Когато почина любимият ми мъж, не предполагах какво ще ми се случи като лично преживяване.
Той беше болен от рак, но не мислех, че за 5 месеца ще свърши. Надявах се, че ще има ремисии, че поне 3-4-5 години ще е жив.
Все пак смъртта му бе предизвестена. Преди да преживея всичко, все съм си мислела, че смъртта на близък ти се отразява като инсулт. Удря те изведнъж, а малко по малко започваш да се възстановяваш.
Нищо подобно.
Отначало не можех да повярвам, че се е случило.
Търсех да го видя по улиците. Веднъж тръгнах след един висок сивокос мъж с жълто яке като неговото.
След седмица-две започнах да потъвам. Животът ми се стана безсмислен. Плачех по няколко пъти на ден. Работех много, за да се разсейвам.
Сънувах, живеех в транс. Ставаше все по-зле. Мислех за самоубийство. Аз, която винаги съм отричала с ярост самоубийците като малодушни психари.
Изолирах се от хората, поддържах само служебни контакти.
Останах напълно сама, защото детето бях изпратила да учи, а междувременно се разведох със съпруга си /да, любимият мъж ми беше гадже и по време на двата ми брака/.
Говорех си всеки ден наум с мъртвия. Полудявах. Едва години по-късно си дадох сметка, че е трябвало да потърся медицинска помощ от психиатър.
Потъването продължи около година и половина.
Не знам кога стигнах дъното и кога съм се оттласнала от него.
По едно време се заставих да започна да разговарям с мъжете, които проявяват интерес.
Дотогава само служебни контакти. Ако някой ме заговореше лично, си плюех на петите. Да не говорим, че всички ми се струваха безцветни, нискокачествени и скучни.
След повече от година и половина се почувствах някакъв обратен тренд. В смисъл, че не потъвах. Може би кротко си лежах на дъното.
Целенасочено, с лечебна цел, терапевтично прекарах еднократно през спалнята си трима.
Това стана в рамките на 4-5 месеца.
Едва след това вече бях почти готова за нова връзка.
И все пак, в началото на новата си връзка пак си говорех мислено с любимия и се допитвах до него.

Редактирано от Lili Vihronrav на 14.10.18 23:37.