Променената история

С Новата хронология се запознах в края на 2001 г. В началото на месец ноември същата година в един български вестник излезе част от интервю на Гари Каспаров, дадено на руски журналист. В това интервю се цитираше книгата на Фоменко и Носовски “Империя”. Да си призная много се впечатлих от въпросите, повдигнати от автора в тази статия и веднага потърсих книгата. За голям мой късмет още на другия ден я намерих и така започнах да се работя върху промяната на хронологията. Винаги когато съм се занимавал с история у мен са възниквали спонтано доста въпроси и едва сега започнах да намирам отговорите на много от тях. Първото, което открих в областта на НХ беше паралела между династията на римският император Константи І Велики и египетският фараон Аменхотеп ІV, познат ни още и под името Ехнатон. Тук всеки ще си помисли, че това навярно е най-голямата глупост, която някога е чел, но имайте малко търпение и ще видите. Според традиционата история Констанатин е живял в края на 3 и началото на 4 век от н. е. (царувал 307 – 337 г), а Аменхотеп ІV (Ехнатон) пък в Древен Египет през 1375 – 1357 г. пр. н. е.

За Константин Велики основното което знаем е, че е въвел Християнството като официална религия в границите на Римската империя. Но какво християнство в действителност е било въведено? На нито една монета, сечена по времето на Константин І не присъства кръста като християнски символ. (Само на две монети, отсечени в Тесалоники (днешен Солун) има нещо подобно на кръст, но това в действителност са четирите стихии, или етапа, за които писах по-горе.) За този “тъмен” период от римската история и ранното християнство знаем само от писанията на църковните отци. Аз се изхитрих и получих повече информация за това време от един друг извор. Той е изследван подробно, но поради фалшификацията с историята се намира в далечния ХІV век пр. н е.
Сега ще направя един паралел между римският император Константин І Велики и египетския фараон Аменхотеп (Аменофис) ІV, познат ни повече под името Ехнатон.
Заключенията всеки може да си ги направи сам, след като прочете следващите редове.

К. В. (Константин І Велики), римски император, управлявал Римската империя от 307 до 337 година от новата ера.

А (Аменхотеп ІV), велик фараон на Египет в периода 1375 – 1357 г. пр. н. е.

К. В. Най-големият син на Констанций Хлор и Елена, дъщеря на кръчмар. Роден след 285 г от н. е. в град Ниш, (днешна Сърбия). Баща му преди да умре на (25 юли 306 г. в Еборак (дн. Йорк)) е бил тежко болен. Елена имала голямо влияние над Константин и много способствала за неговото духовно развитие.

В 293 г. Констанций Хлор получава титлата цезар и затова бил принуден да се разведе с Елена и да се ожени за Теодора. Твърде млад К. взема участие във военните операций на баща си.

А. Син на Аменхотеп ІІІ и майка Тии, умна и енергична жена, но от незнатен произход. Тии е дъщеря на неизвестен човек, грижещ се за животните към един от провинциалните храмове. Бракът на Аменхотеп ІІІ с тази обикнавена жена на времето е посрещнат с едва прикрита неприязън от жреците и велможите. Тя оказва голямо влияние върху младия фараон. Още като юноша Аменхотеп ІV става съоправител на баща си, който в последните години на живота си е тежко болен. И тук има една жена на фараон с неустановен произход, която се казва Нефертари.
Не знам как египтолозите прочитат името Тии, като там би трябвало да пише Дия (божественна). В името Елена (Ел Е На) се чете същото – “На Бога”, което ще рече Божественна. Така прочетено името Тии на майката на Ехнатон отговаря на името Елена – майката на Константин І. Същото е и при името Нефертари. Думата “нефера” според египтолозите означава “божественна”. На латински “тера” е “земя” и така името на фараонката е Не Тера (не земна) Дора, което на гръцки ще е Тео (божественна) Дора. Виждате, че когато човек знае да чете правилно, всичко е лесно.
Същото е и при името Ехнатон. Защо се чете така днес не знам, но това е Константин. Името Константин е съставено от няколко думи – срички. Кон+Ст+Ан+Т+Ин. Кон (хан)+Стои+Небе+Твърд+Земя.
Ехнатон = Хан (кан) на Атон, което е същото.

К. В. “Въвежда Християнството като официална религия в пределите на Римската Империя. През 313 г в Милано той и Лициний провъзгласяват началото на веротърпимост и едва след победата над Лициний християнството е признато за господстваща религия от К.В 316 г. К. Присъствал на събора в Арл, а на 20 май 325 г. той открил Никейския събор. Наричат го Реформатор на религия, защото на мястото на политеизма, налага християнството. То е една нова форма на монотеизъм.”

А. “Младият фараон подкрепя НЕМХУ в борбата срещу родовата аристокрация и забогатялото жреческо съсловие. По това време чиновническата аристокрация получава редица привилегии, в това число правото да изплаща своите данъци направо с хазната. Съставът на НЕМХУ е нееднороден: сред тях има богати хора, но и бедняци, стигащи понякога до робско положение. От ХІІІ в. пр. Хр. с наименованието НЕМХУ се наричат свободните хора в Египет. Най-предприемчивите представители на НЕМХУ утвърждават своето участие във всички сфери на египетския административен и стопански апарат, в армията и, в царския двор, като се стремят да изместят старата потомствена аристокрация от източниците на богатство и власт. Фараонът, стоящ начело на тази енергична и предана му групировка, се надява с нейна помощ да затвърди още повече своята самодържавна власт. Той налага нова моноистична религия на мястото на стария политеизъм.”

Ако заместим думата “немху” с християни, всичко съвпада досега. Но нека да продължим:

К. В. “Измества столицата от Рим в Италия на изток и построява нова столица, наречена Константинопол.”

А. “Самият А. ІV приема ново име: Ехнатон (“Угоден на Атон”) и за да скъса напълно с тогавашните традиции, напуска Тива и си изгражда нова столица в Среден Египет. Градът получава названието АХЕТАТОН. Фараонът се премества там със семейството си, с царския двор, с чиновниците и новите жреци на Бога-Слънце.”

По същият начин в името АХЕТАТОН спокойно можем да прочетем и Константин(опол).

К. В. Преди да се ожени през 307 г. в Трир за Фауста, К. Е живял без брак с Минервина. Тя била обикновена жена и му родила един син – Крисп. Той бил най-големият син на К. Фауста е била дъщеря на Максимин Херкулий.

От нея К. Има трима сина и три дъщери. Синовете му са: Константин ІІ, Констанций ІІ и Констанс.

А. Има съпруга с името Нефертити, или както е по-правилно да се чете НЕ ТЕРА ФИТИ. НЕ ТЕРА означава – НЕ ЗЕМНА, в смисъл БОЖЕСТВЕНА, а ФИТИ е неправилен прочит на името ФАУСТА. От нея има според едни историци шест дъщери, според други, дъщерите са само три, толкова са изобразени и в древния Египет. До преди няколко месеца беше разпространен един портрет на Нефертити, който се оказа фалшификат от 19 век.

К. В. Наследник на трона след смъртта на К. станал най-големият му син Крисп (КРСП), управлявал от 317 до 326 г. като цезар. Екзекутиран от баща си твърде млад.

А. Приемник на трона на Египет става младият фараон Сменкара (СМНКР). Царува само три години. Умира млад.
Това е Крисп.

К. В. След Крисп Константин ІІ получава при подялбата на огромната Римска империя Испания, Галия и Британия. Всички те са западни провинции и при тях имперският орел е обърнат наляво (запад). Умира също като брат си Крисп твърде млад, убит от засада близо до Аквилея (Италия).

