Даааа, абсолютно си права! Това, което си написала, не е просто списък, ами задължителен постродилен кодекс! Обаче не мисля, че ще ми реши проблема...:)))
Аз никъде не съм споменавала, че не работя! Бях на работа до 20.12.2003, родих на 21.12.2003 и на 05.01.2004 отново бях ситуирана в офиса. Та до ден-днешен, само че преместих офиса вкъщи... Работата ми е креативна и свързана с небивало количество хора в цяла България и извън нея. Няма ден, в който да не комуникирам обилно, каквото и да ми коства това. Няма ден, в който да нямам гости, предимно хора без деца и няма месец, в който да не пътувам поне 2-3 пъти извън града. Давид беше още на 4 месеца, когато при едно служебно пътуване го взехме с нас в Бургас. /имаше си цяло легло в хотела :)/. Навсякъде е с нас - от плажа, през разходките, до пазаруването и плащането на сметки.
Майка ми много помага и с мъжа ми все пак се радваме на some quality time от време на време. И какво от това???
Струва ми се, че колкото и важни да са подредбата на ежедневието, културно-масовата дейност и социалните контакти, те не са основния фактор, който влияе на страничните ефекти, споделени тук от толкова мами! :)))
Почти съм убедена, че причината е чисто физиологична - остана някой да ме обоснове медицински. Вероятно са хормони, а може и както SilverElf отбеляза, просто чезнещи мозъчни клетки... :)
Днес си мислех, че всеки един обикновен стрес в живота идва постепенно и с натрупване - в ученето, в семейството, в кариерата. Имаш премного време да се адаптираш. В това да станеш майка, обаче, няма нищо постепенно! Този стрес, ако мога така да го нарека, идва в рамките на първите 5 минути, след като вземеш бебчето в ръце и не търпи никаква градация! Няма време за подготовка, свикване или плавно усвояване Сигурно затова бременността ни е толкова дълга, но специално аз не се чувствах никак, ама никак подготвена от нея, дори и в последната минута преди раждането. Това конкретно за първия път, де... Така си обяснявам аз нещата с малкото си останало сиво вещество. Фундаменталната промяна те връхлита внезапно, после нямаш време да се вчешеш, камо ли да изследваш задълбочено душата си и в резултат, интегралните схеми временно блокират
Айде, че се отплеснах...
А инак, няма какво да говорим, че онези протегнати ръчички и беззъба усмивка са достатъчни, за да прежалиш оклепаните дрехи, забравеното портмоне или полово-дискриминационните обиди на светофара...
Благодаря ви много! На всички!
|