Обективно за 9 септември / Политика, Свят / Македония

Социологическо проучване върху партизанското движение развенчава митове преди и след 1989 година. Обобщеният образ на партизанина: 19-годишен, от бедно селско семейство, свързан с града, по-образован от много други, без никакъв боен опит

Лагер „Техеран", в който зимува през 1943-1944 година отряд „Антон Иванов"
Проф. д. и. н. Донко Дочев, преподавател в Аграрния университет в Пловдив, автор на книгите „Монархофашизмът срещу народната съпротива" (1983), „Семената на бурята" (1984), „Покушение срещу демокрацията" (1991), „От демокрация към диктатура" (1995), в съавторство „История на младежкото революционно движение в Пловдивския край" (1984), „История на бригада „Христо Ботев" (1989).
Книгата „Партизаните - мит и реалност" предстои да излезе от печат този месец, поне 15 години след като е написана като дисертация. Материалите за нея са издирени в Централен държавен архив, архива на МВР, Централен военен архив, окръжните архиви, архивите на активните борци, историческите музеи, както и в лични анкети с живи партизани. Начинът на събиране на материалите, твърди авторът - проф. д. и. н. Донко Дочев, е подчинен на идеята да се получи една сравнимост между отделните документи с оглед да се провери достоверността на всеки един и да може да се приближат до възможно най-голямата обективност.
Резултатите от социологическото проучване са в основата на труд, с който авторът защитава дисертация. Първоначално е планирана за печат в „Партиздат" през 1989 година, събитията обаче я свалят от дневен ред. Бял свят този труд ще види едва сега. В продължение на две години авторът е уточнявал данните - според сравнените списъци общият брой на партизаните у нас е 9660. По методиката „всеки шести" чрез лотария са изследвани 1660 от тях по 25 показателя и предварително подготвен въпросник със 180 възможни отговора. Извадката е максимално изчерпателна, отклонението от истината е дори под допустимата социологическа грешка.

Кои митове развенчавате с книгата си?
- Митове за партизанското движение бяха създадени и се създаваха до 1989 година, създаваха се и след това. И това бе лесно обяснимо. Едните прекаляваха с положителните оценки и на партизаните се приписваха цели, които нито те са си поставяли, нито някой им е поставял, нито пък са реализирани. Например беше обявено, че въстанието на 9 септември е начало на социалистическата революция, което няма абсолютно нищо общо със строгата научна истина. Да не говорим, че се премълчаваха редица недостатъци, пропуски, направо престъпления в партизанските отряди, някои от които, субективно или обективно, дори бяха довели до значителни неоправдани загуби в това движение. Имам предвид например вътрешния ред в партизанския отряд „Антон Иванов". А още по-очебийна е неправилната политическа оценка през есента на 1943 година, когато БРП взема курс към въоръжено въстание и масовизация на партизанското движение. По този начин комунистите изкарват неподготвени стотици хора в планините, най-вече в Пловдивската зона, а обединените сили на полиция, на ловни роти, на бойни полицейски отряди, на военните поделения нанасят огромни загуби и движението е поставено пред разгром. Тези неща се премълчаваха и се обясняваха по начин, който не отговаряше на историческата действителност. Да не говорим, че митовете след 1989 година, пак подчинени на политическите пристрастия, стигнаха до пълното отричане, което пък няма нищо общо с историческата истина. Това е противопоказно и от историческа, и от национална гледна точка, защото това, с което България може да се съизмерва с антифашистките сили в света, е именно антифашисткото движение, в това число и партизанското движение. Ние нямаме друг принос, напротив, ние имаме редица минуси, тъй като бяхме подписали Тристранния пакт с Германия и другите страни, България предостави своята територия като изходен пункт за нападението на съседите, активно подпомагаше Германия в нейната война срещу демократичните народи, не само срещу Съветския съюз. Знаете, че партизаните се окачествяваха като хора безидейни, хора, които са търсили някакви приключения, приписваха се най-невероятни неща, но един човек, който си е заложил главата, не може да бъде упрекван в такова лекомислие - още повече, че 22% от изследваните лица са загинали или пленени, а по-голямата част от пленените са убити, и то без съд и присъда.

Какви всъщност са били целите на партизанското движение според документите в архивите?
- Целите на антифашистката съпротива поставя, естествено, организаторът на тази съпротива, Българската работническа партия, а после те са представени и залегнали в основата на Отечествения фронт, една политическа коалиция, в която освен БРП влизат лявото крило на БЗНС - Александър Стамболийски и известно с популярното име „Пладне", лявото крило на социалдемократите и политическият кръг „Звено". Целта, която се поставя веднага след 22 юни 1941 година, е изгонването на германците от България, ликвидирането на фашистките правителства и създаване на истинско народнодемократично правителство. При това, искам да подчертая, в нито един документ, нито изхождащ от БРП, нито от Отечествения фронт, не става дума и не се поставя като цел извършването на социалистическа революция. В нито един документ не се поставя такава цел. През целия период на борбата във всички партийни документи - и на ОФ, и на съюзните партии, се подчертава общодемократичният характер на антифашистката съпротива. Така е разбирана и от съюзниците в антихитлеристката коалиция, имам предвид САЩ, Англия и Съветския съюз. На конференциите в Техеран, в Ялта, в кореспонденцията между тримата големи - Сталин, Рузвелт и Чърчил, непрекъснато се подчертава, че съюзниците ще подкрепят с всички възможни средства антифашистката съпротива в балканските страни, в това число и в България.

Група партизани от отряд „Антон Иванов" - 1942 година
Можем ли да сравним нашата съпротива с другите балкански страни?
- Мисля, че това сравнение не е уместно, защото положението в балканските страни е различно. България е формален съюзник на хитлеристка Германия. Докато Гърция, да речем, и Югославия са страни, които са окупирани и борбата там придобива национален характер. Армия, полиция, държавна администрация, цялата държавна машина е разрушена и целият народ, включително и тези институции, се включват в по-голяма или по-малка част в съпротивата. Докато в България съпротивата има по-скоро класов, отколкото национален характер. Но това пък я издига, макар и количествено да са несъизмерими, на едно по-високо ниво, защото тя действа в условията на една по-различна политическа ситуация и други формални и неформални връзки с Германия и нейните съюзници. Сравнението с италианската съпротива е по-удачно, но и там нещата няма да са съвсем точни, защото тя взема особено мощен характер, след като съюзниците дебаркират на африканския бряг, в Сицилия - т. е. вече става ясно, че изгонването на германците от Италия е предстоящ акт, и това създава невероятен стимул в италианския народ да организира антифашистката съпротива.

Какви са били партизаните, какъв е средният, обобщен образ?
- Това изследване разкрива доста широк спектър от партийно-политическата, класовата и демографската структура на партизанското движение. От гледна точка на демографията това са хора, които произхождат преди всичко от селата - една значителна част, над 80%, имат селски произход. Това съответства горе-долу и на пропорцията на селското и градското население в страната от онзи период, но що се отнася до тяхното социално положение, картината се изменя. Средната възраст на партизаните е 24 години и 7 месеца, по абсолютен брой най-голяма е групата на 19-годишните, следвани от 21-годишните, 18-годишните и т. н. Най-старият партизанин е на 63 години, най-младият е Митко Палаузов, 12-годишен. Около тази възраст той не е единствен, но най-монолитна и най-компактна е възрастовата група между 17 и 32 години. Още над 30 години участието намалява, а присъствието на хора над 40 е под 1 процент. Това говори, че партизанската борба иска добро физическо здраве и жизнеспособна възраст, тъй като условията са сурови, знае се, че зимите са много тежки, изисква се голяма физическа издръжливост, боеспособни хора между 20 и 40 години и това напълно се потвърждава в изследването.