А. След Сменкара фараон на Египет става известния Тутанкамон. Неговият герб открит в гробницата му е “орел обърнат наляво”.
Умира млад, вероятно убит.
Колко неща се изписаха за този Тутанкамон, колко филми се направиха?! А той се оказа синът на Константин Велики – Константин ІІ.
Тутанкамон (ТТНКМН) = Константин (КНСТНТН), само дето малко е анаграмирано от египтолозите. Има едно “М” в името на Тутанкамон, което замества третото “Н” в Константин. Това заместване на “н” с “м” ще го срещнем и по-нататък.

К. В. След царуването на синовете на Константин Велики, на власт идва Юлиян, племенник на великия император. Той се опитва да отхвърли наложеното християнство и за това е наречен Отстъпник.
“Той издаде ясни и определени укази, с които разреши да се откриват храмове, да се принасят жертви и да се възстановят култовете към боговете. За да придаде по-голяма сила на разпоредбите си, той извика в двореца си християнските епископи, намиращи се в постоянни раздори помежду си, и разкъсвания от многобройните ереси народ, и с приятелски тон започна да забравя разприте си, каза, че враждите са уталожени и всики спокойно може да служи на своята вяра, без никой да му забранява каквото и да било. Надяваше се, че по този начин свободата на вероизповеданието ще доведе до увеличаване на религиозните раздори и тогава нямаше да се страхува от единството на народа. Той знаеше от опит, че дори дивите животни не проявяват такава ярост, каквато проявяват християните във вътрешнорелигиозните си разногласия.”
(Ам. Марц. ХХІІ, 5, 2-4).

А. На края на ХVІІІ-тата династия в Древен Египет застава жреца Ай (Ейе). Той възвръща политеизма в Египет. Наричат го Бог, философ, божествен отец.

Това не е никой друг, освен императора – философ Юлиян Апостат (Отстъпник). Той прави опит за възстановяване на политеизма в Римската империя.

Така с фараонът – жрец (философ) Ейе (Юлиян) завършва ХVІІІ династия на фараоните в древен Египет и започва ХІХ. Първият фараон от тази династия е Хоремхеб (1345 – 1317 г. пр. н. ера). Хор е Божи син, като Христос при християните. Вал, е Бел при други народи, а Хеб (Геб) е бог на Земята в Древен Египет. Ако заместим в името на Фараона Хоремхеб първото име Хор с Вал и “м” с “н”, то ще прочетем името на римският император Валенс, който сбор от царуванито на двамата братя – Валентиният І (364 – 375) и Валенс (364 – 378).
По този начин може да се заместят имената на всички египетски фараони с тези на римските императори. Рамзес може да го прочетем и като “римски цезар”, Тутмос І като Теодосий І, Хонорий пък е Тутмос ІІ, а Тутмос ІІІ е Теодосий ІІ.
В енциклопедичният речник на египетската цивилизация пише следното:
“Царица Хатшепсут, дъщеря на Тутмос І и на наследницата на трона Яхмес; омъжва се за своя половин брат Тутмос ІІ, който наследявя баща и след неговата смърт.”
Ето как същият текст може да го прочетем в римската история:
“Галла Рлацидиа . Родена около 388 г., тя била дъщеря на Теодосий І и Галла, (втората жена на Теодосий І), и полусестра на Аркадий и Хонорий. Била взета за затворничка от Аларик по време на плячкосването на Рим през 410 г. и може би се е омъжила за наследника му Атаулф през 414 г. След смъртта на Атаулф тя се върнала в Рим, като била разменена за 60 000 крини жито и през януари, 417 г. се омъжила за генерал Констанциус.”
Сега вече можем да допълним римската история и смело да кажем, че Галла Рлацидия е била съпруга на Хонорий, а не на Атаулф, както се предполагаше досега. Този факт ще открием и по-нататък, в един всеизвестен исторически извор.
По тази тема може да се напише цяла книга, но нека това направи някой друг. Моята цел е само да покажа посоката на търсене, а подробностите не ме интересуват чак толкова. С тази паралелна хронология историята на света се скъсява с близо 2000 години. Но не само времето е дублирано. Мястото на действие на египетските фараони също ще се окаже някъде другаде, а не на територията на днешен Египет.



Египет на фараоните

Нека сега да се опитаме да открием къде е бил този Египет, познат ни от Библията. Наскоро прочетох една интересна книга на Зекария Сичин – “Стълба към небето”. В нея авторът разказва за пътуването на фараона след смъртта си. По време на мумифициране на тялото на умрелия фараон, жреците пеели напътстващи песни на неговата душа. Древните египтяни вярвали, че душат на човека е безсмъртна. След смъртта на фараона душата му оставала край тялото и виждала и чувала всичко. Затова жреците му припомняли какво тя е учила приживе, когато все още е била в плен на тялото. Дори след минаване на четиридесетте дни на задължителен престой на земята, понякога душата на умрелия се лутала и не можела да намери правилния път за своя дом. Затова жреците изписвали напътствията на стените на гробниците и на папируси, които поставяли в саркофага до тялото на мъртвия фараон. Там било написано, как фараона приживе е получил своето посвещение и сега душата му да може, виждайки тези писания, да си припомни какво да прави след смъртта. Пътят, по който трябва да мине душата след смъртта води в Дуат. Днес учените египтолози търсят този Дуат на небето, сред звездите, без да знаят, че на земята това място реално съществува. Зекария Сичин ми подсказа къде да го открия, но-най много може би ми помогна и случайността, че съм се родил и живея на това място. Тук ще цитирам автора. Той много добре е описал мястото, наречено Дуат и пътят как да се достигне до него:

“Стълба към небето

Да си представим, че сме във великолепния надгробен храм на фараона. След като го мумифицират и подготвят за неговото пътуване, жреците на шема отправят молитви към боговете да отворят порта и път на владетеля. Божественият пратеник пристига от отсрещната страна на фалшивата врата, готов да го преведе през каменната стена.
Когато фараонът излиза от източната страна на гробницата си, божественият пратеник му казва да се отправи на изток. За да не го разбере погрешно, той изрично го предупреждава да не върви на запад: “Онези, които тръгват натам, не ще се завърнат!” Неговата цел била Дуат в “земята на планинските богове”. Владетелят трябвало да влезе във “великия дом на двамата... огнен дом”, където през “нощта, продължаваща години” щял да бъде превърнат в божествено същество и да бъде възнесен “в източната част на небето”.
Първото препятствие по пътя на фараона било Тръстиковото езеро – дълго блато, образувано от няколко свързани езера. Фараонът имал символичната благословия на своя бог-пазител да го прекоси, като раздели водите му, но физически прекосявал езерото с помощта на божествения лодкар, който превозвал боговете с ладия, направена от божествения майстор Хнум. Ала лодкарят чакал на отсрещния бряг на езерото и фараонът първо трябвало да го убеди, че има право да бъде превозен.
Лодкарят разпитвал фараона за произхода му. Дали бил син на бог или богиня? Бил ли вписан в “Списъка на двамата велики богове”? Владетелят излагал претенциите си, че е от “божествено семе”, и давал уверения в своята праведност. В някои случаи успявал. В други трябвало да помоли Ра или Тот да го превозят и тогава ладията и нейните весла оживявали и започвали да се движат сами. Накратко, всичко ставало самоходно. По един или друг начин фараонът успявал да прекоси езерото и се отправял към “Двамата, които приближават небето”:

“Той се спуска в ладията като Ра
на брега на лъкатушното езеро.
Царят гребе с ладията ханбу,
Взима курс към
равнината на “Двамата, които приближават небето”
в земята, която започва от Тръстиковото езеро.”

Тръстиковото езеро се намирало в източния край на владенията на Хор. Зад него била територията на неговия противник Сет, “земите на Азия”.

Тук ще спра, за да обясня какво се случва в действителност. На земята според древните е имало места, на които те са можели да общуват с боговете. Наричали ги “Врати небесни” или “Стълба към небето”. Спомняте си възклицанието на Иаков, от книга Битие на Стария завет.

