;-))) Ами, това е историята - разказана от таткото! Мисля, че неговия поглед е бил най-обективен в този момент...
Аз само мога да добавя, че раждането изобщо не се оказа онова "страховитото" от филмите, а и за мен не бе по-болезнено от един обикновен ("болезнен") мензис :-( - убедена съм, че някой жени знаят какво означава това...
Ето и моята история:

"Ако всеки мъж…
(Анастас Бъчваров)

"Денят беше 7 юли (2004 г.), едва 8 ч. сутринта. Стиснал здраво ръката на жена си, като че ли някъде отдалеч чух гласа на доктора: “А сега нека таткото да пререже пъпната връв!”

Два дни по-рано. 5 юли – прекрасен ден! Днес с Марта имахме годишнина. Какво по-хубаво от това да прекараш деня край морето. Терминът още е далеч (определен е за 26 юли) и няма от какво да се притесняваме. Двамата сме луди по подводните спортове и само мисълта за прекрасната вечеря от морски деликатеси, раци и миди, които сами ще наловим, вече правеше деня ни страхотен. Вечерта беше очарователна. Спомнихме си всичко хубаво от изминалата година, свещите догаряха и пламъците палаво играеха по чашите с вино. Шегувахме се, гледайки раците в чиниите, че какво ли ще е, както чакаме Лъвче, бебето да излезе едно малко Раче, което като нас страстно обича морето. Явно предизвикахме съдбата…
На следващата сутрин Марти се приближи бавно към мен и ми каза с лека усмивка, че са й изтекли водите. Набрах набързо два телефона в клиниката, за да се уверя, че става действително въпрос за раждане и няма грешка. Оттам го потвърдиха. Спогледахме се, целунахме се и започнахме да се приготвяме. Чантата отдавна беше готова и трябваше само да я вземем. Учудих се, че и двамата бяхме абсолютно спокойни. Марти се шегуваше и звънко се смееше – така, както само тя умее. Бяхме взели решение
и аз да присъствам на раждането
и след като се приготвихме, излях една огромна чаша с вода през прага на вратата и се отправихме към клиниката.
Както се казва обаче, “хубавите неща не стават бързо”. Оказа, че разкритието още е съвсем малко, имаше и неизтекла околоплодна вода и трябваше да се заредим с много търпение. Приеха Марти в клиниката. Лекарите ми обещаха, че като дойде времето, ще ми се обадят. Върнах се обратно вкъщи. Останах сам. Мислех само за Марти, за това, че в момента, когато съм й най-нужен, нямам възможност да й помогна. Час, два, три, десет, цяла вечност... В 4 ч. сутринта на 7 юли телефонът иззвъня. Времето за мен беше дошло. Колата летеше през заспалата Варна, а светлините на рекламите проблясваха в уморените ми очи. В клиниката беше толкова тихо. Стъпките ми отекваха по коридора, а аз се чудех дали шумът идва от моите стъпки, или от сърцето ми, което биеше до скъсване. Ето я и нея – Марта. Боже, толкова бе уморена! Трудно спрях порива си да я взема в обятията си и силно да я прегърна (само това й липсваше, толкова я болеше). В момента, в който допряхме ръцете си, лицето й се успокои. Обзе я спокойствие. Отново сме заедно, а това означава само едно –
ще се преборим!
Дежурният лекар включи системата. Болките започнаха да се усилват. Можех да вдъхвам на Марти само свежест, вяра и кураж – да не се предава. И така час, два, три… Започна да се развиделява. Болките ставаха все по-силни. В стаята отекваха силно ударите на сърцето на бебчо, които идваха от включения апарат. Моментът дойде. При нас влезе и акушерката Златкова и с глас, колкото властен, толкова и майчински грижовен, изкомандва: “Напъвай!”…
След малко се преместихме в родилната зала. Дойде и доктор Скочев – шефът на родилното отделение, и
раждането започна
Напъните станаха много силни. Очите ми се пълнеха със сълзи, като гледах с какъв хъс и любов Марта раждаше Новия живот. Нов напън и нов, и нов... Главичката се показа, след това излязоха и раменцата, а след тях се роди и Елин-Александър. Положиха го на корема на мама и тогава видях най-щастливото лице на този свят. Сълзи на радост. Марти сияеше! Стиснал здраво ръката на жена си, като че ли някъде отдалече чух гласа на доктора: “А сега, нека таткото да пререже пъпната връв!” Погледнах първо надолу и видях очите на жена ми, изпълнени с любов, щастие и... облекчение – “Нима всичко свърши?!” Пристъпих бавно напред и поех ножицата от ръката на акушерката, която само преди минута помогна на първата глътка въздух на нашия син, протегнах се и прерязах пъпната връв.
Вече не бях същият!
Ако любовта можеше да се материализира, тя би била едни мънички крачета и ръчички! Ако любовта можеше да се материализира, тя би била сълзите от щастие на току-що родила жена! Ако любовта можеше да се материализира, тя би била болката, която изпитва жената в желанието си да дари живот и да направи щастлив един мъж!
Не ми остава нищо друго освен да се поклоня вам – настоящи и бъдещи Майки. Ако всеки мъж присъства на раждането на детето си, светът би бил по-добър!
С тежка и уморена походка излязох от родилната зала. Спрях се, обърнах се и видях през вратата как Марти е гушнала нашия син. От този миг умората ми изчезна и свежа струя нахлу в кръвта ми. Усмихнах се и бодро закрачих към дома с мисълта за любимите си и със сърце, изпълнено с нежност и любов. Родилният дом остана далеч зад гърба ми...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите