Аз не исках обаче да отстъпя.Преди да достигна да използвам естествено живота откъм приятната му страна,която ми се показваше пагубна,бях решил всичко да изпитам.Аз бях доста дълго време жертва на безброй скърби и измъчван от страшни сънища.
Голямата причина,която ми пречеше да се изцеря,беше моята младост.В каквото-и-да-е място да бях,с каквито занятия да се заемах,аз не можех да не мисля за жените;фигурата на жена ме караше да треперя.Колко пъти през нощта съм ставал окъпан от пот,за да прилепя устата си върху стените,чувстващ се готов да се задуша.
Беше ми се случило едно от най-големите щастия и може би от най-редките,да дам на любовта моята девственост.Но от това следваше ,че всяка идея за наслаждение на чувствата,се свързваше у мен с идеята за любов;това беше,което ме погубваше.Защото,като не можах да си попреча да мисля непрекъснато за жените,аз не можех да правя друго нещо в това време,освен да прекарвам деня и нощта през главата си всичките тези мисли за разврат,за лъжлива любов и за женски измени,с каквито бях пълен.Да притежавам една жена,това според мене беше да я обичам;така,че аз мечтаех само за жените и не вярвах вече във възможността на една истинска любов.
Всичките тези страдания ме вдъхновяваха като един вид бяс;ту имах желание да правя като монасите,да се моря,за да побеждавам чувствата си;ту имах желание да отида на улицата,на полето,не зная къде още,да се хвърля пред краката на първата жена,която бих срещнал и да й се закълна във вечна любов.
Бог ми е свидетел,че направих тогава всичко в света,за да се развлека и изцеря.Отначало,винаги обзет от тази нежелана идея,че човешкото общество беше вертеп на пороци и лицемерие,където всичко приличаше на моята метреса,реших да се отделя от него и да се изолирам съвършено.Поднових старите си проучвания;впуснах се в историята,в моите антични поети,в анатомията.Имаше в моята къща,на четвъртия етаж,един стар немец,много учен,който живееше сам и оттеглен от живота.Аз го хванах,не без мъка,да ме учи на своя език;веднъж заловен на работа,този беден човек я взе присърце.Моята вечна разсеяност го отчайваше.Колко пъти ,седнал глава до глава с мене,под задимената лампа,той пренасяше едно чудно търпение,като ме гледаше кръстосал ръце върху своята книга,докато,потънал в своите мечти,аз не се досещах нито за неговото присъствие,нито за неговото състрадание!"Мой добри господине,му казах най-после,ето кое е безполезно,но вие сте най-добрият от хората.Какво старание полагате!Трябва да ме предоставите на съдбата ми;ние няма да можем да помогнем тука с нищо,нито вие,нито аз." Не зная дали той разбра това,което му казах;той ми стисна ръцете,без да каже дума, и не стана вече въпрос за немски.
Аз почувствах тутакси,че самотата вместо да ме изцери,ме погубваше,та промених напълно системата.Отидох на полето и се хвърлих в галоп из горите на лов;гърмях до изгубване на дихание;разбих се от умора и когато след цял ден потене и тичане се връщах вечер в леглото си,омирисан на конюшня и барут,аз забивах главата си във възглавницата,търкалях се в постелките си и крещях:"Призрак,призрак!Не си ли уморен и ти също?Ще ме напуснеш ли някоя нощ?"
Но за какво бяха тези напразни усилия?Самотата ме възвръщаше към природата,а природата-към любовта.Когато на улица "Обсерванс" аз се видях заобиколен от трупове,изтриващ ръцете си върху окървавената престилка,бледен посред мъртвите,задушен от миризмата на гниенето,аз се извърнах без да искам,видях да плават пред очите ми зелените ниви,благовонните ливади и мечтателната хармония на вечерта."Не,казвах си аз,не е науката,която ще ме утеши;би ми било по-добре да се потопях в тази мъртва природа,ще отида да умра там самичък,като посинял удавник с кожата на одрано агне.Аз не ще се изцеря от моята младост;да живея тогава,където е живота,или да умра поне на слънце." Аз тръгвах,вземах кон,потъвах в околностите на Севр и Шавил;отивах да се обтегна на цветната ливада,в някоя отдалечена долина.Уви!Всичките тези лесове,всичките тези ливади ми викаха:
"Какво си дошъл да търсиш?Ние сме зелени,бедно дете,ние носим цвета на надеждата".
Тогава аз се връщах в града,губех се в тъмните улици;гледах светлините на всичките тези кръстопътища,всичките тези тайнствени гнезда,минаващите коли,блъскащите се хора.О,каква самота!Какъв печален дим над тези покриви!Каква мъка в тия змиеобразни улици,където всичко тъпче с крака,работи и се поти,където хиляди непознати си блъскат лактите;клоака,където само телата са в обществото като оставят душите си самотни и където няма друго,освен проститутки,които ви протягат ръка на минаване!"Поквари се,поквари се!Ти няма да страдаш толкова вече!"Ето какво викат градовете на човека,това,което е написано върху стените с въглен,върху тухлите с кал,върху лицата с проляна кръв.
А понякога,когато седнал настрани в някой салон,присъствах на известен блестящ празник и гледащ да скачат всичките тези жени,розови,сини,бели,с голите си ръце и кичурите си коси като херувими,пияни от светлина в своите сфери на хармония и хубост:"Ах,каква градина!,си казвах аз,какви цветя за късане,за мирисане!Ах,маргаритки,маргаритки!Какво ще каже вашият последен листец на този,който ви окъса!Малко по малко и няма вече.Ето моралът на света,ето края на вашите усмивки.Върху тази скръбна бездна вие развявате всичките тези скръбни покривала,осеяни с цветя;върху тази отвратилена истина вие тичате като сърни на връхчетата на вашите мънички крака!"
"Е!Боже мои,казваше Дежене,защо всичко да се взема на сериозно?Това никога не се е виждало.Вие оплаквате ли се,че бутилките се изпразват?Има бъчви в избите и изби по хълмовете.Направете ми добра златна въдица от сладки думи,с една пчела за стръв,и мирно!Уловете ми в ръката на забравата една красива утешителка,прясна и жива като змиорка;ще остане ли от нея още,когато тя ви премине през пръстите?Любете,любете,вие ще умрете от желание.Трябва младостта да се мине;и,ако аз бях като вас,бих грабнал по-скоро португалската царица,отколкото да изучавам анатомия."
Такива бяха съветите,които трябваше да слушам винаги;и когато дойдеше часът,аз поемах пътя за вкъщи,с уголемено сърце,с наметало на лице коленичех край моето легло и бедното ми сърце се успокояваше.Какви сълзи!Какви признания!Какви молитви!Галилей удряше земята като викаше:"Тя се движи,при все това!"Така и аз се удрях по сърцето.