“Иаков се събуди от съня си и рече: наистина Господ е на това място, аз пък не знаех!
И уплаши се и рече: колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни.”
Битие 28: 17-18

Не само Търново (Ветил) е било такова място. На територията на България Пловдив с неговите седем хълма също е бил “Стълба към небето”.
Сега си представете, че живият фараон е трябвало да отиде от София в Пловдив и там да бъде посветен в място, подобно на Хеопсовата пирамида. Точно това пътуване се опитвали да му припомнят жреците след неговата смърт. Те му припомняли, че е посветен и душата му е трябвало да измине същият път, по който е минал приживе. Това е било необходимо за да може в следващия живот, фараона да пренесе и опита, и познанието, натрупан от предишния.
Днес разстоянието между София и Пловдив се преминава за около час с бърза кола, но по времето на фараоните не е било така. Тръгвало се е от София с кон или с каруца в най-добрия случай, а много често и пеша. Цели два, или три три дни са били необходими на пътуващите по този маршрут. По него е имало и трудни участъци, като преминаването на река Искър в дъждовните периоди, изкачване на стръмни планини през зимата, борба с бандите обирджии и други. Освен това се е минавало и една граница, за която ще разкажа по-нататък.
Първото препятствие е било т. н. “тръстиково езеро”. Днес на географските карти то отсъства, но не винаги е било така.
Антон Вранчич (1553 – 1567) в своя дневник за преминаването си през нашите земи пише следното:
“Макар и с предположение лесно стигам до заключението, че Циабрус е реката Искър. Първо, защото у Птолемей до тази река няма друга, а второ, съвременните жители поставят реката и град София за граница на Горна и Долна Мизия с Тракия. Птолемей също като описва в книга 3 положението на тази провинция, я нарича, както казахме Искър. Впрочем тази река има същата големина, която има нашият Трансилвански Хризиус, която наричат от Шебеш Шебешиански Хризиус, но ако не са проливните дъждове и топенето на снеговете. Иначе преминаването и оттатък навсякъде става лесно с мост или със сал. Когато обаче придойде внезапно, реката бушува и казват, че тече така буйно, че не търпи никакъв каменен свод на моста и затова софиянци го правят дървен. Но понеже и той се разваля, всяка година на същото място правят друг.
От Искър ние стигнахме село Търнава (ю. и. от Нови Хан, изчезнало след Освобождението), разположено в подножието на планината Хемус. Оттам започва изкачването. Има и малка неизвестна рекичка, която не заслужава да се отбелязва в литературата, макар някои да са я поставили в новата карта у Птолемей. Те са я представили като течаща към Дунав и вливаща се в Искър. Някои са прибавили и в средата и и езеро, но ние не го видяхме, дотолкова беше пресъхнало. След това ние изкачихме издигащата се планина и макар да разпитвахме старателно за това езеро, не успяхме да го открием нито с погледа си на широкото пространство, нито от разказите на местните жители, които заявяваха, че там няма езеро.”
За да са поставяли картографите от онова време езеро на този път, може да го е имало, а може и да е описвано преминаването на река Искър. Има и трети вариант. Езерото може би се е намирало в средата на Ихтиманското поле, защото мястото там е най-подходящо. Виждате, че фараона е трябвало да тръгне на изток от София, която в старите карти е била на територията на България. Вижте какво казва водещият духа на фараона. Не трябва да се ходи на запад. Същото напътствие съществува и в иманярските митове и легенди, повечето от които в действителност са посветителски практики. Там този съвет звучи така." На пътя има цяла купчина латински (западни) пари.Не ги пипай, а ги подмини и вземи от нашите, където ние сме ги сложили." Това на посветителски език означава, че ученията на запад са фалшиви и истинският ученик не трябва да ги следва. България е била “страната на Хор”, а Тракия, или Румелия, както е описана по-късно, е била “страната на Сет”. Границата между тези провинции е била над днешния тунел на магистрала Тракия, в западнат част на прохода Суки, или както повечето хора го знаят – Траянови врата. Нека да видим дали не е упоменато това място:
“ Както трябва да се очаква в района на такава опасна граница, царят, установява, че на източния бряг на езерото патрулират четирима “обхождащи стражи, носителите на страничните ключалки”. Тяхната най-характерна черта била прическата им. “Черна като въглен”, косата им била “спусната на къдрици върху челото, слепоочията и отзад, с плитки по средата”.
С дипломатичност и решителност фараонът разкрива своя божествен произход и заявява, че е повикан от “моя баща Ра”. Известно е, че един владетел дори използвал заплахи: “Само ме забавете, и ще ви изтръгна ключалките като лотоси от езеро!” Друг повикал на помощ неколцина богове. По един или друг начин фараонът успявал да продължи.
Така той напуска земите на Хор. Макар и под егидата на Ра, мястото на изток, към което се стреми, е “във владението на Сет”. Неговата цел е планински район, планината на изтока. Фараонът се насочва към проход между “двете планини, които благоволеят пред Сет”. Но първо трябва да прекоси суха гола местност, нещо като ничия земя между териториите на Хор и Сет. Настойчивостта на магическите формули се усилва, тъй като царят се приближава към Скритото място, където се намира небесната врата. Там отново го спират стражи. “Къде отиваш?” – питат го те.
“Царят отива в небето за вечен живот и радост, за да види баща си, да види Ра” – отговарят придружаващите го богове. Докато стражите обмислят искането, фараонът също отправя молба към тях: “Отворете границата... наведете преградата... пуснете ме да мина като боговете!”
Тъй като идва от Египет, владението на Хор, царят и придружаващите го богове разбират необходимостта от благоразумие. С помощта на много формули и стихове фараонът се представя като неутрален във враждите между боговете. Той едновременно е “роден от Хор, от чието име се разтърсва Земята” и “заченат от Сет, от чието име трепери Земята”. Владетелят не само подчертава родството си с Ра, но и заявява, че е дошъл в негова служба и така си осигурява пропуск от висша инстанция. Текстовете с привидно безразличие изтъкват пред двамата богове собствената им заинтересованост от преминаването на царя, тъй като Ра определено щял да оцени помощта им за някой, който идва да му служи.
Накрая стражите на земята на Сет пускат фараона да продължи към планинския проход. Придружаващите го богове му внушават важността на момента:

“Сега си на път към високите места
в земята на Сет.
В земята на Сет.
Ще се издигнеш на високите места,
На онова високо дърво на източното небе,
На което седят боговете.”

Царят пристига в Дуат.
Дуат бил създаден като абсолютно затворен Кръг на богвете, в началото на който имало отвор в небето (символизиран от богинята Нут). През него можело да се стигне до Вечната звезда (символизирана от небесния диск). Други извори предполагат по-продълговата или овална долина, заобиколена от планини. През тази земя течала река, която се разделяла на много потоци, но не била плавателна и обикновено ладията на Ра трябвало да бъде теглена или да се движи със собствена енергия като “земеходен кораб”, нещо като шейна.
Дуат бил разделен на дванадесет дяла, различно описвани като поля, равнини, оградени кръгове, пещери или зали, които започвали над земята и продължавали под нея. Покойният фараон за дванадесет часа обикалял това омагьосано и страшно място с вълшебната ладия или шейна, която Ра оставял на негово разположение.
В планините около Дуат имало седем пролома или прохода и два от тях били в планината на изток от Египет (тоест планината на запад от Дуат), която се наричала “Хоризонтът” или “Рогът на скритото място”. Някога Ра минал през проход, дълъг двеста и двадесет атру (около четиридесет и пет километра) и през него течел поток, който обаче пресъхнал и трябвало да тегли ладията на Ра. Проходът се охранявал и имал укрепления “с яка порта”.
Някои папируси предполагал, че фараонът минавал през втория, по-къс проход (дълъг едва около двадесет и четири километра). Илюстрациите го изобразяват на ладията, шейна на Ра в момента, в който минава между два планински върха. Върху всеки от тях има групи от по двадесет божествени стражи. Текстовете споменават за “езеро с кипяща вода” – вода, която въпреки огненият си характер е студена при допир. Под земята гори огън. Носи се остра миризма на асфалт или натриев карбонат, която отблъсква птиците. И все пак недалеч е представен оазис, заобиколен от храсти и ниски дървета.
Когато минава през прохода, царят среща други групи богове. “Елате в мир” – казват те. Владетелят е стигнал във втория дял.
Той носи името на реката, която тече през него, Ур-нес (име, което някои учени отъждествяват с Уран, гръцки бог на небето). Широк около двадесет и четири и дълъг шестдесет и три километра, той е обитаван от народ с дълги коси, който се храни с магарета и разчита на боговете за вода, тъй като земята му е суха и повечето му потоци пресъхват. Там дори ладията на Ра се превръща в “земеходен кораб”. Това владение е свързано с лунния бог Хатор, тюркоазената богиня.”

