Мда, меко казано се чувствам шизоидно, точно както си го описала. Мен също ме убива непрестанния стремеж да слея в едно двете си роли - да дундуркам бебче, пеейки до припадък за мечета и зайчета, сетне да отпочна стегнат бизнесразговор, пропит с деловитост, а насреща ми да се звери мивката, пълна догоре с мазна посуда... Да бъда едновременно добра майка, секси съпруга, предана приятелка и ефективен кадър, да е чиста къщата ми и пълен джоба ми. И на всичкото отгоре, тъкмо в момент като този, изискващ пълните ми воля и концентрация, да страдам от старческа деменция
Аз и затова се тровя - все си повтарям, че ако си бях "предишната", щях много по-лесно да се справя с настоящата ситуация. Ако не усещах тялото и психиката си като взети назаем от друг, щях безпроблемно да приложа новите си задължения към вече отработената схема :))) И се опитвам сякаш насила да вляза в час, затормозявайки се още повече.
Дразня се, че тогава, когато ми трябват старите гъвкавост и бързина на мисълта, главата ми е пълна все едно със захарен памук и че тогава, когато са ми нужни старите жизнерадост и словоохотливост, изпитвам безмерна апатия.
И не на последно място, как да преживея факта, че за първи път в живота си не мога да възпроизведа и най-елементарното текстче поне до третия ред?! Та има ли детска песничка от два реда...
Но колко хубаво е, че успяхме да споделим тез безрадостни мисли! Друго си е тъй, като има и други...
|