Във възможно най-неподходящия момент. Мъжът ми тъкмо беше заминал за Полша за 2 нощи и 1 ден. Добре, че не тръгнах с него. Тъкмо си легнах вечерта, и към 1 ч бльоп - изтече ми водата. Както си бях уморена, така се оцъклих на 4 на секундата. Взех си бърз душ, посъбрах малко багажец и се обадих на Мона Лиза (Мона Елизабет - така се казва свеки) да се стега да ме кара в болницата. Обадих се и в болницата, разказах им, че водата изтече, но нямам контракции. Казаха ми ако искам да си остана в къщи и да си поспя до сутринта или пък да заповядам в болницата още веднага. Предпочетох да ги навестя, защото много се бях панирала и така или иначе нямаше шанс да заспя до сутринта.
И така пристигнах в болницата напикана от всякъде. Прегледаха ме, дадоха ми от техните дрешки и ме пратиха в една стаичка... да спя. Понеже им казах, че няма шанс да заспя, и решиха че е уместно, да ми ударят един морфин в д-то (тогава не ми беше ясно защо го направиха, но в последствие разбрах колко е важно, човек да се е наспал като тръгне да ражда). Аз така или иначе почти не спах, въпреки морфина. Четох си книжка за раждането. През цялото време имах леки контракции които лека полека до сутринта бяха станали доста осезаеми. По едно време пак изтече огромно количество вода, и от този момент се почна. Мона си беше заминала да си доспива. Но сутринта пак се появи, свежа, свежа. Акушерките решиха, че с 4 см разкритие може да ме карат в родилно. Това става около 9 ч сутринта. Изглеждаше, че всичко върви по вода, нормални ефективни контракции и изобщо тип топ. Направиха ми клизма и ме подкараха към родилното. Мона плътно до мен. В родилното ми показаха различни приспособления за раждане, казаха какви упойки мога да ползвам. Аз бях решила, че освен кислород, друго не искам. В последствие установих, че кислородът е мижи да те лажем. Поне при мен ефект нямаше, напротив, по-скоро ме изнеряше, щото не можех да дишам добре в онази фуния. Ама те пък непрекъснато ми я тикаха в муцуната и викаха, че на бебето му било нужно. Така и не разбрах, кво имат предвид. Помъчих се 2 часа, през които достигнах разкритие цели 7см. До тогава всичко си вървеше нормално. Аз бях страшно уморена и между контракциите заспивах ли припадах ли не знам точно. Но от умората те ставаха все по-слаби и неефективни. Стигна се до там, че даже започнах да се затварям. Така след 2 часа яки болки и никакъв напредък, ми предложиха да ми пуснат система за усилване на контракциите. И в комплект с нея върви епидурална упойка. Съгласих се, защото усещах, че ако ми усилят контракциите и просто няма да оцеля. Извикаха екип млади момченца анастезиолози, пробиха ми гърба и след малко ми поолекна. Вече не усещах контракциите. Само не знам защо трябваше да чакат 2 часа да ми пуснат системата. След нея лека полека пак почнах да се отварям. Не знам защо, ама си имах ужасни болки, въпреки упойката. Обясниха ми, че тя не действала с последната фаза на изтласкването. Айде постигнахме разкритие за раждане. Ама сега пък бебето не било застанало правилно. Айде още не знам колко часа чакаме бебо да се завърти. Аз умирам, а те ме карат да чакам. Акушерката беше напълно безпомощна, събра половината болница да и помага. Всеки дава идеи, ама така и не стигнаха до консенсус. Айде най-после бебо уж се бил обърнал. И ме карат да напъвам. Ама аз изобщо не усещам напъвам ли кво правя заради скапана епидурална. И явно не съм напъвала като хората. Имаше предложение да ме срежат уж да направят повече място да излезе бебо по-лесно. Добре, че не се прие. А през това време от съседните стаи се пищи на умрело. Докато бях там роди една камара народ, повикат малко и готово. А аз си седя и си пищя часове наред без резултат. Добре, че съм си малко нервна. И като се вбесих в един момент... Викам си тия явно ще се въртят покрай мен безпомощно и най-много накрая да ме срежат и извадят бебо с вакуум. Я по-добре да се стегна и да действам сама. И почнах да напъвам колко сила имам, въпреки че нямах напъни. Ама при контракциите си напъвах като дзвер. Показаха ми с огледало вече главицата с косица можеше да се види. И все викаха айде още един път и готово. И аз все чаках да излезе главата и да усетя как ме разкъсва. Нищо подобно. Добре, че ми казаха, че е излязла, нищо не съм усетила. После се оказа, че не ме била разцепила отвън поне. Отървах се с 4 вътрешни шева, които също не усетих кога и как направиха, може би заради епидуралната... не знам... Беше около 7 и половина вечерта.
Мона се бореше геройски наред с акушерките през цялото време, даваше ми водица и изобщо изпълняваше всичките ми заповеди. Само за кислородната маска не се разбрахме, тикаше ми я непрекъснато в муцуната и бая овикване отнесе по случая. Ама иначе много помогна жената... не знам какво щях да правя без нея.
Сина и до последно не знаеше нищо. Като родих ме накара да му се обадя. А бебо реве. И ме пита кво е това, казах му това е сина ти. И вече го усешам нашия как почва да се задавя от рев. Вика как може никой да не му е казал, колко много е бесен на родителите си....
Не знам дали изобщо е спирал да реве горкия. На другия ден сутринта с едното пристигане в Дания дойде при мен ревейки. Ех, то щастие то чудо. Е заради такива моменти само си залужава човек да се помъчи ако ще и 18 часа и половина.
Бебо се роди 2 седмици преди термина, 3.725 кг, 54 см. Решихме да го кръстим Давид, означава "възлюбен". Защото мноо, ама мноо си го бичкаме

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите