*Монолог на неоткритото съкровище*


Откакто се помня - все на това си играем:
Аз се крия - пиратът ме търси, ядосан
и трескав.
Накара ме да повярвам/и със сигурност даже да зная,
че съм съкровище. Защото не се откривам лесно.
И туптях под земята много тихо като беше наблизо.
Триста пъти на косъм от мен е кръстосвал съдбата.
Такава беше играта - да чувам шума под ризата му,
но да не дишам . Такава беше играта...
После дълги раздели /не че въобще сме се срещали,
но най-много надежда има за неоткритите.
През това време той е плячкосвал сърца и вещи.
Но аз играех играта. Нарочих си го за победител.
Криви са сметките на легендите. Свърши играта.
Свърши без поп, без кръст, без подмокрено гробище.
Даже не го обесиха - самообеси се вчера пиратът.

И ме превърна в ненужно, неоткрито от Него съкровище.
----------------

*Пенелопа - 1*

Разбрах, че Одисей не съществува.
Измислица от снимката се смее.
Той никога към мен не е пътувал -
но как със тази мисъл да живея?
Без митове животът се смалява
до дребна и продупчена монета.
Сърцето упорито продължава
пристанищно във мрака да му свети.
Дори да забележи светлината -
ще види в нея само халба с бира.
И ще се стича пяна по брадата му,
докато аз на сушата умирам.
Не го осъждам... как се съди песен,
която ти напомня, че си жива.
Сънувах го - на мачтата обесен.
И цялата ми женска съпротива
се кротна пред солената надежда,
че призраците втори път възкръсват.

Не на талази - на разбита нежност -
вълните във сърцето ми се пръснаха...

-----------------

*Пенелопа -2 *

В онази нощ - тъй близка до живота -
самата смърт на прага ми потропа.
Възкръснах във пристанище,защото
разбрах какво очаква Пенелопа.
Не шумните наздравици, които
се леят - сякаш пием за последно.
А знамето - пророчески ушито
все някой ден да се завърне ...черно.
Не е възможно някак по средата
със този Одисей да се живее.
Разбрах защо му побеля брадата.
Но и защо очите му се смеят.
Разбрах защо стихийно ме обича,
но и защо на приливи ме мрази.
Ако му бъда лятното момиче -
не мога от страха да го опазя.
Разбрах,че са му нужни зимни нощи -
додето ми повярва,че го чакам.
А като свършат - ще му трябват още -
светулките се забелязват в мрака.
Разбрах,че любовта не е пейзажа,
във който се разхождаш като в песен.
Но ако песен трябва да разкаже -
рефренът е един - че няма лесно.
И забелязах, докато си пея
/и докато за кой ли път изпращам/,
че Той от мъж - пораснал във идея.

А аз за идеалите си плащам.