Който е чел пътеписите на западните пътешественици и дипломати , преминали през Балканите през ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ век, може да направи веднага сравнение с маршрута на фараона. От Ихтиман царят продължава да пътува на изток. Там, преди изкачването на планината, Траян друм се разделя на две. Единият маршрут минава направо, изкачва планината, където днес е тунела на магистрала Тракия и достига прочутата крепост Траянови врата (укрепление с яка порта). След нея се спуска в прохода, (на изток от тунела) и продължава към село Долно Вършило. Оттам има два изхода. Единият път изкачва височината пред село Ветрен и през селото се спуска в Тракийската равнина. Този път не е бил използван през тежките зими поради навяванията от сняг, които го правили непроходим. Другият продължава по реката вляво до село Церово и по течението на река Тополница излиза при село Калугерово отново в Тракийската равнина. Там завива на юг и отново се свързва с Траян друм. По този маршрут навярно е преминал Ра.
Фараонът пък при село Мирово е свил надясно и е излязал на село Момин проход. Там има горещи минерални извори, които наистина миришат на сяра. След няколко километра се излиза в един истински оазис. Това е полето на Костенец, където пътят започва да следва река Марица или Хебрус (Ур-нес). Тук пътят е около двадесет и четири километра до село Малко Белово, където започва Тракийската равнина, или шестдесет и три километра до Пловдив. Всеки може да вземе картата и да го провери.
А в Пловдив има три естествени големи хълма и те много приличат на трите пирамиди в Гиза. Само, че те са разположени на левия бряг на реката и затова пирамидите са им огледален образ.
След като знаем какъв е климата и ланшафта на Египет, можем да си зададем и следния въпрос, къде е бил този вход за Дуат?
В Египет това описание не се нанася никак. Няма реки, освен Нил, отсъстват планините в радиус 62 км. Кайро и Гиза не са в затворена овална долина със седем прохода, а една пустиня. А Тракийската долина завършва с два прохода в западния си край, така, както е описано в папируса. Това са Момин Проход и проходът Суки над село Ветрен. Смятам че отговорът на този въпрос е лесен – Дуат и Египет са се намирали на територията на днешна България. От паралелът между Константин І Велики и фараона Ехнатон и промяната на топографията на Древен Египет можем да си направим и следните изводи. Константин е роден и царувал по нашите земи. Това означава, че и митовете за боговете Озирис, Изида и Хор са свързани по някакъв начин и с познатите ни божества от това време, битували във вярванията на жителите на Балканите. Не само това. Египетският бог Хор би трябвало да е тракийския ХЕРос, или християнския Христос. Тези заключения повдигат и един не по-малоажен въпрос: Какво търси тога Иисус Христос на теринорията на днешна Палестина? Озирис, или още Осирис, е обратно четене на Цар Иса, наричан така от привържениците на исляма и в много от страните на изток. Каква тогава е ролята на неговата сестра Изида и синът им Хор? На тези и други въпроси ще се опитам да отговоря като разгледам „под лупа” книгата Библия. И не само нея.

"Името му е Филипопол; “пол” значи град. Когато отидох при немския цар, той много ме разпитва за Пловдив и много съжаляваше и скърбеше, задето той не е под негово владение. Той ми каза: “Ако златото, среброто, желязото и оловото, които се крият в пловдивските планини бяха в моята държава, целият свят щях да завладея.”
Евлия Челеби (1611 – 1683/4 г.)

Какво ли е искал да каже този немски цар на Евлия Челеби? Злато, сребро, желязо и олово, или четирите нива на посвещение на Христос? Какво общо има Христос с град Филипопол? Почакайте и ще разберете.



Новата Хронология и България

На 3.11.2001г жена ми си купила вестник „24 часа” и след като го разгледала, ми го даде да чета. Аз по принцип не купувам вестници, по радиото слушам само музика в колата, когато пътувам, а телевизора пускам рядко. В този вестник имаше едно интересно интервю с известния руски шахматист Гари Каспаров. Интервюто беше озаглавено – „Христос е роден в 1054г”. Тогава за първи път се срещнах с хипотезата за фалшифицирането на човешката история. Цитираше се книгата „Империя” на руските математици и статистици А. Фоменко и Г. Носовски, която си купих още на следващия ден.

