Ние вървяхме в тишината;вятърът утихваше;дърветата потреперваха тихичко като отърсваха дъжда от вейките си.Няколко далечни светкавици проблясваха още;благоухание от влажна зеленина се носеше в прохладния въздух.Небето стана отново чисто и луната освети планината.
Аз не можех да се възпра да не мисля за чудноватостта на случая,който в толкова късо време ме накара да се намеря сам,през нощ,в едно безлюдно поле и да стана спътник на жена,на която не подозирах съществуването при изгрев слънце.Тя се съгласи да я придружа заради името,което носех и стъпваше с увереност,като се подкрепяше на ръката ми с разсеян вид.Струваше ми се,че тази смелост беше твърде голяма или пък много проста;но трябваше тя всъщност да е и едното,и другото,защото на всяка крачка,която ние правехме,чувствах моето сърце да става гордо и невинно.
Ние започнахме да разговаряме за болната,която напускахме,за това,което виждахме по пътя;не ни идваше на ум да си задаваме въпроси като новопознати.Тя ми говореше за моя баща,но винаги почти на същия тон,който тя беше взела,когато й спомнях за него,т.е. почти весело.Колкото повече я слушах мисля,че разбрах защо говореше тя така не само за смъртта,но и за живота,за страданието и за всичко на света.То беше,защото човешките мъки не й поясняваха нищо,което да може да обвинява Бога и аз чувствах благочестието на нейната усмивка.
Разказах й за самотния живот,който водех.Леля й,ми каза тя,виждала баща ми много по-често,отколкото тя самата,те играели заедно карти след обеда.Тя настоя да отида у тях,където ще бъда добре-дошъл.
Към средата на пътя тя се почувства уморена и седна за малко на една скамейка,която гъсти дървета бяха запазили от дъжда.Аз останах прав пред нея и гледах по челото й бледите лъчи на луната.След момент мълчание тя се изправи и като ме видя разсеян,ми каза:
-За какво мислите?Време е да тръгнем.
-Мислех,-отговорих й аз-защо Бог ви е създал,и си казвах,че то е за да лекувате тези,които страдат.
-Ето една дума,-каза тя-която не може да бъде във вашата уста нищо друго,освен комплимент.
-Защо?
-Защото ми се виждате твърде млад.
-Случва се по някой път,-й казах-човек да е много по-стар,отколкото лицето му изглежда.
-Да,-отговори ми тя като се смееше-но случва се така също човек да е по-млад,отколкото думите му.
-Не вярвате ли на житейските изпитания?
-Аз зная,че това име по-голямата част от хората го дават на своите лудости и тъги;какво може да знае човек на вашата възраст?
-Госпожо,един мъж на двадесет години може да е преживял много повече,отколкото една жена на тридесет.Свободата,на която мъжете се радват,ги води много по-скоро до същността на нещата;те тичат без окови към всичко,което ги привлича;те опитват всичко.Откакто започнат да се надяват,те тръгват,отиват,бързат.Дошли до целта,те се връщат;надеждата е останала по пътя,а щастието не си е удържало думата!
Когато говорех така,ние бяхме вече на върха на един малък хълм в долината;госпожа Пиерсон,като позована от стръмния наклон,започна да подскача леко.Без да зная защо,аз направих като нея;ние почнахме да тичаме,без да си отпускаме ръцете;хлъзгавата трева ни увличаше.Най-после като две зашеметени птици,скачащи и смеещи се,ние се намерихме в низините на планината.
-Вижте!-каза госпожа Пиерсон-Аз бях уморена преди малко;сега не съм вече.Но искате ли да ми вярвате?-прибави тя с очарователен тон-Постъпете с вашите изпитания така,както аз постъпвам със своята умора.Ние потичахме хубавичко и ще вечеряме с добър апетит.