поляните и белината на снеговете по върховете на ледниците.
-Да тръгнем,да тръгнем,-казваше Бригита-да хвръкнем като две птици.Да се въобразим,мой драги Октав,че от вчера само се познаваме.Срещнали сте ме на бал,харесала съм ви се и аз ви обичам;вие ми разказвате,че на няколко лии оттука,незнам в кой малък град,сте обичали някоя си госпожа Пиерсон;това,което се е случило между вас и нея,не искам да го вярвам.Ще отидете ли да ми поверявате вашата любов с една жена,която сте напуснали заради мене?Аз ви казвам съвсем ниско,че не отдавна съм обичала един лош субект,който ме направи твърде нещастна;вие ме съжалявате,казвате ми да мълча и се разбираме да не става никога между нас въпрос за това.
Когато Бригита говореше така,това,което изпитвах приличаше на скъперничество;стисках я с треперещи обятия.
-О,Господи!-виках-Незнам дали от радост или от страх треперя.Ще те отнеса,мое съкровище.Пред този безкраен хоризонт ти си моя;ще тръгнем.Умри,моя младост,умрете спомени,умрете грижи и съжаления!О,моя хубава и славна метреса!Ти направи мъж от едно дете!Ако те изгубя сега,никога не бих могъл да обичам.Може би преди да те познавам,друга някоя жена можеше да ме излекува;но сега само ти в света можеш да ме убиеш или да ме спасиш,защото нося в сърцето си раната от всичкото зло,което ти сторих.Аз бях неблагодарен,сляп и жесток.Благословен Господ!Ти ме обичаш още.Ако някога се върнеш в селото,където те видях под липите,погледни тази запустяла къща;трябва там да има някой призрак,защото човекът,който е излязъл с тебе,не е този,който беше влязъл в нея.
-Истина ли е това?-казваше Бригита и нейното хубаво чело,цяло лъчезарно от любов се издигаше тогава към небето.-Истина ли е,че съм твоя?Да,далеч от това омразно чудовище,което ви беше състарило преждевременно,да дете,вие ще обичате.Ще ви имам такъв,какъвто сте и който и да бъде кътът на земята,където ще намерим живот,ще можете да забравите без угризения деня,когато не ще ме обичате вече.Моята мисия ще бъде изпълнена и ще ми остане завинаги там-горе единия Бог,за да му благодаря за това.
С такъв пронизващ и страшен спомен ме изпълват още тези думи!Най-после беше решено да отидем най-напред в Женева и да си изберем в подножието на Алпите спокойно място за пролетта.Бригита вече говореше за хубавото езеро;аз вдъхвах вече в сърцето си диханието на вятъра,който го вълнува и силната миризма на зелената долина;Лозана,Вевей,Оберланд и отвъд върховете на планинската роза,безкрайната поляна на Ломбардия;забравата,почивката,отдалечаването-всичките духове на щастливите самоти ни викаха на гости и привличаха;когато вечер,с хванати ръце се гледахме един друг в тишината,усещахме да се събужда у нас това чувство,пълно с една странна величавост,която обхваща сърцето в навечерието на дълги пътешествия,скрито и необяснимо замайване,което съдържа едновременно и ужасите на заточението,и надеждите на странстването.О,Господи!Това е самият твой глас,който зове тогава и който спечелва човека,готвещ се да дойде при тебе.Дали няма в човешката мисъл крила,които трептят и звучащи корди,които се обтягат?Какво да ви кажа?Дали няма цял мир в тези думи само:всичко беше готово,щяхме да тръгнем.
Изведнъж Бригита залиня;тя отпусна глава,замлъкна.Когато я питам дали не страда,тя ми отговаря-не-с угаснал глас;когато й говоря за деня на тръгването,тя става студена и безмълвна и продължава своите приготовления;когато й се кълна,че ще бъде щастлива и че искам да й посветя живота си,тя се заключва за да плаче;когато я целувам,става бледна и си извръща очите,като ми поднася устните си;когато й казвам,че нищо не е още направено,че може да се откаже от нашите проекти,тя смръщва вежди с груб и див изглед;когато я умолявам да ми отвори сърцето си,когато й повтарям,че длъжен да умра за нея ще пожертвам щастието си,ако някога й причиня едно съжаление,тя се хвърля на шията ми,после се спира и ме отблъсква неволно.Най-сетне влизам един ден в стаята й,държащ в ръката си билет,където нашите места са отбелязани за Безансонската кола.Приближавам се до нея,слагам го на коленете й,тя простира ръце,надава вик и пада без съзнание в нозете ми.