http://imperia.lirik.ru/index.php/content/view/11/20/

На въпроса на журналист: „Не се ли усъмнихте в Фоменко?” Гари Каспаров отговаря така:
„ — Критичен съм към всичко. Първата ми реакция бе отрицателна, но после открих, че много неща, изчислени и предсказани от Фоменко се потвърждават. Историята се пише за да и вярваме. А от това в какво вярваме, зависи настоящето и бъдещето ни. Но нашата история не издържа на критика”.
Гари Каспаров не е историк, а аз се ровя в историята вече 30 години и затова при мен реакцията не бе чак толкова отрицателна. Винаги съм отворен за новото и съм много щастлив, когато го открия. Така и тогава се зарадвах на тази статия, която по–късно ми помогна да открия истината за Христос. Изчетох доста книги за фалшифицирането на световната история.
Но какво всъщност представлява историята? Самата дума „история” се превежда така: Ис + Тор + И + Я = (ровене) из торта (на човечеството) и (така) до края. Видяхте, че и тази дума е българска, макар да я намираме само в речника за чужди думи в българския език. В процеса на еволюция, човешкото общество остава след себе си еволюционен и цивилизационен тор. Той се състоя от архитектурни съоръжения, археологически находки от бита, нумизматически и епиграфски паметници, народен фолклор, етнографски паметници и много други. Учените, ровещи в тази т. н. „тор”, се наричат „историци”. През вековете един е намирал едно и се чувало: „Еврика!”, друг — друго, което е отричало първото и до нас е достигнало второто. Но има и трети, представители на тъмните сили, които умишлено унищожават и фалшифицират всичко, което не им изнася и остават за следващите поколения една изкривена и изопачена истина. Такава за съжаление е историята, която днес учат децата ни в училище. А и ние сме учили за „древните” цивилизации на Гърция, Рим, Юдея и Египет, без въобще да сме се съмнявали в достоверността на общоприетите знания от учебниците по история. А ето, днес се намират хора, които поставят под съмнение цялата ни история и те стават все повече и повече. Уве Топер в книгата си „Голямата Акция” пише следното:
„Да направим изводите, разделените на големи епизоди от време Омир, Есхил, Софокъл, Пиндар и Аристотел трябва малко да бъдат сближени. Явно всички те са рожби на едно столетие. Родината им обаче със сигурност не е древна Елада, а Италия от 14–15 век. Нашите римляни и елини са били италианските хуманисти. Нека повторим, написаната върху папирус и пергамент история на гърците и римляните изцяло, а написаната върху руда, камък и т.н. в по–голямата си част е гениална фалшификация на италианския хуманизъм... Италианският хуманизъм дарил Земята с писмения свят на древността и с Библията, а в съюз с хуманистите от другите страни и с историята на ранното средновековие. Епохата на хуманизма не е било възприемчиво време на образования стремеж към събирачество, а свят на най–първична, най–продуктивна невероятно духовна дейност — половин хилядолетие е вървял по пътя, начертан от него.
Тези твърдения звучат авантюристично, повече от странно. Но те могат да бъдат доказани. Някои от доказателствата са тук, ще последват други, докато хуманизма бъде опознат в най–съкровената му същност. Би било глупаво да се премине към дневния ред през наличните тези.”
Това е написано в края на 19 век и началото на 20 век, от Роберт Балдауор, професор в университета в Базел.
Исак Нютон също се е занимавал с темата за промяна на хронологията. Той е твърдял, че Скалигеровската хронология е силно преувеличена. Макар да не е достигнал цялата истина, то все пак неговите два труда на тази тема показват красноречиво, че умните хора през столетията са ревизирали с право приетата днес хронология.
Нострадамус в писмото си до Анри ІІ дава две различни хронологии и иска да подскаже на този, до който в действителност е адресирано писмото несъответствията в годините.
Цялата тази информация ме накара да мисля, да търся и да действам.
Проверих на местна почва истинността на хипотезата на Фоменко.
В Стария град на Пловдив има запазени доста стари къщи, но всички са от Възрожденския период около и след 1800 г. Християнските храмове са от същото време. Долу, в ниското има няколко по–стари сгради, джамии и старинна баня. Но и те са от периода на Османското владеене на тези земи. Под площада на Джумаята е античния стадион. Интересно е, че по главната улица на юг от Джумаята, старите еврейски къщи са построени направо на останките от античния стадион. Основите им са буквално стъпили на мраморните седалки на стадиона. А тези къщи са на не повече от 100 – 150 години. Мой приятел, запален историк ми сподели, че по време на разкопките на античния театър, археолозите намерили надпис на каменен блок, на който е пишело, че театъра се посвещава на девата Света Богородица. За съжаление днес този надпис го няма. Търсих го в публикациите от онова време, в музея, но никъде го няма. Навярно археолозите са го махнали, защото противоречи на съвременната ни представа за историята ни, а после „се е загубил”. Прието е, че театърът е построен в края на първи и в началото на втори век, може би от Траян, но тогава християнството не е било възприето нито от хората в такъв голям мащаб, нито от Римската империя, за да строят театри в чест на Девата. Има българска песен за цар Траян езичника, който преследва християните. Проучванията, които направих, доказаха възможността този надпис да си е седял на мястото, защото град Пловдив е носил името на Девата.
Средновековните пътеписи за балканите има доста интересни неща. Запазени са днес дневниците и пътеписите на десетки западноевропейски пътешественици, дипломати и държавни служители, минали през нашите земи. Предполагам, че са силно редактирани, но въпреки това носят известна информация за живота на България по онова време. Там пише, че по хълмовете на Филипопол (днешен Пловдив) все още (преди около 300г.) седят запазени езическите светилища и храмове. Това го пишат християни, а за тях античните светилища и храмове са езически. Също споменават и за „античния театър”, камъните на който турците използвали за вар и строителство на бани и джамии. Християните ги водили в малка църква, на ръба на едно от тепетата, където стоял камъка, на който е проповядвал Св. Павел. А наследниците на павликяните са днешните католици от района на Раковски, Хисаря и Белозем. Те не са арменци, както ни учат по история, а са чисти българи, приели учението на Павел, който е проповядвал в старата църква Св. Петка (св. Параскева) над Понеделник пазара. В друг пътепис се говори за естествено изображение на Богородица с младенеца в скалите на един от хълмовете. Там местните жители ходели и се молили. Италианските художници от 16 и 17 век също са рисували Богородица седнала на скалата на ръба на Джамбаз тепе, където днес е построена църквата, или на фона на Трихълмието на град Пловдив. Може би най–интересното описание е за събирането на суфисти и дервиши от цялата Османска империя в средновековен Пловдив. Защо точно в Пловдив? В една легенда за старото име на Асеновград се казва, че Мария и Иисус бягайки за Египет се спряли да нощуват в околностите на този град?! Защо народът разказва такава легенда? Какво може да я е породило? Дали “случайно” и близкия Бачковски манастир носи името на Божията майка? Всеки историк, или християнски духовник би се засмял на тези така глупави въпроси. Нали всички знаят, а и официално е прието, че библейските събития са се случили на територията на Палестина.
Фоменко и Носовски с помощта на компютри достигат до едно мултиплициране на римската и византийска история. България се намира точно на територията на тези две империи и се явяваме техни наследници. Нека да видим дали подобно мултиплициране съществува и в нашата история.
Ще започнем с първото ни „падане под робство” по времето на Александър Македонски през 330 г. пр. Хр. След 330 години, следва друго „падане”, този път под римско робство, по времето на Август. Пак след 330 години идват готите и унищожават т. н. „Антична цивилизация” на нашите земи. След още 330 години “прабългарите” минават река Дунав и създават първата българска държава. Пак след 330 години, падаме под византийско робство и след още 330 години под турско. Не си го измислям това. Вземете прочетете историята и ще се убедите сами, че това са фактите, според съвременната хронология. А допускате ли, поне за миг, че това е само едно, или най-много две събития от нашата история, мултиплицирани до тук шест пъти.
Елини и македонци, римляни, българи, готи, византийци, турци — къде е истината? Излиза, че Пловдив е бил разрушен напълно само веднъж и останките му, наричани „антични” стоят под съвременния град. Между днешната година и унищожаването на античния Пловдив по възприетата хронология има повече от 1700 години а в действителност съществуват архитектурни паметници и археологически находки на не повече от 600 — 700 години.
Логично е да си задавате въпроса: „Турците ли са унищожили античния Пловдив или готите? А може би са прабългарите?”
Подобен е и случая с античният град Никополис ад Иструм, или както някои го знаят – Никопол на Росица. Официалната ни история го приема за “античен” град, разрушен през VІ век от авари и славяни. Но нека да видим какво още пише за този град и Владислав Граматик, широко образован книжовник от ХV век в “Разказ за пренасяне мощите на Иван Рилски в Рила”:
“Но когато наближиха град Никопол и щяха вече да влизат в него, срещна ги на две поприща вън от града заедно с други боляри някой си велможа Богдан жупан. Той беше много христолюбив и с голяма вяра в св. Иван Рилски. Всички влязоха заедно с него в града, отидоха в палатите му и внесоха в неговия молитвен дом ковчега на светеца. Там имаше много запалени свещи, дим от благоуханен тамян и други аромати. След това, като извършиха божествената служба на светите тайнства на Христа бога, те влязоха в църквата на името на светеца и пак се върнаха в дома, гдето бяха удостоени с голямо внимание и ги чакаше готова трапеза, изпълнена с всичко в изобилие. Тук се събра почти целият град с жените и децата, и малки и големи, радващи се и пеещи божествени песни. А дивният велможа заедно с гологлавите си слуги се разпореждаше и не пожела никак да седне на стола си дори до четвъртия час на нощта. И едва когато веселието се привърши, всеки от тях отиде у дома си.
На заранта пък, когато станаха и изпяха обикновените песни и приготвиха всичко за път, зачуха пак глъчка и шум: целият град вече се беше стекъл, за да изпроводи светеца. И пак, както по-рано казахме, от ковчега на светеца се появи силно благоухание, което не престана да се разнася оттогава и деня, и нощя. След това гореспоменатият велможа, като обсипа с почит и дарове носителите на ковчега на преподобния и ги снабди обилно с необходимите за път неща, а те поставиха на съответната носилка светеца, заедно с останалите боляри ги изпроводи чак до реката Осъм.”
Какви изводи можем да си направим от този цитат? През 1469 година град Никопол на Росица е съществувал, бил е цветущ град с палати, църкви, боляри. Но чакайте! Нали той е бил разрушен от славяните още през VІ век! А западно-европейски картографи го отбелязват на картите си чак до ХVІІІ век като град. Ето такива анахронизми можем да срещнем още много в нашата история. Същото е и с географските карти. Те не съществуват в периода от 4 до 14 век, защото хиляда години от историята на България и на света, просто ги няма. Същото е и с европейската нумизматика. След падането на римската империя през 4 — 5 век, монети започват да се секат едва през 14 – 15 век. Нима хиляда години Европа не е съществувала и не е имало кой да сече монети? Е има и фалшифицирани и неправилно датирани монети, но тях не ги броя. Византийската империя съществува 1000 години без да има картографи, има наистина монети, но дали са това, за което ни се представят. Маоро Орбини в книгата си „Царството на славяните” 1601г. пише:
„Всички тези народи, за които говорихме, днес са почитани в света, защото както казахме, е имало писатели, които са положи много труд, за да ги възвеличат със своите писания. Но славянският род в това отношение е имал зла участ. От началото се отдал на продължителни войни и вършел достойни за увековечаване дела и съвсем не се погрижил те да бъдат записани от някого. Малцина писатели споменават за славяните, и то най–често по повод на войните, които са водили с различни други племена, а не за да възвеличат този народ. А славяните воювали с всички народи в света. Нападнали Персия, властвували в Азия и Африка, сражавали се с египтяните, с Александър Велики; поробили Гърция и Македония и Илирик; завзели Моравия, Силезия, Бохемия, Полша и бреговете на Балтийско море; преминали в Италия, където дълго време се сражавали с римляните, понякога претърпявали и поражения; понякога пък с голяма сеч си отмъщавали на римляните; друг път оставали с равни сили. Накрая, като надделели на римската империя, завладели много нейни провинции, разрушили Рим, като наложили данък на римските императори, което никой друг народ в света не бил правил. Завладели Франция, сложили ръка на испанските кралства и от тази кръв произлезли най-благородните семейства, макар че римските писатели не са тъй щедри в похвалите си към варварите, както те ги наричат, колкото в похвалите си към своите. Поради това и аз от чувство за дълг към моя славянски род, се наех драговолно с трудната задача, да покажа произхода и съдбините на неговото господство, като събера онова, което се среща написано тук и там, у различни автори, та по този начин по-лесно да се разбере колко прочуто и славно е било винаги това племе. От него в миналото са произлезли и са се появили много и могъщи народи, а това са: славяни, вандали, бургунди, готи, остроготи, визиготи, гепиди, гети, алани, (у)верли, или херули, авари, скити, хири, меланхлени, бастарни, певки, даки, шведи, нормани, фени, или фини, угри, или унграни, маркомани, квади, траки и илири.”
Виждате какъв е бил българския народ. А какъв е днес? Обезверен, загубил представа за собствената си роля в съдбините на човечеството. Затова аз се постарах да се разровя из историята и да открия истината за това кои сме, и защо днес сме затънали в това блато. Няколко неща ми направиха впечатление в разчитането на имената на историческите личности и наименования на градове и държави. Много ми помогна разбирането на сричковия „птичи език” и Нострадамус, който ме накара да анаграмирам имената. Ще се запитате защо? В средновековния български език една дума се е пишела на две хоризонтални нива, като не е имало правила за това, коя буква ще бъде отгоре, или в нормалния ред. Освен това в най-ранния старобългарски думите са се писали слято, без пунктоация между тях. Много от думите пък са изписвани само от съгласни. Йордан Табов в книгата си „Падането на стара България” подробно запознава читателите с темата. Другото, което води до объркване е разчитането от преписвачите на текстове и понеже те не знаели каква е схемата за изписване на имената, създавали от незнание разновидности на всяко име.
Второто объркване пак при разчитане на имената е в каква посока те са били написани в оригинала. Българският, латинският и новият гръцки език били изписвани, както се пишат и днес — от ляво на дясно. Но за сметка на това арабският, еврейският и един архаичен гръцки са били изписани от дясно на ляво. При разчитането се е бъркало само при личните имена и топонимите, останалите думи не се грешали. Върху тези неща ще се спра по-нататък и ще видите как едно има означава в една посока византийски император, а в друга — еврейски цар. Тези са неволните грешки на не толкова образованите преписвачи на ръкописи. А има и други, умишлени изопачавания по чисти политически, религиозни и сатанински подбуди, които трябва да бъдат коригирани от бъдещите „не матрични” историци. Моята цел е не да корегирам историята, а да намеря истината за България и връзката и с духовните учения. Но понеже двете неща са свързани, трябваше да достигна и до тези корекции. Третото нещо в обърканата история са дубликатите, с която тя е пълна.
Когато през 2000 г. издадох първата си книга “ХХХ” изпаднах в нещо като задоволеност от постигнатото и естествено удовлетворение. Но точно месец след това изпитах остра нужда отново да пиша. Темата ми дойде някак отведнъж и тя бе - БОГОМИЛИТЕ. В библиотека си имам доста книги на тази тема, но всички те са в рамката на установената вече матрица. Не исках да пиша като другите автори и да дъвча вече познатите извори, като се старая да подражавам, или да оригиналнича по темата. Пък и тези, т. н. “извори” са написани обикновено от латински, гръцки, арабски и други автори, които са били вековни врагове на българската държава. Как може да накараш твоят заклет враг да напише биографична книга за теб? За голямо съжаление днес българската история е съставена предимно от такива “извори”. Не може една държава с установени традиции и духовност, дала писменост на славянският свят, положила основите на Възраждането в цяла Европа да е нямала автори и писатели, които да опишат българската история. Истината навярно е друга. Имали сме и писатели и книги описващи величието на нашите царе, но те са били или умишлено унищожени от нашите врагове, или окрадени от други народи и достигнали до нас като тяхна история. Поради тези мои разсъждения тръгнах по съвсем нова линия на изследване — чрез интуитивното виждане. Какво в действителност е според съвременните историци явлението богомилство? Нова ерес, реформация на вече установена религия, или продължения на манихейското движение? Защо за няколко десетки години, това „еретично” движение се разпространява като епидемия на територията на цяла Европа и Мала Азия? Земите на днешните Румъния, Украйна, Беларус, Русия, Прибалтийските републики, Франция, Англия, Италия и централна Европа приема богомилството и изгражда църкви и общини, на фона на едно изградено вече християнско общество, според възприетата история от матрицата. Чудя се, нима никой не е допуснал, че разпространението на богомилството и разпространението на християнството в Европа и Мала Азия са едно и също явление. Кой и с каква цел е изопачил историята? Защо евангелските събития, които в действителност преразказват макар и силно видоизменено, животът и учението на Василий – Иисус са били пренесени в арабо-семитските земи? Нима тази неплодородна пустиня, с малко зеленина по крайбрежието на Средиземно море с ширина от 500 метра до 15 километра и около реката, наречена Йордан може да се нарече Обетована земя? А Ерусалим? Невежи ли са били всички историци и теолози, та не са се сетили, че библейският град Ерусалим е бил изобразяван винаги в средата на света. Защо нашата столица София в миналото се наричала Сердика, или Средец – Среда, Център? За съжаление силите, които са изопачили историята, са се постарали да унищожат всички географски карти и атласи, да изгорят всички книги, без да знаят, че истината никога не може да бъде укрита. Спомнете си за законите на Мърфи... Историята! Как ще можеш да я възстановиш, когато те учат в матрицата, държат те в матрицата и не ти дават да излезеш от нея! Как може да не се знае почти нищо за основателят на богомилското движение? Нима може цялата информация за неговата просветителска дейност да изчезне току–така в дълбините на историята? А Йоан Кръстител от пустинята, който яде според евангелията само акриди и див мед, не ви ли напомня за един друг Иван наречен от народа Рилски. В голямата комунистическа „Енциклопедия на България” не се споменава нищо за него, сякаш не е съществувал. Там не пише нищо и за Йоан Кръстител и знаем защо, но пише за един друг Йоан — Екзарх. За него нищо не се е знаело, до един слънчев ден, когато руският учен К. Ф. Калайдович го открива през далечната 1824 година. Нали ви казах, че по „закона на Мърфи” шило в торба не седи. Една личност я скриват от нас, като Йоан Кръстител и като Иван Рилски, но тя пак се намърдва в „Енциклопедия на България”, но вече под трето име — Йоан Екзарх. Аз не смятам, че съм луд, когато пиша това, така че и вие дори не си го и помисляйте. Ако не притежавате знание, не бързайте да слагате диагнози, а продължете да четете и мислите. Търсете и мислете! Аз зная, че съм прав и ще се постарая да уверя и вас. Никой не допуска огромната манипулация и фалшификация, която се е провеждала векове наред, за да ви държат заключени в тази матрица. Иван Рилски е Йоан Кръстител, Иоан Купала, старозаветният Илия, Йоан Екзарх и Йоан Кресцентий от католическия Рим. Историята не може да заличи току–така една толкова ярка фигура, осветила с живота си добрите хора на десетки поколения. В съвременна Палестина, Сирия, Ливан, Йордания и Турция евангелският Йоан Кръстител почти не съществува, защото той никога не е бил по тези земи. А в България все още за живи легендите за рилският светец Иван. В същата „Енциклопедия на България” планината Рила има следните исторически имена: Долунакс, Дунка, Роула, Долнакс Монд, (Лат), а най–важното и име не фигурира никъде. На всички стари карти от 19 век планината на запад от Родопите се е наричала Орбел. Днес можем да го срещнем единственно като име на паста за зъби. Истинското има на божествената планина Олимп — Орбел. Орбелус (лат.) или Орбел, означава Хор – Бел, двете имена, под който е бил познат и сподвижника на Йоан Кръстител от Евангелията — Иисус.
Още много може да се напише за анхронизмите, които срещаме в българската история и които могат да се изчистят единственно чрез науката Нова Хронология. Нека тези от вас които се заинтересуват да продължат тази тема, защото моята цел е друга. А тя е да покажа величието на народа ни и неговата роля във възстановяването на духовността на земята.
За да наредим пъзела на изгубената българска история и ранното християнство се налага да разгледаме най-четената книга на света – Библият.


