Един вид застояла енергия,украсена с горчива радост,е присъща на развратниците.Това е последица от капризния живот,където нищо не е наредено според нуждите на тялото,но според фантазиите на ума,и където първото трябва всякога да бъде готово да се подчинява на последния.Младостта и волята могат да упорстват на крайностите,но природата си отмъщава мълчаливо и в деня,когато тя решава,че ще възобнови своята сила,волята умира,за да я чака и да злоупотребява отново.
Като намира отново тогава около себе си всичките предмети,които са го съблазнявали вечерта,човек,който няма вече сили да се владее,може да се усмихне само от отвращение от всичко,което го заобикаля.Прибавете при това,че на тези същите предмети,които са възбуждали неговото желание,не им е липсвало никога хладнокръвие;всичко,което обича развратният,се завладява със сила;неговият живот е една треска;органите му,за да търси наслаждение,са длъжни да живеят с ферментирали напитки,с куртизанки и безсънни нощи;в своите досадни и лениви дни,той чувства много по-голямо разстояние,отколкото другиго,между своето безсилие и своите похоти и за да им противостои,трябва гордостта да му дойде на помощ и да го накара да мисли,че ги презира.Така той храчи непрестанно върху всички празненства на живота си и между една гореща жажда и едно дълбоко пресищане спокойната суета го води на смърт.
Макар,че не бях вече развратник,случи ми се изведнъж тялото ми да си спомни,че съм бил.Твърде просто е,че досега аз не бях забелязал това.Пред мъката,която изпитах при смъртта на баща си,всичко се беше смълчало.Една силна любов беше дошла;докато прекарвах в самота,нямаше как да се боря с досадата.Печален или весел,както се случва времето,какво значи за онзи,който е сам?
Както цинкът,този полуметал,извлечен от синкавата руда,където той спи затворен,кара да блести слънчевия лъч,като се приближава до чистата мед,така целувките на Бригита събудих малко по малко в моето сърце това,което беше там погребано.Откакто се намерих лице с лице пред нея,разбрах какъв бях.
Имаше известни дни,когато чувствах от сутринта още,толкова чудесно разположение на духа,че е невъзможно да го окачествя.Събуждах се без движение като човек,който е прекарал вечерта до късно на трапезата и това го е изтощило.Всички впечатления,идващи отвън,ми причиняваха непоносима умора,всички познати и обикновени предмети ме отблъскваха и досаждаха;ако говорех,то беше за да обърна на смях онова,което казваха другите или това,което мислех аз сам.Тогава,обтегнат на канапето и сякаш неспособен да се движа,стремях се да си спомня всичко за разходката,която бяхме правили вечерта;търсех в паметта си това,което,в хубавите си моменти,съм могъл да кажа най-дълбоко прочувствено,най-искрено и нежно на моята драга метреса,и не се задоволявах,докато моите иронични шеги не разваляха и не отровеха тези спомени от щастливите дни.
-Не бихте ли могли да ми оставите това?-ме питаше Бригита-Ако има у вас двама толкова различни хора,не бихте ли могли,когато лошият се събужда,да се задоволите да забравите добрия?
Търпението,което Бригита противопоставяше на тези заблуждения,не правеха обаче друго,освен да възбуждат моята гибелна веселост.Странно нещо,човек,който страда,да иска да накара да страда и този,когото обича!Човек да е толкова малко господар на себе си,не е ли това най-лошата от болестите?Какво по-жестоко има за жената от това да вижда,че мъжът изскача от нейните обятия и обръща на смях,с една чудноватост без извинение,онова,което щастливите нощи са дали като най-свято и най-мистериозно?Обаче тя не ме избягваше;оставаше при мене,наведена над своя килим,докато в моя див присмех аз клеймях така любовта и оставях да ехти моето безумие върху устата й,влажна от сълзите й.
По тия дни,против обикновено,чувствах желание да говоря за Париж и да си представям моя развратен живот като най-хубавото нещо на света.
-Вие сте една жена,-казвах на Бригита,смеейки се,-не знаете какво е то.Там няма друго,освен хора без грижа и които се любят,без да мислят.
Не казах ли това,което не вярвах?
-Е,добре,-ми отговори Бригита-научете ме да ви се харесвам винаги.Може би аз съм също така хубава,както и метресите,за които съжалявате;ако не съм способна да ви развличам,както тях,искам да се науча.Правете като да не ме обичате,но оставете ме да ви обичам,без да казвам нещо.Ако съм набожна в църква,също така съм набожна и в любовта.Какво трябва да направя,за да повярвате?
