Показанията на Кумчо Вълчо

Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв, а не вина.
За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате - червена е била.
Запомних й очите. Мили Боже,
каква ти шапка - нейните очи
танцуваха по вълчата ми кожа.
/А после...много дълго се мълчи./
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна. Да ми бе палача.
Да бях умрял от нейната ръка...
Но не умрях! строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора.
Лицето на луната ще затулим.
/И след това ще ми роди деца.../
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си. Чух я как изрече:
Да знаеш, че си готино вълче!
Настигнах я. Способен бях на всичко.
Дори на смърт, за да остане тук.

Изядох я, защото я обичах.
не можех да я споделя със друг.


* * *

Идва ред на Голямата смърт.
След раздяла, раздяла, раздяла...
След предателства - тук и отвъд -
неприлично е чак да съм цяла...

Изумява ме само това,
че Голямата смърт не ме плаши.
Сякаш тихо пристъпвам в снега,
който скрива живота ни прашен...

Всичко свети! Последният сняг
ми прилича на честна награда,
че възкръсвах след болката пак,
че летях и в небето пропадах.

Боже, толкова мили неща -
а преди ми изглеждаха страшни...
но... Голямата смърт заваля.

Няма нужда да ме изпращаш.


* * *

Един облак, два облака...ескадрила.
Студено, топло, горещо...
Не съм излъгъла. Не съм убивала.
Не съм те срещала.

Три облака, четири облака отнесени...
Владея топката. Успокоявам я.
Пет облака, шест облака - лесно е:
Не те познавам.

Седем облака, осем облака сънотворни -
на възглавници ми приличат.
Девет облака, десет облака - удобно ми е:
Не те обичам.

П.П. Единайсет облака - обичам те!