Библията

През 1997 година след обстойни проучвания на библейските земи израелските археолози с неохота признаха, че на територията на Израел не са намерени никакви доказателства, свързани с Библията. Селищата описани в Старият завет, епиграфски, археологически и етнографски материали от онова време просто не съществуват. Сякаш са се изпарили руините и остатъците от великите библейски градове. А и предишните изследователи не бяха постигнали повече от днешните израелски археолози. В Библейските речници няма почти никаква информация за местонахождението на много от старозаветните градове, реки, местности. Почти като анахронизми звучат и сведенията за големи снегове и студове на територията на Палестина (ІІ Ездра 9:6), (І Мак. 13:22), за стадата от хиляди овце (І Царства 24:4, 25:2), за колективни жътви (Рут 2) и др. Подобни събития са съвсем недопустими за климата на тази страна. От тези заключения се стига до логичния въпрос: Щом като в Израел не са се случили Библейските събития, то тогава къде? Историята на кой народ е разказан в десетките библейски книги? Някой автори днес се опитват да ни убедят, че Библията е само един сборник от стари приказки и легенди и в нея не можем и не трябва да търсим реални исторически събития. Някак несериозно звучи това твърдение, на фона на хилядите географски имена, герои, истории на битки, възходи и падение на не един народ, описани на страниците на тази чудна книга. През 1999 г. в израелския печат се появи следната статия:



„АРХЕОЛОЗИТЕ КОРЕГИРАТ ИСТОРИЯТА

Тел- Авив. Археолози от Израел стигнаха до извода, че основните положения в Библията не отговарят на историческите реалности.
Според тях, библейски период в историята на Израел….не е имало, както не е имало изход от Египет, странстване из Синай, обсада на Йерихон от Иисус Навин, великите държави на Давид и Соломон.
От сензационното съобщение на вестник „ Гаарец”, позоваващо се на мнението на археолога Зеев Херцог, следва , че указания период в историята ( 10 век преди новата ера ), съдейки по резултатите от изследванията, ” не съществува ”. 70 години разкопки на територията на днешен Израел и Палестина не са дали нито едно потвърждение на фактите, изложени в Стария Завет.
По думите на професор Херцог, ” това е трудно да се приеме, но народа на Израил не е излязъл от Египет, не се е скитал из пустинята, не е завоювал Обетованата земя и не са живели тук всичките десет колена ”.
Прославената държава на цар Давид не е било велика регионална сила, а малко племенно княжество.
Статията в ” Гаарец ” прокоментира в интервю за израелско радио друг историк и археолог – Яир Камайски : ” За разлика от гръмките заглавия във вестниците, ние говорим за много по-важни и сериозни предания, информацията в Стария Завет за периода преди 9- 8 век п.н.е. , не се явява исторически. Да, ние не можем, основавайки се на данните от разкопките, да потвърдим изхода от Египет, завладяването на Израил от Иисус Навин, не можем да докажем съществуването на Авраам и огромната империя на Давид и Соломон. Например, в Библията се говори за държавата на Давид като за Израилско царство…Но намерения в Тел-Дан, в гората Хермон обелиск, отнасящ се към 9 век , свидетелства за съществуването само на ”Държавата на Давид ”, тоест княжества, начело с династията на Давид. Йерусалим е бил мизерен град с население от порядъка на 3,5 – 4 хил. човека. За каква империя може да се говори?”
Камайски отхвърли предположението, че археолозите засега все още не са намерили доказателства за съответствието на Стария Завет на историческата истина.
Израил, каза той, е мястото с най-интензивни разкопки в целия свят.
Ученият приведе още два примера. Например, знаменития Йерихон е разкопаван осем пъти, и следите от тези разкопки се виждат из целия град и околностите.За съжаление, града не е съществувал по времето на Иисус Навин
.И в Йерусалим не са намерени никакви свидетелства от монументалното строителство, които да се отнасят за периода на Давид и Соломон.
” Може да се каже, че свидетелствата на Библията за събитията от 10 век пр.н.е не са повече от легенда, в която има малка частица рационалност.
…Нещо, разбира се е имало, но далеч не в тези мащаби, както се описва в Стария Завет…” смята Камайски.”.