Ако можем да очертаем обобщен образ на партизанина, той е 19-20-годишен, произхожда от селото, но е свързан с града било като ученик, студент или работник, най-често - занаятчийски работник. Той е със средно или незавършено средно образование, тъй като една част от тях излизат, както е известно, от ученическата скамейка. Този „обобщен човек" има 2.5 пъти по-високо образование от средното образователно равнище в страната. Спекулациите около това, че партизаните са били хора нехранимайковци, лумпени, не се потвърждава. А този тезис се потвърждава и от голямото участие на учители в съпротивата, на студенти, незавършили, както и на хора с висше образование. Така че един от резултатите на изследването е, че партизаните са били на едно доста високо интелектуално равнище за България, това отразява и в значителна степен съзнателния характер на участието на тези хора. Само по-високообразованият човек може да осъзнае целите и да се издигне на равнището на историческите задачи. Необразованият човек се увлича от авантюризма, но интелигентният трудно може да се подведе и да заложи главата си в буквалния смисъл на думата, защото жертвите са реални, не са потенциални. А те са над 2000 души. Това са хора, които в по-голямата си част нямат голям боен опит, една по-малка част от тях са служили войници, където по силата на обстоятелствата те получават необходимата бойна военна подготовка, т. е. това ги улеснява при организацията на лагерния живот, дисциплинира ги, създава умение за боравене с оръжие, тактически умения, докато по- голямата част от партизаните не са служили войници, а това създава проблеми. Факт, който усложнява нещата, е и че малко офицери има в партизанското движение, и от това има редица проблеми за командването и ръководството на бойните действия на тези формации.
Обяснимо поради възрастта е, че повечето партизани - 57.52%, са били несемейни. Само 2.42% от семейните нямат деца, най-голямата част - 19.64%, имат по 2 деца, при жените омъжени са 21%, повечето от тях имат по едно дете. Съотношението между мъже и жени в отрядите е 92.23:7.77.

От какви социални слоеве произлизат повечето партизани?
- Досега в историческата наука се изхождаше от едно огрубяване, считаше се приблизителният брой на отделните групи и прослойки - 10, 15, 20%, а оттам беше лесно да се направи генералният извод, че работническата класа е доминирала. Това обаче не е точно, за по-прецизна работа въведох понятието „процент на отражение", налагайки абсолютния брой на представителите на различните прослойки в партизанското движение върху количеството на прослойките в страната тогава. Исках да изясня как партизаните отразяват социалните си бази. Най-силно представени на пръв поглед са занаятчийските работници, следвани от дребните селяни, от работниците от промишлеността, от ученици, студенти, учители, служещи, интелигенти и т. н. В тази идея да се съпостави относителният дял на партизаните към тяхната социална база в страната се показват някои интересни данни - макар дребните селяни да превъзхождат по относителен дял средните селяни, то средните отразяват по-силно собствената си социална база. Ако от 1000 дребни селяни са излезли 500, можем да кажем, че това са 50%. Но те са 1000, а средните селяни са 300. От тях са излезли 150 - т. е. те отразяват по-силно собствената си социална база, повече хора от тях са станали партизани, което е доста интересно от гледна точка на това кои хора участват. Оказва се, че не са само бедняците, а и хора от средните слоеве. Те трябва да преодолеят и по-големи психологически бариери, преди да се решат на тази стъпка, имат и какво повече да загубят.

Проф. д. и. н. Донко Дочев
Какви са били мотивите им да се включат в партизанското движение и каква е динамиката на нарастване?
- По собствено желание са излезли 39.32%, по нареждане на партийните органи - 17.76%, при провал в организацията и за избягване на арестуване - 6.96%, при непосредствена опасност от арестуване - 10.31%, избягали от затворите - 4.48%, избягали от казармата - 14.16%, избягали от концлагери и трудови групи - 1.74%, при повикване за казармата - 3.04%, при опит за арестуване - 2.24%, политемигранти, дошли от Съветския съюз - 0.19%, при партизански акции в някои села, спонтанно - 1.68%. Най-голямата част, вижда се, съзнателно са избрали партизанския живот, съзнавайки всички рискове.
През 1941 година в Балкана са излезли 2.60% от всички партизани, през 1942 - 3.68%, през 1943 - 24.14%, и в последната, 1944 - 69.58%. 24% от всички излизат в Балкана в последните месеци преди 9 септември, това са около 2400 души. Излизали са най-много през месец август 1944, май 1944, април 1944, юни 1944, септември 1943, март 1944, септември 1944, октомври 1943, август 1943. Интересно е да се проследи и как се променят мотивите през различните години. Първите, които излизат през 1941 година, са предимно заплашени членове на РМС и БРП, най- често нелегални. През 1942 година се увеличава броят на работниците и на бедните селяни, чак през 1943-а се забелязва активното включване на средните селяни и аз го свързвам с това, че вече има ясно подчертана тенденция за хода на войната и се очертава победата на антихитлеристката коалиция, което е един психологически мотив за включването на социални категории, които не са свързани с бедните селяни и с работниците, а с интелигенцията - учители, студенти, служещи, както и средни селяни. А през 1944 г. вече, когато изходът е ясен, тогава вече има масово включване от всички категории, най-ярко изразен е делът на селяните. От всички партизани 47.76% са били ремсисти, 35.31% - членове на Българската работническа партия, под 1% са членовете на БЗНС и БРСДП, а 16.11% са били безпартийни.

