Не знам дали сънувам или съм буден. Вече и в двете състояния се чувствам нереален. Но със сигурност знам едно – ослепявам малко по малко…
Не физически, душевно…
Започна се отдавна. Постепенно започнах да ослепявам за околния свят, за красотата му…
Плаках… Първия път, когато усетих това, което ми се случваше, плаках като малко дете. След време започнах да проклинам обществото, което ми причини това. Ослепявах за красотата и същевременно с това виждах по-отчетливо абсурдите, които ме заобикаляха.
Виждах как постоянно давахме съвети на другите, които самите ние не спазвахме; как мечтаехме за Любовта, а не правихме нищо, за да я завоюваме. Виждах как бягахме по всевъзможни начини от света, който самите ние създадохме…
Имаше моменти, когато се чувствах изчерпан от усилията да задържа красотата. С огромна воля успявах отчасти, но това ми носеше още по-голяма болка, защото знаех, че е изкуствено, че е само спомен за красивото, а не действителност.
Започнах да чета. Все повече и повече. Книгите ме потапяха в собствения си свят, отново започвах да виждам, но за малко – и там се прокрадваха тези банални, делнични, бюргерски проблеми.
Тогава, когато вече се бях предал, се случи това, което махна руното от очите ми…
… Музиката…
Тя ми върна изгубеното зрение. Никога не см се питал как точно стана. Не искам и да знам – смятам, че ако човек разбере какво точно представлявава дъгата, ще се изгуби част от очарованието и. Същото важи и за музиката. Избягвам да мисля по този въпрос, само усещам.
Усещам как сутрин крача към работата си изпълнен с апатия. Но ако уокмена е с мен, гласът в слушалките ми дава нещо, кара ме да се загледам в разцъфналите дървета, да вдигна поглед към склуптората на фасадата на близката сграда, да се усмихна на непознатия, с който се разминавам.
Усещам как съм дълбоко разочарован от хората около мен. Но музиката променя и това. Припомня ми за дон Кихот, който ме учеше, че човек може да обича и без да бъде обичан. Спомням си за отдавна забравените съвети на Ван Гог, че можеш да имаш чест дори когато всички ти се смеят. Припомням си и Ницше, който питаше не свободен от какво, а свободен за какво.
Усещам се излишен в този свят… Пускам си музика. И се озовавам в друг свят, където хората са добри, чувствата – благородни, а природата незасегната. Заедно с музиката тичам по зелените поля на този свят, рея се из небесата му, гмуркам се в дълбините. Свободен съм.
Усещам се самотен. За момент. После прозвучава музиката и аз отново съм със загубената си любов. Усещам своята Беатриче в прегръдките си, помирисвам косата и, усещам устните и…
Не знам дали сънувам или съм буден. Вече и в двете състояния се чувствам нереален. Но със сигурност знам едно – докато имам музиката, ще живея.

Николай Ангелов Нетов