Един ден като влизах в квартирата,видях отворена малка стаичка,която тя наричаше молитвен дом;там нямаше други мебели освен столче за молене и малък олтар с кръст и няколко вази с цветя.Освен това стените и пердетата бяха бели като сняг.Тя се заключваше понякога там,но нарядко,откакто живея у нея.
Наведох се срещу вратата и видях Бригита,седнала на земята сред цветя,които току-що беше нахвърляла.Тя държеше малък венец,който струваше ми се,беше от сухи треви и го чупеше между ръцете си.
-Какво правите?-я попитах аз.Тя трепна и стана.
-Нищо-каза-детска играчка;това е един стар венец от рози,който увяхна в този молитвен дом;отдавна има,откакто съм го сложила тук;дошла съм да променя цветята.
Тя говореше с треперещ глас и сякаш,че щеше да падне в несвяст.Спомних си името Бригита Розата,което бях чул да й дават.Попитах я дали беше съвсем случайно това да чупи така своя венец от рози.
-Не-отговори тя,като пребледняваше.
-Да!-извиках аз-Да,за цената на моя живот!Дайте ми неговите парчета!
Събрах ги и ги поставих върху олтара,после се спрях мълчалив с устремени очи към тези остатъци.
-Нямах ли право-каза тя-да снема този венец от стената,където стоеше от толкова дълго време?За какво стават вече тези увяхнали цветове?Бригита Розата не е вече от този свят,както и розите,които са й дали това име.
Тя излезе;чух ридание и вратата се затвори след мене;аз паднах на колене върху камъка и горчиво заплаках.
Когато се качих при нея,намерих я седнала на масата;обедът беше готов и тя ме чакаше.Заех мястото си мълчаливо и тя не направи въпрос за това,което изпитвахме в сърцата си.