Може да се каже, че бременността ми протече нормално. Естествено не ме подминаха повечето от типичните за това състояние болежки и неудобства – подуване на краката, болки в кръста, киселини, гъбички и т.н., но в края на краищата това беше един прекрасен период от живота ми, по който определено чувствам носталгия и понякога мъничко завиждам на бъдещите мами с големи коремчета.
Терминът ми беше насрочен за 21 септември 2003г. Може би е редно да спомена, че в моя род (от страна на баща ми) бебетата са родени с тегло над 4 кг. Когато влязох в шестия месец, започнах сериозно да се замислям за болницата, в която ще раждам. За големите АГ-та бях чувала доста негативни отзиви и затова се бях насочила към някоя болница с малко родилно отделение. Почти бях убедена, че е по-добре да се плаща на ръка на определен лекар, който да ти обърне специално внимание, но тогава не бях наясно с възможните негативни последици от това положение. Една близка приятелка на майка ми имаше племенница – акушерка в Отделението по патологична бременност във Втора градска. Видяхме се с нея и тя естествено при препоръча за раждане своя шеф – д-р Любомир Иванов. На първата среща докторът ни направи (бях с майка ми) добро впечатление на човек със солиден опит. Увери ни, че нормалното раждане е за предпочитане и че секцио се прилага само при необходимост, каквото беше и моето желание. Цените за първо раждане бяха – 400 лв. за нормално и 500 лв. за секцио. В началото на седмия месец отидох на преглед на ехограф при него. Още тогава той ми каза, че бебето е едричко, но това не ме изненада, тъй като аз съм се родила 4.300 кг.
Одисеята около моето раждане започна в края на август, когато отидох на поредния преглед. Докторът заяви, че бебето е твърде голямо и може да се наложи секцио. Поиска в началото на септември да ме приемат в болницата за няколко дни за допълнителни изследвания. Нищо неподозираща се съгласих. Постъпих на 10 септември в Отделението за патологична бременност. Направиха ми всички изследвания, които се правят преди планово секцио. Всичко беше в норма. Тогава започна атаката. Докторът заяви, че няма да мога да родя по естествен път. Изтъкна един куп причини – нямала съм признаци на прибилижаващо раждане, бебето било много едро, в средата на деветия месец главичката не била ангажирана в таза, а това от своя страна можело да е признак на още един куп патологични проблеми. Изтъкна и че, тъй като имам операция на очите преди 23 години, при нормално раждане може да ослепея, макар че очната лекарка каза, че няма да има никакъв проблем. Тези два дни в болницата изживях голям стрес. Докторът беше решил да ми направи планово секцио, за да не се ангажира в неудобно време и да вземе 100 лв. отгоре, а аз и родителите ми бяхме категорично против. В това отношение баща ми, който не е лекар, но има много силна интуиция, изигра решаваща роля – той просто ми забрани да слушам глупостите на доктора и ми каза да се прибирам вкъщи. Д-р Иванов стигна дотам да ме заплашва, че след като не го слушам, раждането ще се развие неблагоприятно за бебето ми и дори ми каза да си търся друг лекар, за което обаче нямаше време. И така на 12 септември си излязох от болницата по собствено желание, а на доктора казах, че ще му се обадя следващата седмица, за да му съобщя какво съм решила.
Тогава повече от всичко исках бебето ми да реши да излезе и кошмарът най-накрая да свърши. Чувала бях, че голямата физическа умора в деветия месец може да даде начало на раждането. И така на 13 септемри с мъжа ми направихме една дълга разходка пеша от Бъкстон до хотел Родина и обратно. Като се прибрах вкъщи си изпрах единствения панталон, който ми ставаше, като си казах, че на следващия ден няма да излизам. На следващата сутрин (неделя) се събудих в 6 часа от тъпа болка ниско долу в корема като при мензис. Станах и отидох до тоалетна, а тоалетната хартия се оцвети в розово. Легнах си отново и заспах. Болката се повтори в 7, в 8 и после в 9 часа. Събудих мъжа ми и се обадих на мама. Имах усещането, че раждането е започнало. Влязох да се изкъпя и тогава видях, че ми е паднала запушалката. До към 14 часа контракциите зачестиха и станаха на 20 минути. Тогава се обадих на д-р Иванов. Уговорихме се да се видим в болницата към три. Имах 2-3 см разкритие и докторът каза, че раждането е започнало, но може да продължи дълго. Той се прибра вкъщи, а аз останах в ОПБ, за да не слушам крясъците в родилното. До към 18 часа болките от контракции не бяха силни и приличаха на болки при разстроен стомах. Към 19 станаха вече станаха доста болезнени и зачестиха на около 5 минути. Към 20 часа ми поставиха монитор и дежурният лекар каза, че контракциите още не са достатъчно силни. Към 20.40 ме прегледа д-р Желязков и каза, че имам 5 см разкритие. Като преглеждаше документите ме попита защо ме готвят за секцио, когато няма индикации. Към 21 часа се обадих на д-р Иванов и на мама и се отправих към родилното. Направиха ми клизма и избръсване и ме сложиха в предродилна зала. Включиха ме на монитор и на ситема с окситоцин за засилване на контракциите, които според мен вече бяха достатъчно силни и адски болезнени. Всяка следваща идваше като вълна и сковаваше цялото ми тяло. Всяка контракция ми се струваше дълга цял час, а паузата между отделните вълни кратка като секунда. В действителност и двете бяха нормално дълги. От силните болки два пъти повърнах. Раждането ми водеше акушерката Емилия Казълова, която познавах от безплатните лекции на сп. “9 месеца” и с която определено извадих късмет. Към 22 часа д-р Иванов ми спука водите, което се оказа не толкова неприятно колкото изглеждаше. Чак някъде към 23 часа започнаха и напъните, но трябваше да чакам, защото нямах пълно разкритие. В родилна зала ме преместиха към 23.30. Всъщност този краен стадий на раждането се оказа не толкова болезнен, колкото изтощителен. Бебето ми наистина беше голямо и трябваше доста да се напъвам, за да излезе. И така към 0.00 часа (точният час така и няма да го разбера, защото нямах толкова точен часовник) се роди синът ми Юлиан с тегло 4.250 кг и ръст 54 см. Първите думи на акушерката бяха: “Едно дебело момче”. После излезе и плацентата, а на мен ми сложиха пълна упойка, за да ме зашият. Събудих се преди докторът да е свършил и бая ме боля, като особено гадно беше поливането с йод върху раната. През нощта не можах да спя от вълнение и от страх от кръвоизлив, а на сутринта ми донесоха малкото ангелче. Няма да изпадам в повече подробности, а само ще изразя възмущението си от акушерките в Родилното на Втора градска, които по никакъв начин не ми съдействаха да се науча да кърмя детето си. Добре, че седях само два дни в болницата, иначе аз щях да получа мастит, а детето ми можеше да остане без кърма.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите