|
Споко, и аз съм така. От що-годе безстрашен човек, обикалял примерно на стоп из Шотландия, е с бънджи не съм скачала де, ама пък съм се прибирала по тъмно през сточна гара, което е по-опасно - изведнъж почнаха навсякъде да ми се привиждат катастрофи и нещастни случаи. Дето съм се присмивала на майка си, че все най-лошото си представя и все я в земетръсна зона, я в самолетна катастрофа ни сънува. На същия хал дойдох.
Дотам, че като ходихме лятоска в Търново и свекър ми и свекърва ми поискаха да разходят детето без количката, аз я пуснах, но умрях от страх - ами ако се отскубне от тях и изтича на улицата? Свекър ми е над 70, къде ще я гони? Е, докато визирах подобни злощастия (добре, че ги премълчах), те взеха, че се върнаха - като стигнали светофара, тя взела да вика "тати мама там" и да сочи обратно.
Ама тази параноя може и да е за добро - нали наша е задачата да пазим децата? Страхуваме се, защото автоматично оглеждаме всяка ситуация за потенциална опасност - и то става втора природа. Ама ако не гледаш, как ще опазиш детето? Нали трябва да внимаваш да няма нещо дребно за гълтане, да няма нещо отровно ниско долу, да няма нещо чупливо, с което да може да се нареже... ако ние не ги мислим тези неща, кой? Майка ми като се готви да ни посреща, стените мие, ама не се сеща да махне лекарствата от ниските чекмеджета. Да не говорим за чужди хора.
Абе ние добре си изкукваме, важното е да не влудяваме децата. Страхът си е наша работа, да гледаме да обезопасим колкото можем и да ги оставим да растат безстрашни като нас навремето... до момента, в който и те си имат деца.
|
за параноята [re: crazy_chick]
