Монолог на снежната кралица

Герда няма защо да тъгува за Кай.
Тя си има два розови храста,
още - баба, балкон, малък земничък рай...
Аз - единствено бяло всевластие.
Във косите ми сняг и в душата ми - сняг.
Кой сред преспи се чувства прекрасно ?
Кай самичък последва моя приказен впряг.
Кай е млад, обожава опасностите.
Той съдбата си снежна самичък избра -
моят поглед зелен го омая.
Аз, разбира се, мога да бъда добра.
Но и лоша да бъда - все тая.
Вярно, аз съм кралица, но също - жена.
Няма разлика между двете.
И не чувствам сега ни снежинка вина.
Огледалото дяволско също тъй - не винете.
То е само едно оправдание. Кай
може някой ден и да прогледне,
да потърси отново своя топличък рай,
да напусне двореца ми леден.
Но тогава, когато самичък реши.
Без елени, разбойнички, гарвани.
Нека честно ми каже:"Кралице, сгреших".
Ще го пусна. Но само тогава.
Всяко нещо си има начало и край.
Връщаш, взел ли си нещо назаем.
А това, между мене и Кай,
само двамата си го знаем.

P.S. Но ще призная, с длан над острието,
докато Кай на рамото ми спи,
че предпочетох да вледя сърцето му,
наместо моето да се стопи.



Свирепо настроение

Чао, моя любов, овехтяла по нощните спирки -
как измръзнаха вече ръцете ми,
скрити на топло в джобовете ти.
Идва моят трамвай, ала аз го загърбвам,
подсвирквайки си
един вечен мотив:
"Да съм жива и здрава!"

Чао, моя любов, ах, любов ли наистина беше,
щом така се разделям със теб -
полутъжно и полунехайно.
Идва твоят тролей, хайде, качвай се, спешно е.
Някой спешно те чака точно в девет
и кой е - не искам да зная.

Чао, моя любов. Всичко свърши. До днеска.
До тука.
(Май не беше чак толкова лошо,
когато сме заедно.)
Хващам първото спряло такси и си плащам -
за гяволъка-
да прегазят свистящите гуми
всички ангели паднали.



М.Петкова