Ради Димитров Ангелов

Часовникът удари дванайсет.
Веселата смееща се тълпа излезе по улиците.
Радост...
Дива радост под изтръпнали облаци.
Крясъци.
Хиляди крясъци изтръгнати сякаш от една утроба.
От тълпата се отделиха сенки,
прокраднаха се през ръцете на мрака
и се скриха зад тъмната фасада на къщата.
А тълпата викаше, радваше се...

* * *
Часовникът удари дванайсет.
Тя стоеше на ъгъла на леглото красива и приказна.
Единствена свещ осветяваше с червения си пламък белите облаци по лицето и,
косите и от вятър ги гонеха, разпръсваха ги и ги разтапяха в сенките.
Сребристата повърхност на гърдите и отразяваше хилядите пурпурни оттенъци на времето...
Беше гола.
Стоеше в ъгъла на леглото и стенеше.
Бедрата повдигнати леко се люшкаха в хилядите копнежи на тялото.
Тя беше сама...
Сама с прокрадналите се сенки.

* * *



Часовникът удари дванайсет.
Черни сенки в мрака на стаята.
Изстрели...
Тя лежеше в ъгъла на леглото окървавена, но приказна.
Един изстрел се бе слял с останалите.
Тълпата се радваше. Тълпата стреляше...








* * *

Часовникът удари дванайсет.
Окървавен скалпел продра мрака
и се изгуби в една от сенките.
Тя лежеше разтворила леко бедра
застинали сякаш от допира със свише прозрение.
В очите и живееше безкрая.
Страхът го видя и избяга да се скрие сред сенките.
Тълпата се радваше...
В тишината прорида дете.

* * *

Часовникът удари дванайсет.
Хиляди сенки пробягаха през мрака,
за да се присъединят към останалите.
Тълпата бе сенките и сенките бяха тълпата.
Окървавено дете лежеше в една от сенките.
Безвъпросието породи въпрос.
Една пурпурна прашинка се отдели от празнотата...
Родих се Аз.

* * *

Часовникът удари дванайсет.
Кървави стъпки по белия безкрай на снега.
Кървави стъпки по побелялото ми съзнание.
Времето се смрази в един гроен кикот,
който се сля с пространството
и се преля във вечността...
Часовникът удари дванайсет.
Аз го чух в съня си.

1995