Ето я пред своето огледало,обличаше се посред ден като за бал или за празник,издаваща примамливост,от която впрочем тя не можеше да не страда,и търсеше да вземе същия тон,както мене,смееща се и скачаща из стаята.
-Не съм ли по вашия вкус?-казваше тя-На коя от вашите метреси намирате,че приличам?Не съм ли достатъчно хубава,за да ви накарам да забравите,че може да се вярва още в любовта?Нямам ли изгледа на някоя безгрижна?
После,след тази престорена веселост,виждах я да се обръща с гръб към мене,а една неволна тръпка караше да треперят върху косите й скръбните цветя,които беше поставила там.Хвърлих се тогава в краката й.
-Престани,-й казах аз-ти приличаш извънредно много на такава,на каквато искаш да подражаваш и която моята уста е достатъчно мръсна да посмее да нарече пред тебе.Махни тези цветя,свали тази рокля.Нека измием тази веселост с една искрена сълза;не ме карай да си спомням,че съм разточително дете;знам,че бях някога.
Но това разкаяние беше жестоко;то й доказваше,че призраците,които имах в сърцето си,бяха пълна действителност.Като се отдавах на едно ужасно вълнение,казах й ясно,че нейното безропотно отдаване и желанието й да ми се хареса оживяваха пред мен един порочен образ.
И това беше истина.Аз идвах при Бригита,унесен от радост,кълнящ се да забравя в нейните обятия моите мъки и моя минал живот;изразявах на две колена моето уважение към нея,паднал чак до крака на леглото й;влязох тук като в светилище;протегнах й ръце,като проливах сълзи;после тя направи известен жест,хвърли роклята си по особен начин,каза известна дума като се приближаваше към мене;и аз си спомних тутакси за едно такова момиче,което като хвърляше роклята си една вечер и като се приближаваше до леглото ми,беше направило същия жест,беше казало същата дума.
Бедна пожертвана душа!Как страдаше ти тогава като ме виждаше да бледнея пред тебе,когато моите ръце,готови да те прегърнат,падаха като лишени от живот върху твоето сладко и свежо рамо!Когато твоята целувка се затваряше върху устната ми и как изпълнения с любов поглед,този чист лъч на Божията светлина,се оттласкваше от моите очи като стрела,грабната от вятъра!Ах!Бригита,какви диаманти течаха от твоите клепачи!От какви съкровища върховно милосърдие черпеше ти,с търпелива ръка,своята тъжна любов,пълна със съжаление.
Дълго време добрите и лоши дни се изреждаха почти правилно един след друг;аз се показвах ту безсърдечен и саркастичен,ту нежен и предан,сух и горд,разкаян и подчинен.Фигурата на Дежене,която първа се беше явила,за да ми предизвести това,което щях да правя,беше непрестанно в мисълта ми.През моите дни на съмнение и студенина,разговарях,така да се каже,с нея;често,в момент даже,когато обиждах Бригита с някоя жестока острота,си казвах:"Ако той беше на мое място,би правил съвсем друго!"
Понякога също като слагах шапката си,за да отида у Бригита,гледах се в огледалото и си казвах:"Какво голямо зло има?Аз имам,преди всичко,красива метреса;тя се отдаде на един свободомислец и тя ме взе за такъв,какъвто съм".Пристигах с усмивка на устни,хвърлях се в някой фотьойл с безгрижен и свободен изглед;после виждах Бригита да се приближава със своите големи сладки и неспокойни очи;взимах в моите ръце нейните малки бели ръчички и се потопявах в безкрайни мечти.
Как да се даде име на едно нещо,което няма такова?Добър или лош бях?Недоверчив или луд бях?Не трябва тук да се разсъждава,трябва да се върви;това беше така.
Имахме за съседка една млада жена,която се казваше госпожа Даниел;на нея не й липсваше хубост,още по-малко кокетство;тя беше бедна,а искаше да минава за богата;идваше да ни вижда след обяд и играеше голяма игра с нас,макар нейните загуби да я поставяха твърде зле;тя пееше,но нямаше никак глас.На дъното на това незнайно село,където злата съдба я беше погребала,тя се чувстваше разкъсана от нечувана жажда за удоволствия.Говореше само за Париж,където отиваше два-три дни през годината;претендираше,че следва модите;моята драга Бригита й помагаше като се усмихваше цяла от съжаление.Мъжът й беше чиновник по кадастрата;той я водеше в празнични дни в главния град на окръга и омотана от всички нейни околни,малката жена танцуваше там от цялото си сърце с гарнизона,в салоните на префектурата.Тя се връщаше оттам със светнали очи и разбито тяло;тогава идваше у нас,за да ни разказва за своите подвизи и за малките скърби,които й се бяха случили.През останалото време четеше романи като не се интересуваше никак от своето домакинство,което освен това не беше в порядък.
Всеки път,когато я виждах,не изпусках случай да не се пошегувам с нея,като не намирах нищо тъй смешно,колкото този живот,който тя мислеше да води;прекъсвах разказите й за празника,за да я питам за мъжа й,за свекъра й,които не й се нравеха толкова много;единият,защото й беше мъж,а другият-защото беше прост селянин;най-сетне,ние никога не бивахме заедно,без да спорим върху някой въпрос.
Аз намислих в моите лоши дни,да позакача малко тази жена,единствено за да наскърбя Бригита:
-Виждате как госпожа Даниел разбира прекрасно живота!С веселото настроение,което има тя,може ли да се желае по-очарователна метреса?
Започнах тогава нейното похвално слово:празното й бърборене ставаше изящна свобода,преголемите й претенции-едно желание да се хареса естествено;нейна грешка ли беше това,ако е бедна?Поне тя не мислеше за нищо,освен за удоволствия и го изповядваше искрено;не даваше наставления,но и не слушаше такива от другите.Отидох дотам,че казах на Бригита,че трябва да я вземе за образец и,че тя именно беше съвършеният тип на жена,който ми се харесваше.
Бедната госпожа Даниел долови в очите на Бригита известни белези на меланхолия.Тя беше чудна натура,толкова добра и толкова искрена,когато измъкнеше нейните накити,а толкова глупава,когато бяха на главата й.Тя извърши по тоя случай нещо съвсем прилично на нея,което ще рече,едновременно и добро,и глупаво.Един прекрасен ден на разходка,когато те двете бяха съвсем сами,тя се хвърли в обятията на Бригита,каза й,че забелязвала как съм започнал да я ухажвам и,че съм й отправил думи,смисълът на които не давал никакво съмнение;но тя знаеше,че съм любовник на друга и че за нея,каквото и да се случи,е за предпочитане по-скоро да умре,отколкото да развали щастието на една приятелка.Бригита й благодари и госпожа Даниел като успокои съвестта си,не правеше вече грешка да ми хвърля погледи,за да ме лиши от тяхната прелест.
Когато вечерта тя замина,Бригита ми каза със строг тон това,което се случило в гората;тя ме помоли да споделям с нея подобни работи за в бъдеще.
-Не за това,че правя въпрос от това,нито,че вярвам на тези шеги;но,ако вие питаете някаква любов към мене,струва ми се,безполезно е да се казва на трети,че не я изпитвате винаги.
-Възможно ли е-отговорих аз като се смеех-това да има някакво значение?Виждате добре,че се шегувам и,че то е за да се минава времето.
-Ах!Мой приятелю,мой приятелю-каза Бригита-нещастие е да се оставя така да минава времето.
Няколко дни по-късно,предложих й да отидем в префектурата да видим как танцува госпожа Даниел;тя се съгласи със съжаление.Докато приготвяше тоалета си,аз бях при камината и й направих няколко укора за това,че тя губеше своята стара веселост.
-Какво ви е?-я попитах(аз го знаех тъй добре,както самата тя)-защо е този намръщен изглед,който сега не ви напуска вече?Наистина,ще накарате да заживеем с една интимност,малко тъжна.Познавах ви някога като по-весел характер,по-свободен и по-открит;не е голяма ласка за мен да виждам,че съм причината за тази промяна.Но вие имате манастирски дух;вие сте била родена да живеете в манастир.
Беше неделя;когато минахме полето,Бригита накара да спрат колата,за да каже добър вечер на някои добри приятелки,свежи и здрави селски момичета,които отиваха да танцуват в Тийол.След като ги задминахме,тя дълго време държа главата си на вратичката;нейният малък бал й излезе скъп;тя поднесе своята кърпичка на очите си.
Намерихме в префектурата госпожа Даниел в пълната си радост.Започнах да я карам да танцува доста често,за да я видим;направих й хиляди комплименти и тя отговори на това с прелест.
