Глава 2 / Контакти / Запознанства / Ева и Ева

Малка дървена ограда обикаляше гроба на моя баща.Според желанието му,изказано от дълго време,той беше закопан в селското гробище.Винаги отивах там и прекарвах част от деня върху малка скамейка,поставена навътре в гроба.Останалото време живеех сам в същата къща,където той беше умрял и при себе си имах само един прислужник.
Каквато болка и да могат да причинят страстите,не трябва скърбите на живота да се сравняват с тези на смъртта.Първото нещо,което почувствах като сядах до леглото на моя баща,беше,че съм дете без разум,което не знаеше нищо и не познаваше нищо;мога да кажа така също,че сърцето ми почувства от неговата смърт една физическа болка и аз се прегъвах няколко пъти,като чупех ръцете си като ученик,който се събужда от сън.
През първите месеци,които прекарах на това село не ми дойде на ум да мисля нито за миналото,нито за бъдещето.Струваше ми се,че аз не съм живял дотогава;това,което изпитвах не беше отчаяние и не приличаше в нищо на онези ужасни болки,които бях преживял;това беше само слабост във всичките мои постъпки като умора и безучастност във всичко,но с една пронизителна горчивина,която ме късаше вътрешно.Аз държах целия ден една книга в ръка,но почти не четях или по-добре да се каже-никак и не знаех за какво мечтаех.Не мислех за нищо;всичко у мене беше тихо;бях получил удар,толкова силен и в същото време толкова продължителен,че бях станал като същество чисто пасивно и у мене нищо не реагираше.
Моят прислужник,който се нарчаше Ларив,беше твърде много приврзан към баща ми;той беше може би след самия ми баща най-добрият човек,когото някога съм познавал;беше на същия ръст и носеше неговите дрехи,които баща ми му даваше,понеже нямаше никаква ливрея.Беше почти на същата възраст,което значеше,че косите му бяха посивели и в продължение на двадесетте години през които не беше напускал баща ми,той беше заел нещо от маниерите му.Докато се разхождах из стаята след обеда,назад и напред,надлъж и нашир,чувах го,че и той прави същото като мене в чакалнята;макар,че вратата беше отворена,не влизаше никога и ние не си казвахме нито дума;но,от време на време се гледахме разплакани.Вечерите се минаваха така и слънцето биваше залязло отдавна,когато помислих да искам светлина или пък той ми я носеше сам.
Всичко беше останало в къщата в същия ред както по-рано и ние не бяхме пръснали нито парче хартия.Големият кожен фотьойл на който сядаше баща ми,беше до камината;масата му,книгите му,на мястото си така също;аз пазех дори праха на неговите мебели,които той не обичаше да разместват,за да ги чистят.Тази уединена къща,привикнала на тишина и на най-спокоен живот,не се отличаваше с нищо;струваше ми се само,че стените ме гледаха някой път със съжаление,когато се обвивах с къщната роба на баща си и когато сядах в неговия фотьойл.Един слаб глас сякаш се чуваше и ми казваше:"Къде е отишъл бащата?Ние виждаме добре,че това е сирачето".
Получих от Париж много писма и отговорих на всички,че исках да прекарам лятото сам на село,както баща ми имаше обичай да прави.Започнах да чувствам тази истина,че във всички злини има винаги известно добро и че една голяма болка,каквото и да казват,е една голяма почивка.Каквато и да бъде новината,която те ни носят,когато изпратените от Бога ни ударят по рамото,извършват винаги това хубаво дело,че ни разбуждат от живота и където те говорят,всичко мълчи.Преходните болки богохулстват и обвиняват небето;големите болки нито обвиняват,нито богохулстват,те слушат.
Сутрин минавах цели часове в съзерцание пред природата.Моите прозорци бяха над дълбока долина,а по средата се извисяваше камбанарията на селото;всичко беше бедно и тихо.Видът на пролетта,цветята и развиващите се листа не произвеждаха върху мене този гибелен ефект,за който говорят поетите,които намират в контрастите на живота насмешката на смъртта.Аз мисля,че тази празна идея,ако тя не е проста антитеза,направена за удоволствие,принадлежи всъщност само на сърцата,които чувстват на половина.Играчът,който излиза на разсъмване с пламнали очи и празни ръце,може да се чувства във война с природата,като факелът на едно отвратително бдение;но какво могат да кажат листата,които никнат на детето,което оплаква своя баща?Сълзите на неговите очи са сестри на росата;листата на върбите-и те самички са сълзи.Като гледах небето,горите и ливадите,разбрах какво нещо са хората,които си въобразяват,че могат да се утешат.
Ларив нямаше по-голямо желание да ме утешава от това,да утешава сам себе си.В момента на смъртта на баща ми,той се страхуваше да не би да продам къщата и да го заведа в Париж.Не знам дали беше научил за моя минал живот;но той ми засвидетелства отначало безпокойството си и когато ме видя да се установявам,неговият първи поглед ме прониза чак в сърцето.Един ден бях поръчал да ми донесат от Париж един голям портрет на баща ми;накарах да го поставят в залата за ядене;Когато Ларив влезе,за да прислужва,го видя,той остана изненадан като гледаше ту портрета,ту мене;той имаше в очите си някаква радост,толкова скръбна,че не можах да й устоя.Сякаш той ми казваше:"Какво щастие!Ние ще страдаме така спокойно!"Протегнах му ръката си,която той покри с целувки,като се задавяше от ридание.
Той се грижеше,така да се каже,за моята болка,като метресата за своята.Когато отивах сутрин на гроба на баща си,намирах го там да полива цветята;щом като ме видеше,той се отдалечаваше и се връщаше вкъщи.Той ме следваше в моите разходки;когато бях на кон,а той-пеш,не го исках никога;но,откакто направех сто крачки в долината,съзирах го зад себе си с бастун в ръка и отриващ челото си.Купих му един малък кон,който принадлежеше на един селянин от околността и ние така обикаляхме горите.
Имаше в селото няколко познати лица,които идваха често вкъщи.Моята врата беше затворена за тях,макар и да съжалявах много за това;но аз не можех да виждам никого без нетърпение.Затворен в самотността си,мислех в продължение на известно време да прегледам книжата на баща си.Ларив ми ги донесе с едно благочестиво почитание;и като развърза вързопчето с трепереща ръка,той ги сложи пред мене.
При първите страници,които прочетох,почевствах в сърцето си тази преснота,която оживотворява въздуха около някое спокойно езеро;сладката яснота на душата на моя баща се разпръскваше като парфюм от прашните листа,колкото повече ги разгъвах.Дневникът на неговия живот се откри пред мене;аз можех да пресмятам,ден по ден,биенията на това благородно сърце.Започнах да потъвам в сладък и дълбок сън и въпреки сериозния и строг характер,който господстваше навсякъде,открих някаква неизразима грация,омиротворяващото цвете на неговата доброта.Докато четях споменът за неговата смърт се смесваше непрекъснато с разказа на неговия живот;не мога да кажа с каква тъга следях този светъл поток,който бях видял да падне в Океана.
-О,справедливи човече!-извиках аз-човече без страх и без укор!Какво чистосърдечие в твоята житейска опитност!Твоята привързаност към приятелите ти,твоята божествена нежност към майка ми,твоето възхищение от природата,твоята възвишена вяра в Бога,ето твоят живот;няма място в твоето сърце за друго нещо.Недосегнатия сняг по върха на планините не е по-чист от твоята свята старост;твоите бели коси приличат на него.О,татко!Татко!Дай ги на мене;те са по-млади от моята руса глава.Остави ме да живея и умра като тебе;аз искам да садя върху земята,където спиш,зелената вейка на моя нов живот;ще я поливам със сълзите си и Бога на сирачетата ще остави да поникне благочестива трева върху болката на едно чедо и спомена на един старец.
След като прочетох тези скъпи книжа,аз ги сложих в ред.Тогава взех решение да пиша също мой дневник;поръчах да ми подвържат един,във всичко приличен на този на моя баща и като се запознах грижливо от него с най-малките подробности от живота му,постарах се да го наглася с неговия.Така,на всеки миг през деня,часовникът,който звънеше,ме караше да се просълзявам:ето,си казвах аз,това,което превеше баща ми в този час;и ако трябваше четене,разходка или обяд,не изпусках никога.По този начин привикнах на тих и редовен живот;имаше в тази точност някакво безкрайно очарование за моето сърце.Лягах си с едно благоразположение,което моята скръб ми правеше по-приятно.Баща ми се занимаваше твърде много с градинарство;останалата част от деня-с наука,с разходка-едно точно разпределение между упражнението на тялото и духа.В същото време наследих неговите привички на благодеяние и продължавах да правя за нещастните това,което правеше сам той.Започнах да търся в моите скитания хората,които имаха нужда от мене;такива не липсваха в долината.Скоро аз бях запознат от бедните;да го кажа ли?Да,ще го кажа смело:където сърцето е добро,болката е здрава.За първи път през живота си аз бях щастлив;Бог благославяше моите сълзи и болката ме научи на добродетел.