Заклевам се, една секунда да знам, че ще страдат децата ми като си отида, ме вади от обувките.

Ами - можеш спокойно да се върнеш в обувките си. Тук поне мога да кажа нещо от личен опит, щом не става дума за съпруг, а за майка.

Това, че всеки ден плача за майка си, че година и половина свещ не е угасвала и има свежи цветя в къщата й, а от 6 месеца и на гроба й, че вещите й не са пипнати и скоро няма да бъдат, че я виждам навсякъде, където сме били заедно (а това са стотици места, включително в чужбина), че понякога си "говоря с нея" и я питам какъв съвет би ми дала, каквото е правила винаги за нас - НЕ МЕ КАРА ДА СТРАДАМ по никакъв начин. Напротив, това ме кара някак да я чувствам при себе си както винаги съм я чувствала, да чувствам, че правя нещо за нея, както от доста години (предвид възрастта й) съм го правила с огромно желание. Не ми пречи на живота, на работата, на взаимоотношенията ми с околните, дори на забавленията ми.

И колкото и да съм "нейно дете" - аз отдавна вече не съм ДЕТЕ (както и твоите деца няма да бъдат такива, когато ти си отидеш, дай Боже) и не смятам за нормално да ме третират като такова, което трябва да бъде дундуркано и обгрижвано, и някой да се косИ за чувствата ми след смъртта му. Идва един момент, от който нататък майка ти ти става детето, за което трябва да се грижиш и това дава голямо отражение в отношението ти към загубата й. Изобщо не мога да си представя, че би дошъл един момент, в който ще мисля за нея като някакво избледняващо в спомените ми НЕЩО, което си е отишло по реда си. И това не е страдание, вЕрвай ми.

Разбира се, както още в началото на темата дадох обобщеното си мнение - всичко си зависи от характера на човека - и за майката, и за съпруга.

Сестра ми, четящата, преди време измъкна отнякъде някаква сентенция - животът на жената има два етапа - преди и след смъртта на майка й. Не вярвам в сентенции, но при нас тази специално "играе".

Редактирано от UnicaDonna на 17.10.18 08:22.