Обичаш ли огъня? У дома имаме камина. Палим я от време на време - през зимните празници или пък когато сме в настроение. Много странна камина. Огънят в нея се разгаря, свети силно, играе си със сенките по стените, а не топли - стаята винаги остава хладна. Навремето баща ми е иззидал тази камина - сигурно той знае нейната тайна. Сега стаята с камината е моя. Понякога стоя вечер в тъмното и наблюдавам как огънят гасне. Тогава ме налитат странни мисли.
Истинският огън никога не живее вечно. Още пламъкът на кибритената клечка знае, че се ражда не за да властва, а за да бъде покорен - от себе си. Това е неговата съдба. Огънят никога не може да се върне назад, неговото съществуване предопределя неговата гибел. Той идва за да бъде пръв и последен.
Обичаш ли да гледаш огъня? Аз не мога да откъсна очи от него. Има нещо магнетично в пламъците, нещо ненаситно, някакъв неистов стремеж. Дори и най-малката искра таи в себе си вилнеещата стихия на пожара. Човек изгубва представа за времето когато го съзерцава. За огъня няма бъдеще, няма и минало - той познава само “тук и сега”. Неговият порив е винаги един и същ. Той живее единствено, за да съедини, за да обеме в себе си всичко, което е различно от него, да му придаде нова същност, да го направи част от своята субстанция. Това, което не успява да погълне, огънят нажежава и изоставя да се търкаля самотно в пепелта.
Помниш ли гибелта на огъня? Той умира когато няма в какво повече да се превъплъщава. Не, това не става изведнъж. Истинският огън е артист. Целият му живот и дори смъртта му е един драматичен спектакъл. Без неговия темперамент светът би бил твърде беден и невзрачен. Всъщност истинският огън никога не изчезва - неговото изгасване е най-великото му превъплъщение. Когато се разнесат аплодисментите на сцената вече не е останал никой. Не, огънят не е умрял - той просто се е раздал, без остатък, до последната искра.

Боян Митков Паничаров