Лято2004 наближава вече2, време е за следващо дете / Взаимопомощ / Бъдещи и настоящи майки-happy mama

Така би ви поздравила Хана, ако можехте да я чуете. Не знам кой език използва, но плещи безспир, а аз – голЕмата лингвистка – седя и се пуля тъпо и викам „кво”. Вече нацелва де, прави прави прости комбинации от две думи, но все пак много ми помага като сочи, за да вдяна, че „Ата” е Кимба, „Епи” е Руми, а „пийм” идвало от „пием” (логично). Немският й се удава доста по-добре, но аз продължавам да говоря с нея само български и се надявам по-често да пътуваме за България, че да попие малко и от тамошната езикова среда.

Хана тръгна от началото на май на ясла и аз минах заедно с нея през фазата на свикването – тук препоръчват на родителите да стоят известно време с децата в градината. Представете си една огромна детска площадка и двайсетина мушморока, които като в Брауново движение щъкат насам-натам. Имах възможност да се запозная отблизо с „другарките”, да участвам в живота на градината в реално време и да се успокоя, че детето ми ще е в сигурни ръце, че няма да го гледат като писано яйце, а от време на време ще му разрешават да си докара някоя и друга цицина или драскотина – изобщо, както казваше нашата педиатърка още преди две години „остави детето да се развива спокойно и не се мешай много”. Естествено, лепна обичайните за детските градини гадости, не можа да избегне пеницилин /стрептококи гнусни/, носът й още тече, но това, казват, са нормални неща за яслата. Давам имуностимулатори, занесох едно сгъваемо легло, за да спи на обяд навън, под дърветата, на шарена сянка и се старая да не се мешам много в здравословните й напъни да се калява като се полива със студена вода или яде кубчета лед /сбъркала ги беше онзи ден с бонбонки, хи-хи/

Голяма беляджийка стана – не по вина на яслата, мисля, че е по-скоро поредната фаза и се надявам след два-три месеца да отмине, защото след това може и да нямам къща или да ме пратят зад решетките. За да не съм голословна, ето две случки.

Първата – вечерта преди местния Великден. Тук се палят големи лагерни огньове и се прави парти на открито с цър-пър. Отидохме с още едно семейство, те с тяхната дъщеря. Двете – еднаква възраст, еднакъв акъл. Кой кого е подучил – не знам дали един ден ще разберем. Както ги бяхме оставили до една купчина пясък да играят, така внезапно ни изчезнаха. Близо до купчината – десетина коли, паркирани в колона. Тръгнахме да ги търсим, наоколо всичко подозрително спокойно и тихо, и аз с кьоравите си очи виждам едни подскачащи сенки в едно малко пежо на края на колоната. Нали си представяте усещането как малките косъмчета на тила ви щръкват ужасено? Моята дъщеря зад волана, другата красавица се намърдала в детската седалка отзад и двете се заливат от смях. Докато я свалях от колата и четях конско, Хана просто ми хвърли един поглед – „ми да си бяха заключили колата пък” и за всеки случай провери дали другите коли не са се отключили внезапно. Слава Богу, не бяха повредили нищо, но добре че собственикът поне си беше дръпнал ръчната спирачка, иначе щеше да стане мнооо яко.

Втората – миналия вторник. Баща й излиза много рано, за да хване самолет. Сигурно още е не се е бил разсънил, защото забравил да заключи входната врата. Така. Ние ставаме, следва обличане, закуска, после забавни минути върху тоалетната дъска. Накрая решавам, че най-накрая съм си заслужила двайсет секунди - да пусна една вода. Изхвърлям ги двамата с Кимба от банята и на десетата секунда чувам как един самолет подозритално силно излита. Отварям вратата на банята и виждам входната врата широко отворена, от двамата няма и следа. Имах време само колкото да закопчая джинсите, за долните гащи кой ти мисли. И така – като пингвин, на прибежки, с прашки около коленете, успях да ги застигна на пет-шест метра от улицата. А малката, като видя как странно подскачам към нея, започна да се залива от смях и да вика „мама па(д)на”. Сега ми е смешно, като го пиша, обаче тогава гледах като бик червено.

Чета ви и се питам дали хормоните пак са ни ударили – не може да е от времето, защото тук е почти зима, а при вас – лято. Значи хормони ще да са. Естествен процес – влюбена до уши в детето си, макар че ми го изкарва през носа, чудя се аз дали пък не я разглезвам, като й казвам по стотина пъти на ден, че я обичам. Един ден, докато пак й се обяснявах, мернах отражението си в едно огледало - ми то аз не съм гледала никое гадже с такъв поглед – сигурно изглеждам глупаво, помислих си, но после две оченца ми се забодоха на носа и едно пръстче почна да брои колко зъба имам – и пак се отнесохме в щастливи пакости. Обаче страховете … вечер се моля ужасите и касапниците, които са ми минали през главата, никога да не й се случат. Сигурна съм, че не се случва само на мен, защото знам приказката „да не те стига това, което ти мисли майка ти”. Но понякога ми се струва, че съзнанието ми напук на всякаква логика сякаш се опива от идеята да рисува пред очите ми ужасяващи картини – тогава започвам да кроя планове как Хана ще тренира карате, за да смачка топките на някой разгонен идиот, как ще й имплантирам чип, за да я проследявам от училище до вкъщи и прочие дивотии. Деси, ти си специалист в материята, имаш ли отговор? Аз сериозно се замислям за помощ, защото ако това продължава, със сигурност ще ми докара проблеми.

Поразгледах ви и снимките – тук си е направо парад на настоящи принцеси и бъдещи научни сътрудници – Алекс до Евлоги ми напълни душата, а Писанкината София – еми кво да кажа – то не са сини очи, то не са къдрици – красота. Как ги поддържате такива буйни, бре? Хана изпада в истерия само като тръгна да я реша – да не говорим, че има комплекти с финтифлюшки, които сигурно никога няма да намерят пътя към главата й. Споделете хитринки, че и без това ми писна да я бъркат с момче.

П.С.Кенга, мила, пробвах да ти пратя снимки, обаче ми върна имейла със съобщение, че кутията ти е пълна.

Със здраве, отивам да слушам за поредните подвизи на щерката.