Джем, щом ти харесва авторката, ето ти още нейни - аз я събирам.

* * *
Никой не знае
как те желая,
как проклинам звездите,
когато ги гледаш
и се сърдя на вятъра,
който те гали...

И никой, никой
не може да види
колко греховно
искам
да те целувам
и как невъзможно
в тебе се влюбвам –
сега –
няма вчера,
не ще има утре,
това не е спомен
нито предчувствие,
а нещо по-истинско
дори от живота,
защото болиш
във душата ми... Господи!...

Но никой, никой
няма да чуе
всичките думи,
които измислих –
за теб
и с които
убих тишината си –
те са по-силни
от есенен вятър
и по-буреносни
от дъжд във житата,
те са древното заклинание
от езика на птиците,
което повтарям
всяка вечер
в съня си...

И никога, никой
така не е търсил
в очите на другия
късче от кръста си –
аз го намерих
във теб –
ще го нося
по пътя към моята
страшна Голгота –
в ръцете ти...

* * *
Знаеш, нали,
как те преследват
мислите ми
и отмервам всяка
твоя стъпка
в сърцето си,
когато си тръгваш.

Знаеш, нали,
когато сънувам
очите ти
и те търся
в онези посоки,
където умират
звезди.

Знаеш, нали,
колко е тъжно
да те намирам в другите
и да знам,
че всъщност не си ти,
да са чужди
онези целувки
по устните ми
и да боли,
когато докосвам
сълзите ти.

Знаеш, нали,
когато крещя,
че те искам
безмълвно
(и никой не бива
да чува гласа ми,
защото ще разбере)...

Но ти знаеш,
че аз ще се върна
при теб
и тогава нощта
ще е скитница,
а страха ще е
малко дете
и ще търси
надежда
в очите ти.

Знаеш, нали,
че е истинско
онова вътре в нас,
дето искахме
да убием със думи
и погледи,
за да скрием трупа му
във спомени.

Знаеш, нали?
А е облачно.
И вали.
И не спира да плаче...

* * *
Разминахме се.
На онази улица,
която се счупи
после...
Знам, че не ти пука,
на мен също.
Като съвсем непознати,
като някакви други...
Пресякоха се посоките
и не успяха да се открият.
Объркаха се и пътищата.
Вселените ни забравиха.
Разминахме се...
Не знаеш ли -
това е като проклятие.
А махалото все ще се връща,
за да ни пита
дали е наистина,
за да боли много дълго
и много безсмислено.
И все ще се разминаваме -
призрачно,
а сенките ни -
бездомни псета,
ще търсят онази улица
и счупените парчета
от дните,
които не помним.