В момента,когато се досетих,че тази жена приличаше на моята метреса,една идея,страшна,неудържима,обхвана болния ми мозък,и аз я осъществих тутакси.
През първите дни на нашата любов,моята метреса беше идвала някой път да ме посещава скришом.То беше тогава празнично време за малката ми стая;там донасяха цветя,огън се запалваше весело,аз приготвях хубава вечеря;леглото имаше също своите брачни накити,за да приеме многообичната.Често,седнала на моето канапе,под голямото огледало,аз я съзерцавах през мълчаливите часове,когато сърцата ни си говореха.Гледах я,подобно на феята Маб,как е обърнала на рай това малко усамотено място,където толкова пъти бях плакал.Тя беше там,сред всичките тези книги,всичките тези разхвърляни дрехи,всичките тези разнебитени мебели,между тези четири стени,толкова тъжни:как тя сияеше тихо сред всичката тази беднота!
Тези спомени,откогато я бях изгубил,ме преследваха безотлъчно;те пропъждаха съня ми.Книгите ми,стените ми говореха за нея:не можех да ги понасям.Леглото ми ме прогонваше на улицата;бях в ужас от него,когато не плачех там.
Заведох тогава това момиче там;казах му да седне като се обърнах назад;накарах я да легне полугола.После наредих стаята си около нея,както някога за моята метреса.Поставих фотьойлите там,където бяха една вечер,която си припомних.Въобще,във всичките наши идеи за щастие има известен спомен,който господства;един ден,един час,който е преживял всичките други или ако не,поне който е бил като тип и неизличим образец;един момент идва,сред всичко това,когато човек се провиква като Теодора в комедията на Лопе де Вега:"Съдбо!Сложи един златен гвоздей на твоето колело."
Като беше всичко така разположено,запалих голям огън и като седнах,започнах да се упойвам от отчаяние без граници.Слизах до дъното на сърцето си,за да го чувствам как се превива и свива.И при все това,нашепвах си в ума един тиролски романс,който моята метреса пееше непрестанно:
Красива някога аз бях,
като цвете бяла и червена;
но днеска вече полинях,
от любовта съм похабена.
Аз слушах ехото на този беден романс как тътнеше в пустинята на сърцето ми.И си казвах:"ето щастието на човека;ето моят мъничък рай;ето моята фея Маб,едно улично момиче.Моята метреса не струва повече.Ето какво се намира на дъното на чашата от която са пили нектара на боговете;ето трупът на любовта".
Нещастната,като ме чу да пея,започна и тя да пее също.Станах бледен като смъртта;защото този глас,пресипнал и неблагороден,излизащ от това същество,което приличаше на моята метреса,ми се струваше като символ на онова,което изпитвах.Това беше сам развратът,който й предираше гърлото,сред една цветуща младост.Струваше ми се,че моята метреса от времето на тези вероломства трябваше да има също такъв глас.Спомних си за Фауст,който като е танцувал в Брокен с една млада гола магьосница,виждал да излиза от устата й червена усмивка.
"Мълчи!",извиках й.Станах и се приближих до нея;тя седна като се усмихваше върху леглото ми и аз се проснах до нея като моя собствена статуя върху гроба си.
Моля ви,вас,хора на века,които в този час тичате към вашите удоволствия,към бала или операта,и които тази вечер като си лягате ще прочетете,за да заспите някое изтъркано богохулство от стария Волтер,някоя разумна шега от Пол Луи Курие,някоя икономическа реч на известна комисия от нашите Камари;вие,които дишате чрез някоя от вашите пори студените субстанции на тази чудовищна блатна роза,която Разумът сади в сърцето на нашите градове;аз ви моля,ако случайно тази неясна книга попадне в ръцете ви,не се усмихвайте с благородна досада,не вдигайте много раменете си;не си казвайте с твърде голяма сигурност,че се оплаквам от въображаемо зло;че,след всичко,човешкият разум е най-хубавото нещо от нашите способности,че няма нищо истинско,освен размените на Борсата,картоиграчеството,виното Бордо,телесното здраве,апатията към другите и вечер в леглото съблазнителните голи мускули с напарфюмирана кожа.
Защото,някой ден,сред вашия застоял и неподвижен живот,може да премине вихър.Тези хубави дървеса,които вие пръскате със спокойните води на вашите реки на забравата,Провидението може да духне отгоре:вие може да бъдете в отчаяние,безчувствени господа;има сълзи във вашите очи!Аз не ще ви кажа,че вашите метреси могат да ви изневерят:това не е за вас толкова голяма мъка,колкото когато ви умре един кон;но ще ви кажа,че се губи на Борсата;че,когато някой играе с един картоиграч,може да срещне и друг;а,ако вие не играете,мислете,че вашите екю,вашето монетно спокойствие,вашето златно и сребърно щастие,са у някой банкер,който може да фалира или в публичните фондове,които могат и да не плащат.Ще ви кажа,че най-после,колкото и замръзнали да сте,вие можете да обичате нещо;може да се отпъне някоя фибра от дъното на вашата вътрешност и вие може да издадете вик,който да прилича на болка.Някой ден като се скитате из калните улици,когато материалните наслаждения не ще ги има,за да употребят вашите празни сили,когато действителното и всекидневното ще ви липсват,вам може да се случи да гледате наоколо си хлътнали бузи,и да сядате върху някоя пуста скамейка посред нощ.
О,каменни хора,префинени егоисти,неподражаеми резоньори,които никога не сте извършвали отчаяна постъпка,като аритметическа грешка,ако някога това ви се случи в часа на вашето крушение,спомнете си за Абеляр,когато е изгубил Елоиза.Защото той я обичал повече,отколкото вие вашите коне,вашите златни екю и вашите метреси;защото той беше изгубил като се раздели от нея повече,отколкото вие сте губили някога,повече отколкото вашия княз Сатан би изгубил,ако паднеше и втори път от небесата;защото той я обичаше с една любов,за каквато вестниците не говорят и на която вашите жени и вашите дъщери не съзират дори сянката в нашите театри и в нашите книги;защото той беше прекарал половината от живота си,за да я целува по искреното чело като я учеше да пее псалмите на Давид и кантиките на Саул;защото той нямаше друга,освен нея на земята;но при все това,Бог го утеши.
Повярвайте ми,когато във вашите скърби си спомните за Абеляр,вие не ще гледате със същото око сладките богохулства на стария Волтер и шегите на Курие;вие ще разберете,че човешкият разум може да излекува илюзиите,но не и страданията;че Бог го направил добър домакин,но не и милосърдна сестра.Вие ще намерите,че сърцето на човека не е изрекло своята последна дума,когато казва:"не вярвам в нищо,защото не виждам нищо."Вие ще търсите около вас нещо като надежда;вие ще отидете да поклатите вратите на църквите,за да видите дали те се люлеят още,но вие ще ги намерите зазидани;вие ще мислите да станете монах и съдбата,която ви се присмива ще ви отговори чрез една бутилка обикновено вино и една куртизанка.
И,ако вие изпиете бутилката,ако вземете куртизанката и я заведете в леглото си,знаете как е могло да се случи това.