Темата ще удари "Задушница" на Елин Пелин.
— Знаеш ли що — поде пак Станчо, — да те поискам, взела ли би ме?
Стоилка шавна с тялото си и не отговори.
— Да съберем неволите си и децата си, па, боже помози — окуражи се да каже Станчо. — Ето, година и половина съм самичък. Защо, мисля си аз, като гледам света, че си светува. А? Какво ще кажеш?
— Е, знам ли какво да кажа — отговори Стоилка и се поизчерви. — Какъв си ти! Само се подиграваш. — И тя бързо му хвърли с очите си едно фитилче.
— Ти тия ги махни, не сме мома и ерген да се лъжем. Нашето цвете е прецъфтяло.
— Може пак да се разцъфти — усмихна се Стоилка с ръка на устата.
— Така! Те, аз давам моята дума, па ти ако искаш — добре.
— Е, ще искам, ами какво ще правя. Самичка мога ли? Ако не при тебе, при друг щеше да е.
— Така си е! Ако искаш, още сега да идем при попа и да му кажем.
Станчо стана. Стоилка погледна наоколо със сивите си очи, взема си блюдото, па стана и тя.
Двамата мълчаливо тръгнаха. Дъждът ръмеше насреща им, пръскаше лицата им със студените си пресни капки и ги зачервяваше. Станчовата глава беше зашеметена от ракията и краката му се преплитаха. Стоилка вървеше редом с него превита от студ, носеше палурчетата и двете блюда и кълнеше времето.
От баирите се спущаха нови мъгли, гъсти, сиви и се трупаха над селото.
|