Бригита беше срещу нас;нейният поглед не ни напускаше.Това,което изпитвах е мъчно да се каже:то беше удоволствие и мъка.Виждах ясно,че тя ревнуваше;но вместо да ме трогне това,аз правех всичко,което трябваше,за да я обезпокоя още повече.
Очаквах на връщане упреци от нейна страна;тя не само не ми направи такива,но остана мрачна и мълчалива на другия ден,а и следващия ден.Когато пристигах у тях,идваше при мене и ме целуваше;след което сядахме един срещу друг,прозяващи се и двамата и разменящи едвам няколко незначителни думи.На третия ден тя заговори,избухна с горчиви укори,каза ми,че моето поведение било необяснимо,че не знае какво да мисли,ако не,че не я обичам вече;но тя не можела да понася този живот и че се решила на всичко,отколкото да търпи моите чудноватости и моята студенина.Очите й бяха пълни със сълзи и аз бях почти готов да й искам извинение,когато тя изпусна изведнъж няколко думи,толкова горчиви,че моята гордост се възмути.Възразих й на същия тон и нашата караница взе характер на насилие.Казах й,че е смешно да не мога да вдъхна на моята метреса достатъчно доверие,за да се залавя с мене за най-обикновени работи;че госпожа Даниел е само повод;че тя знае твърде добре,че аз не мисля твърде сериозно за тази жена;че нейната престорена ревност е само един твърде обикновен деспотизъм и,че освен това,ако този живот я уморява,не остава нищо,освен да го скъса.
-Нека да е така-ми отговори тя-Откакто съм с вас,също така сега и аз ви познах добре;вие,без съмнение,сте играли една комедия,за да ме убедите,че сте ме обичали.Тя ви омръзва и само зло ще ми сторите.Подозирате ме,че ви мамя от първата дума,която са ви казали,а аз да нямам право да страдам от една обида,която ми правите.Вие не сте вече човекът,когото обичах.
-Зная-й казах-какви са вашите страдания.Как да се повярва,че те не ще се подновят при всяка крачка,която направя?Аз не ще имам скоро вече позволение да отправя думата си на друга някоя като вас.Преструвате се на зле държана,за да можете да оскърбявате вие самата;обвинявате ме в тирания,за да стана роб.Понеже бъркам във вашето спокойствие,живейте на мира;не ще ме видите вече.
Разделихме се с гняв и аз минах един ден,без да я видя.На другия ден вечерта,към полунощ,почувствах такава тъга,че не можах да й противостоя.Пролях поток от сълзи;отрупах се сам с псувни,които добре заслужавах.Казах си,че съм луд,но един лош вид луд,задето накарах да страда най-благородната,най-хубавата от създанията.Завтекох се у тях,за да се хвърля в краката й.
Като влизах в градината,видях стаята й осветена и едно съмнение мина през ума ми."Тя не ме очаква в тоя час,си казах;кой знае какво прави?Оставих я в сълзи вчера;ще я намеря може би като да се готви да пее и неинтересуваща се за мене като да не съществувам вече.Тя е може би в тоалетната,както "другата".Трябва да вляза тихичко и да зная как да се държа".
Приближих се на пръсти и понеже вратата беше случайно полуотворена,можах да видя Бригита,без да бъда видян.
Тя беше седнала пред масата си и пишеше в същата тази книга,която причини първите ми съмнения върху нейния граф.Тя държеше в лявата си ръка малка кутийка от бяло дърво,която поглеждаше от време на време с някакво нервно потреперване.Не зная какво зловещо имаше във външността на спокойствието,което царуваше в стаята.Нейната писалищна маса беше отворена и множество връзки от хартия бяха насложени там като,че наскоро да са били поставяни в ред.
Произведох известен шум като бутнах вратата.Тя стана,отиде при писалищната маса,която затвори,после дойде при мене с усмивка:
-Октав,-ми каза тя-ние сме две деца,приятелю мой.Нашето скарване не е като обикновените и,ако ти не беше дошъл тази вечер,аз щях да бъда у тебе тази нощ.Извини ме,сгреших.Госпожа Даниел ще дойде утре да обядва.Помогни ми,ако искаш,да се избавя от това,което ти наричаш мой деспотизъм.Стига да ме обичаш,аз съм щастлива;нека забравим,което се е минало и да не похабяваме нашето щастие.