Напук на тежкия контекст се е получила много хубава тема със страхотни мнения. Точно с този личен отенък заради който винаги съм твърдял, и то си е истина, че заради това съм в интернет.
За приятелката ти нищо не мога да кажа, ти си усещаш човека, но мога да кажа за мен. Аз изглежда съм от хората, които трудно продължават напред. Татко, вуйчо ми и малката ми братовчедка, тежко и дълго фиксиране в миналото. И сега като пиша изпитвам онова усещане за нереалност, и ми изтръпва носа та гледам дали ще ме види някой наоколо.
Има, обаче и друга гледна точка на този същия проблем, за продължаването. Възхищение изпитвам към едни млади хора, които с огромно, свръхестествено самообладание успяха да стиснат зъби, да съберат натрошената си същност и да продължат напред не само заради себе си и семейството си, но заради малкото си дете. Трагедията беше огромна, но не стига това което се случи, не стига армията от баби и дядовци от провинцията с безумните си съвети и обичаи, които бъркаха ден след ден и седмица след седмица в жива рана, не стига дори и приятели и колеги, които се чувстаха длъжни да излъчват гробовно настроение месеци наред или да реват на всеослушание в момента в който срещнат погледа на момчето или момичето, а в днешно време към всичко това се добавя и фейсбук който докарва нещата до неподозирани висоти и дълбини едновременно. За повечето неща забраних на знаещите категорично да ме информират.
Започнах да пиша за душевното им стояние но от това няма смисъл. Хората се оказаха от най-високо качество, те си бяха такива и априори, то си личше, но начина по който заживяха отново, беше огромен подвиг. Момичето не мина без лекарства, но ги спря. Уникални хора.
И това го има.
|