С какво резултатите от вашето проучване опровергават и потвърждават приеманите досега тези?
- Най-напред фактите опровергават тезата, че партизанското движение има работнически характер. Данните недвусмислено показват, че партизаните произхождат от селски семейства. Това съответства и на характера на населението на България от онова време. Значително е участието на интелигенцията - нещо, на което не се обръщаше внимание и сега, и преди. Съзнателно, за да се подчертае ролята на работническата класа, се пренебрегваше участието на интелигенцията, на служещите, на хората на умствения труд. Това е една реабилитация в случая на тези категории. Опровергава се схващането, че движещата сила в една такава борба е комунистическата партия или БРП, а се доказва, че една голяма част от партизаните произхожда от безпартийните маси - над 15% от всички. Опровергава се тезата за ниското образователно ниво.
Потвърждава се значителното участие на семейните, на жените в партизанското движение, връзката на динамиката и темповете на нарастване с тактиката на ОФ и на БРП. Данните конкретно показват, че тактиката, която възприема БРП, не е съобразена с реалните политически условия. Една огромна част от партизаните се изкарва през есента на 1943-а, без това да е съобразено и по този начин хората са подлагани на необосновани рискове - неслучайно тогава има и най-много жертви. Преди 1989 година за тази грешка упорито се мълчеше.

Има ли нещо, което не се знае за партизаните във връзка с датата Девети септември?
- Най-големият мит е, че на 9 септември 1944 година се извършва социалистическа революция. Нито един от партизаните, нито отделните формации, нито движението като цяло никога не са поставяли, не са очаквали, че тогава ще се извърши социалистически преврат. Тази цел и тази оценка са изфабрикувани по-късно.

Все пак знаем от спомени и от филми, че те са живели с литературата на СССР, с лозунгите на социалистическата революция?
- Основните лозунги през целия период са насочени към изгонването на хитлеристите от България, скъсване на съюза с Германия и установяването на истинско народно демократично правителство. И това става. Те не са очаквали друго. Не са очаквали, че на 9. 9. 1944 г. ще се установи социалистическа власт. Не са се борили и не са очаквали това. Това беше приписано на партизаните през 1957 година, когато беше обявена на VII конгрес на БКП тезата, че Девети септември е начало на социалистическата революция у нас. Дотогава тази теза не е господстваща в България.

С кой акт се извършва реалната социалистическа революция в България?
- Трудно е да се каже, това не е еднократен акт. Но началото на революционните преобразувания започва от септември 1947 година, когато на Варшавското съвещание на комунистическите партии се разисква въпросът за състоянието на отделните партии и техните действия за ускоряване на процеса на революционните преобразувания - поне така е записано в документите. Тогава се отправя остра критика срещу Българската комунистическа партия и Георги Димитров, че БКП и лично Г. Димитров са забавили процеса на преобразуване. И като следствие на тази критика само три месеца по-късно започва национализацията на промишлеността - декември 1947 година, и веднага започва безпощадна борба за ликвидиране на политическата опозиция. Следва отстраняването на Никола Петков от Народното събрание, съдебният процес срещу него и екзекуцията му през септември 1948 година.

Партизански землянки в Родопите
А къде са бившите партизани по това време?
- Една част от изследването има за обект житейския път на партизаните след 1944 година. Данните показват, че голяма част от тях са се реализирали в армията (17.79%), в МВР (16.80%), в партийните органи (9%), като ръководни стопански кадри (7.51%), в административните органи (6.35%), останалите сфери, където са влезли, са дипломацията, образованието, културните институти, журналистиката, здравеопазването, в ръководните органи на селското стопанство, промишлеността, строителството, транспорта. Жените - бивши партизанки, също са избрали органите на МВР, 15.20% от тях са се реализирали там, останалите са се насочили предимно към културните институти и образованието. Интересна е социалната ориентация и в тази по-късна посока от живота им. Бедните и средните селяни са се насочили към МВР и армията, като тях са постъпили и чиновниците, и част от работниците.
Интелигенцията от партизаните е навлязла в партийните органи и културни институти. Подобна е тенденцията и спрямо политическата им база - членовете на РМС и БРП също избират след Девети армията и МВР, но членовете на БЗНС например много по-често стават ръководители на стопански обекти, докато членовете на БРСДП навлизат в партийните органи. Сред безпартийните всеки пети отива в МВР, следващото по брой участие е пак в армията. 39.90% от всички партизани повишават образованието си след Девети, 86.84% от завършилите средно образование получават висше, а 17.5% от тях стигат до научни степени кандидат и доктор на науките. Повече от половината от партизаните с висше образование са завършили второ висше след 1944 година, 40% от тях са стигнали до научна степен. Като правило почти всички прекъснали заради излизането в Балкана студенти са завършили по-късно. Изобщо като цяло всички те имат отлична житейска реализация.

„Разказва: Анка Герова-Костова от Стрелча: „След като убиха баща ми на 27 септември 1944 г., аз бях у дядо ми Стойо Геров, на татко баща му. Ние с баба стояхме на леглото. Дойдоха партизаните. Изкараха ни отвън. Баба и дядо ги изправиха до коловете на асмалъка. Мене ме хвърлиха в ръцете на баба. После влезнаха в къщи и обраха всичко, което можеше да се обере: килими, ковьори, юргани, стенен часовник. Всичко, каквото намериха. Помня този обир. Знам, че един от мародерите беше Пенчо Енчев Фингаров, сестрин син на дядо [племенник].[16] Часовникът и килимът още стоят у Луко Савов, а ловната пушка е у сестриника му Пенчо.””[17]
Ето какво вършели разбеснелите се „народни синове”. Едва ли и перото на Достоевски е в състояние да опише техните свирепи беззакония и безнаказани злочинства. Да опитаме да представим няколко примера на убийства за пари и вещи, на мародерства на комунистите: „Групата партизани, ръководена от Атанас Семерджиев,[18] след като прострелва в Дервишката река командира Методи Шаторов, ограбва чантата с парите на зоната, носени в него.
Изцяло е ограбен при акция домът на Димитър Поп Константинов в Симеоновец, след като е убит зетят Гено Разпопов.
Иван Шутлеков от Панагюрище ограбва трупа на Стефан Хамбарски в Шута Кория.
Политзатворничка от Ежови, Панагюрище, ограбва трупа на Стефан Хамбарски от Баня.
Костадин Мавриков, политзатворник, съблича труповете на избитите от него дорковци [от с. Дорково] при Черния мост.
Дело Чапкънов – Свети Петър, и Марин Такучев – Македонски, стрелчански партизани, убиват Георги Андонов и ограбват парите, които е приготвил за покупка на стока от Ботевградско.
Тошо Михов ограбва труповете на убитите и от него дорковци при Черния мост.” Същото прави на пак на това място и Кольо Симеонов -Маслинката.[19]
Списъкът е извънредно дълъг. Всички тези зверства стават след „великата” за другарите дата 9 септември 1944 г. Няма съд, има раздаване на някаква болшевишка „справедливост”! Някои автори споменават неписаната устна заповед за „40 безотговорни дни”. Няма как да обвиним в антикомунизъм Поля Мешкова и проф. Диню Шарланов. Поне последният е членувал в БКП. Ала те твърдят, че през октомври 1945 г. пратеникът на американския президент Хари Труман Марк Итъридж получил от Антон Югов и Цола Драгойчева данни за броя на жертвите на комунистическите издевателства между 8 септември и 31 декември 1944 г. В тях ставало дума за... 10000 убити! Сякаш е нищо. А проучванията на двамата историци доказали, че става дума за не по-малко от 30000 жертви.[20]
Всичко е добре обмислено, планирано и се извършва организирано. Заповедите идват лично от Георги Димитров, тогава в Москва. Във вече широко известна на интересуващите се Телеграма № 10 на ЦК на БРП до Георги Димитров в Москва от 13 септември 1944 г., написана на руски език, се казва: „Антифашистката революция победи. Фашизмът е свален... Но борбата не е преустановена. Още не са ликвидирани всички гнезда на фашистката съпротива... Фашисткият звяр все още не е доубит...
В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали... От въоръжени партийци и комсомолци ще бъдат негласно създавани ударни групи за особено отговорни задачи. Въстаническата бригада на Славчо [Трънски или Радомирски[21]] е преобразувана в гвардейска дивизия, довъоръжена с артилерия и миномети и е готова да бъде насочена към фронта, за да се бие срещу немците.”
Кои били „злостните врагове”, с които били „разчистени сметките”? Селяните като „безследно изчезналият” Лазар Чипилов ли? Избитите край Черния мост дорковци или партизанският командир Методи Шаторов? Кои? Кметовете, само защото изпълнявали задълженията си, или даскалите, понеже писали двойка някому? Кой е предоставил това право на „въоръжените партийци и комсомолци”? Масовите убийства на невинни българи ли били „особено отговорните задачи”, заради които „негласно” били „създавани ударни групи”? Забележете, че телеграмата е написана едва четири дни след Деветосептемврийския преврат и ден преди съветските войски да влязат в София. А вече е имало такава организация, че някакъв партизански отряд бил „довъоръжен с артилерия и миномети и е готов да бъде насочен към фронта”! Кой е помогнал за това? БКП или военните масони от кръга „Звено” начело с Кимон Георгиев? (По-рано комунистите обявяваха „звенарите” за... „фашисти”, извършили „фашистки” преврати през 1923 и 1934 година.)[22] Къде се е изгубила тяхната клетва? Имали ли са въобще чест и достойнство, та са допуснали тази небивала разправа?
На 25 септември 1944 г. е изпратена поредната Телеграма № 43 на ЦК на БРП до Георги Димитров в Москва. В нея се съобщава: „Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, която се провежда от нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.” В тази „негласна ликвидация” не загиват никакви „най-злостни врагове” на България, а хора, служили вярно на род и родина; напълно невинни люде, работили за своите семейства и за държава си. Вината на повечето е, че са били трудолюбиви или пък са били намразени на лична основа от някои шумкари. Справедливост по болшевишки или обикновен фашизъм? Не – просто комунизъм, което е многократно по-лошо!
Ала на 1 октомври 1944 г. е изпратена нова Телеграма № 59 на ЦК на БРП(к) до Георги Димитров в Москва. В нея четем: „Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законни пътища. Работата ще се извършва внимателно. Ще бъде организирано отвличането на най-злостните и опасните врагове и палачи, в печата ще бъдат широко оповестени сведения за техните престъпления, до правителството ще бъдат организирани делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти, които ще поискат възмездие. Ще бъде организиран обществен натиск спрямо минстрите социалисти и земеделци, които и досега държат в своите [партийни] апарати злостни врагове, саботиращи работата.
Ще ускорим организацията на дирекцията на народната милиция... В наши ръце са отделите за държавна безопасност и разузнаване.”