Ако хората срещнат тези съобщения в печата, то малцина ще им обърнат особенно внимание. Щом в историята на Израел не е имало Изход от Египет, странстване из Синай, обсада на Йерихон от Иисус Навин, великите държави на Давид и Соломон, то тогава написаното в книгата Библия се отнася за друг народ. Не само това. Тези събития са се състояли на друго място, с друге декори, различни от тези, които ни набиваха в училеще, чрез книги, кино и телевизия. Старият и Новият завет са неразривно свързани. В Новият завет, (Евангелията и останалине книги), има стотици препратки към Стария завет. Задавате ли си вече въпроса: „А дали и Иисус въобще не е стъпвал на територията на Израел, както не са живели там и останалите старозаветни царе и герои?” Ами да! По пътя на логиката изглежда е точно така. А къде е живял, (защото е несериозно да приемем, че въобще не е съществувал, както се опитват да ни убедят някои) и кой е бил прототипът му?
От началото на 2003 г. започнах да се занимавам с темата „Библията и българската история”. През юли същата година се срещнах с Йордан Табов, който единствен до тогава се занимаваше с проблемите на Новата Хронология и българската история. На тази среща аз му споделих за идеите, които породиха книгите на Фоменко и Носовски у мен, за връзката между Библията и България. На следващата година започнах да публикувам мои изследвания в някои български форуми. За съжаление там срещнах разбиране само от единици участници. Всички останали ме смятаха за луд, манияк, особняк и постоянно получавах разни обидни епитети и диагнози. На 6. 11. 2007 г. публикувах във форума на Гари Каспаров

http://www.kasparovchess.crestbook.com/viewtopic.php?id=2078&p=9

проучването ми за Изхода на Моисей и Иисус Навин. Този форум се посещава от хиляди руско-говорящи евреи от целия свят и най-вече от Русия и Израел. На другата година израелските информациони агенции публикуваха още едно съобщение свързано с Библията:

„Професорът от Тел-Авивския университет, историка Шломо Занд твърди, че не съществува еврейска нация, а изгнанието на евреите далеч от историческата им родина , не е повече от мит за оправдание на създаването на съвременната държава Израел.
Историкът в своята книга, ” Кога и как вие станахте евреи ” , пише, че еврейски народ не е имало, а е съществувала група от хора, изповядващи юдаизма.
Занд също така твърди, че изгнанието на евреите е фикция. Той пояснява, че римляните по принцип не прибягвали към прокуждане на завоюваните народи, а с пристигането на арабите, по неговите думи, голяма част от юдеите приели исляма и се асимилирали.
Той заключава, че съвременните палестинци са потомци на тези асимилирани юдеи.
Занд не отрича миграцията на евреите във Вавилон, но според него в повечето случаи тя е била доброволна.
Историкът прави и противоречивия извод, че юдеите насаждали своята религия сред съседите си, цитирайки пасаж от книга Естер. Занд цитира също и проведени по-рано изследвания, които не били публично обсъждани. Той подробно описва юдейското царство в южната част на Арабския полуостров и юдейските варвари в северна Африка.
Според него, еврейската община в Испания, се породила от арабите приели юдаизма, които завоювали Испания от европейците- християни.
Ашкеназите са потомци на Хазарския каганат , които отишли на север. Занд подчертава, че идиш е смесица от хазарско наречие и немски език.
Съществуването на общини, изповядващи юдаизъм сред всички раси и на всички континенти, навело Занд на мисълта, че голяма част от общоприетите исторически истини за историята на еврейския народ, са измислени от основоположниците на ционизма, които също така са сътворили и редица догми, граничещи с расизма.
Израел трябва да се откаже от формулировката ” Еврейска демократична държава ” и да стане държава за всички, заключава той.”

За пръв път прочетох в книгите на Фоменко и Носовски предположението, че Библейските събития са се състояли на територията на Балканския полуостров. Те изказаха хипотезата за похода на Иисус Навин на юг от Дунав и с това си твърдение приключиха диренията си в тази насока. От Новият завет единствено се прокраднаха твърденията за сходството между Константинопол и Иерусалим и Овча Купел от Евангелието на Йоан и квартал Овча Купел в българската столица София. Навярно много българи са чели книгите на Фоменко и Носовски, но не знам друг, освен мен да е подхванал българската следа и да е продължил ревностно да я следва. Аз съм достатъчно запознат с историята и реших да проверя доколко са прави руските автори и защо ако тази насока е вярна, защо те не са доразработили идеята си. Само можем да гадаем защо, но важното е, че тази първоначална информация в края на краищата дойде до мен.

"А колко често някоя идея
като девица чака свой жених!
Глупците все безумство виждат в нея,
“Почакай!” – казва и мъдрецът тих.
Но среща я един от тези луди,
които вярват в бъдния възход,
и млад живот в утробата и буди
за нас, за целия човешки род."

Само някой наистина много луд може да разработи тази идея, защото всеки нормалнен веднага би я отхвърлил. Та как може човек да допусне нещо толкова еретично? Да прави ревизия на Библията – най-четената и тълкувана книга в света? Стотици хиляди нейни изследователи са гледали едва ли не под лупа всеки един неин ред, търсили са скрити символи, послания и какво ли не още в нея. Един мой възрастен съсед, след като разбрал от дъщеря си с какво се занимавам в момента, ме обявил не само за опасно луд, но и за голям еретик. Как може аз да правя ревизия на една книга, която според много от вярващите християни е била вдъхновена от самият Бог? Но луд или еретик, за мен няма значение как ме наричат. Аз гледам на себе си като на един много любопитен човек, който проверява всичко и не взима написаното преди мен за чиста монета. След като прочетох хипотезата на Фоменко за възможността да съществува някаква връзка между Библията и българската история, аз стъпих здраво върху нея и започнах да строя моите изследвания. В България няма подобно изследване от позицията на Новата Хронология. Единствено Светозар Попов в книгата си “Българското име в библейски времена” е потърсил някакви паралели между библейските старозаветни герои и българите. Но след като го е направил в светлината на традиционата хронология, то резултатите му и не могат да бъдат големи. Авторът е обикалял да търси българското име из цяла Азия – Иран, Палестина, Япония, Индия, Памир, Кавказ, Русия, Африка, Западна Европа и къде ли не още, без да се сети да търси на територията на днешна България. Нещо друго. На него дори не му е минала мисълта да потърси и в Новия завет материали за тази толкова интересна тема. Ето още едно доказателство за правотата на Пауло Куельо, който с книгата си “Алхимикът” ми показа къде в действителност са укрити всички съкровища. Защо да ходим по света да търсим доказателства за величието на българския народ, като в нашата история има достатъчно такива? Тази книга и авторът и с неговите откровения ми спестиха обикалянето по света в търсене на Истината. Друг български автор съвсем наскоро пусна на пазара още една книга с подобна тема. “Версия кивот” на Христо Буковски е преди всичко един опит да се обвие в мистичност интуитивното прозрение на автора за някои неща, но само толкова. Най-много ми помогна Йордан Табов с книгите си “Падането на Стара България”. Той е единствения български автор, който се занимава с българската история на фона на Новата Хронология. Но никой от посочените писатели не прави паралел между българската история и Библията. Ето защо моята книга ще се яви като едно начало на бъдещите изследователи на темата: “Библията и българската история”. Аз не съм проучил всичко, а само давам насоките на търсене.
Отначало започнах с хипотезите на Фоменко за Иисус Навин и завоюването на Обетованата земя. Макар, че това са доста късни събития, те са сложени в началото на Библията. Аз възприех тезата на Фоменко за по-стария произход на Новият завет и късния за Стария завет. Наистина като проследите фактите, ще можете да се убедите в това. В книга Иисус Навин има присъствия на оръдия, с които е бил бомбандиран град Иерихон, а това ни довежда до втората половина на ХV век. Според ТХ това съвпада с т. нар. Падане на България под турско робство.
Когато човек реши, като някой исторически детектив да започне да търси библеиските истини, то той ще трябва да се въоръжи с много знания и то не само в една област. През цялото време докато се занимавах с изследване на Библията аз усещах присъствието на невидими сили, които ме насочваха в правилната посока и не само това. Започнах да разбирам, че времето за разкриването на тези истини е вече дошло и не само аз, а много хора в света работят в изграждането на елементите на пъзела. Моята роля е само аз да събера тези елементи и да го сглобя.
Много добър ориентир за българска география в Библията има още в началото и. Там в книга “Битие” е описан раят, в който Господ заселил първите хора – Адам и Ева.