Всички се държаха странно. Едни не казваха нищо, други говореха за болестта като нещо съвсем обикновено, даже обсъждаха държанието на хората в стаята, трети говореха за незначителни неща, четвърти за планове.
Това, мила, не е странно поведение. Това е ежедневния живот, макар под сянката на гръмотевичните болестни облаци. Ще вали, ще гърми, но животът продължава, докато последната въздишка не погали небцето ни. Този последен дъх е неизбежен, независимо какъв е бил последният ни челен сблъсък - може би трамвай, инсулт, посегателство или обикновена старост. Тази тема ни е, по най-естествения начин, неприятна, но е най-сигурната част от живота ни. За това е добре да се учим да я приемаме, макар че, в същото време не бива да прекарваме живота си само в подготовката за нея. Някой тук каза, че е добре да повярваме в прераждането, защото това успокоява духа. За съжаление при мен рациото е в по-голяма доза...
Защото пред смъртта няма значение как си - радваш ли се, скърбиш ли или си скубеш косите.
Не съм съгласна. Всъщност смятам, че точно тогава е най-важно как си, но този момент още не е настъпил за нас, все пак. Ако ние днес живеем вече, предъвквайки ежедневно думата "смърт" и опитвайки се да я глътнем като прекалено голям къшей хляб, то за никого от здравите хора няма гаранции, че няма да напуснат този свят по-скоро. За съжаление.
Винаги има значение как си! Именно това изпълва или изпразва животът от съдържание, според мен.
За това кътай спомена си, като съкровище, наследено от прадеди и често спирай покрай пътя за да се насладиш на живота си! И бъди жива и здрава дълги години! Желая ти го от сърце!
Все още има и лекари за които човешкият живот е ценност и смъртта не е станала рутина.
Чудесно е, че го казваш!
|