---------------------
„Лекарят, който при отварянето на ковчега се грижеше за майката на момичето, ме осведоми, че освен раните от огнестрелно и хладно оръжие са установени следните наранявания – които трудно могат да бъдат обяснени с падане дори от четвъртия етаж.
1. Ноктите на краката са изтръгнати до един.
2. Три пръста от лявата ръка са отсечени при втората става.
3. Двете уши са отрязани.
4. Отрязана е дясната гърда.
5. Езикът е изтръгнат и всички зъби са извадени.
6. От една страна на талията е съдрана ивица кожа, широка около два инча.
Искането за изготвянето на протокол, констатиращ тези факти, разбира се, е било отхвърлено.”
На 30 май Барнс изпраща във Вашингтон своя информация за състоянието на тялото на Мара Рачева след смъртта й, която в общи линии съвпада с тази на полковник Бейли. Чуждестранните наблюдатели стигат до заключението, че тя е починала по време на изтезания в дълбините на дирекцията на милицията.”[24]
Как ви се струва? Това дело на човешки същества ли е било? Начело на вътрешното министерство, което вместо да се покае (комунист и съвест?!), „съжалявало, че [девойката] е починала точно преди да разкрие интересна информация”, стоял полуграмотният садист Антон Югов. За него д-р Тодор Балкански пише: „Антон Югов дава заповед за екзекуцията на Атанас Шатев от Црънча, докато е министър на вътрешните работи, после става и министър-председател на Народна република България.”[25] Значи Югов е бил рецидивист. По-лошо – знае се, че непосредствено след 9 септември 1944 г. лично е избивал хора в мазетата на милицията. И се е хвалел с това. Така както дългогодишният главен редактор на вестник „Работническо дело” Георги Боков[26] се пъчел (например пред Радой Ралин) как „убил с 400 шамара” издателя на вестник „Щурец” Райко Алексиев![27]