Носталгично-летен тих ветрец, като майчина милувка. Вървейки затварям очи и повдигам лицето си към слънцето. Ъгълчетата на устните ми плъзват нагоре към безметежното синьо на небето. Нещо докосва косите ми и с горско шумолене се спуска плавно по рамото ми. Отварям очи и ги пускам да играят като слънчеми зайчета.

Долавям детско пеене - слушалките в ушите на детето зазвучават през веселия му глас. Смешна песен. Усмихвам се отново...

Ооо, тази бензинова резачкаааааа.... Дразнещият й звук ме понася към мисли за дървото, чийто изсъхнали клони падат в главата ми на забавен каданс. Дали някой ще се стопли с тях?! Когато снегът като гумичка за акварел изтрие цвета и остави само черния за да подчертае собствената си красота. Представям си старец и старица с по две клончета в ръцете си бавно пълзят по стълбите към дома. Спират за почивка и помътнелите им очи се срещат... в зимата на техния живот.

Ах тази резачка... Все още я чувам. Пречи ми да доловя разговорите на хората. За какво бленуват в този чуден есенен ден? Мечтаят ли? Или се тревожат?

Минавам покрай маса в кафене. Върху нея, разпилени документи. Някой убеждава някого в ползата от нещо. Вглъбени са въпреки глъчката наоколо. Лицата им са сериозни. Мислите ми ги отминават с темпото на крачките ми. опитвам се да вървя стегнато, с умерено темпо.

Срещу мен се вървят спокойно двама влюбени. Разминават се с бебешка количка, в която явно се усмихваше самата невинност. "Бебе ли?" пита младият мъж изненадано. "Изобщо не го и видях. Ако го бях видял щях да му се зарадвам." Не чух какво отговори младата дама, но знам какво вълнува душата й. А мъжът си е мъж, при това съвсем млад. Няма тези сетива за красотата наоколо.

И в този миг помислих, че съм спряла. Устремена делова жена с елегантно черно куфарче, импониращо на цялата й прелест ме подмина, завихряйки въздуха след себе си. Телефонът в ухото й явно издаваше напрегнати вибрации. Клиенти? Или шефът? Адвокат? Или счетоводител? Нее, не счетоводител. По-скоро адвокат. Токчетата на обувките й отекват дълго след нея с рязък звук. Парфюмът й превзема есенния аромат.

След малко остава само мирис на дърво. Някой току що е прибрал дървата за огрев и след тях трески и стърготини се заиграват с лекия ветрец.

И ето че стигнах. Домът ми е в зимно настроение, в разрез със заливащата света светлина. Отварям широко прозорците и вдишвам дълбоко. Дали да не изляза пак? Едно нежно и огладняло мяу застава на пътя ми и за малко слънчевите мисли да се вдигнат като прах във въздуха.

Фитнес? В този слънчев ден? Нее. Може би да полегна? Нее.

Я да вляза в клуба и да опиша есенните си мисли

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите