Re: РАК НА ГЪРДАТА тема №2 / Взаимопомощ / Клуб за борба с рака

Здравей, Димана
Аз бях с рак на гърдата, като до последно не се оперирах и правих всичко възможно (разбирай билки, гладуване, соколечение и т.н.) да избегна операцията. В крайна сметка хирургичната намеса стана неизбежна, но след отстраняването на тумора маркерите бяха 0, нямаше никакви разсейки никъде, дори по кожата, лекарите го нарекоха „чудо” (години наред нещата продължават в този дух) – и отдавам резултата на направеното от мен преди това, а именно на нетрадиционните методи, на онази „нетрадиционна” половингодишна битка, която преди операцията ми се струваше изгубена. (Е, исках да не се стига до операция, но се отървах от някаква алергия и разни други проблеми, но не и от оная гадост на гърдата.) Но в крайна сметка, явно е имало смисъл да я водя. Защото години наред след това резултатите са налице – първите 5 години отдавна са зад гърба ми, работя повече от интензивно, онова минало е като някакъв лош сън.
Да. Още нещо. След операцията имах 6 курса по план – след 4 курс получих някакво масирано спукване на кръвоносни съдове на крака и реших да поема, както добре си го казала, отговорността за здравето си. Подписах се, че се отказвам от химиотерапия. Дадоха ми и някакви хапчета (със сигурност хормонални естроген-модулиращи или блокиращи препарати, защото ми обясниха каква е целта и че трябва да ги вземам години), не помня точно какви – минаха доста години оттогава, пък и ги върнах, за да може да свършат някому работа. Засега, да чукам на дърво, нямам проблем поради това, което направих.
Не мога да кажа, че съм била особено прилежна след като приключи операцията и химиото – не вземам никакви добавки, през последните 2-3 години не се мяркам в онкологита и за изследвания. Ако не друго, трудният период ме научи на това, че макар да не е лесно да поемеш отговорността за себе си, нещата стават по-лесни, когато инстинктите работят добре и имаш повече доверие в себе си и собствените си сили и възможности. Разбира се, в това отношение не мога да бъда светъл пример. Но засега не усещам и някакви неблагоприятни последици от това, че повече от умерено спазвам основните и нормални правила за здравословно хранене, без да изпадам в крайности.
Според мен ние, хората, много малко знаем за собствения си потенциал. А той е уникален и е едно богатство, което всеки притежава. Без да звуча излишно оптимистично, смятам, че ако човек има огромно желание да постигне нещо, шансовете му да го постигне са големи. Казвам го от позицията на човек с диагностициран ІV стадий, отписан, така да се каже преди доста години и опериран от състрадание (доста го отнесох за това, че веднага не съм отишла на лекар – е, ако знаеха, че съм се надявала с билки и т.н. да се излекувам, можеше и да не ме оперират „за назидание”, но тогава пък нямаше да пиша тук – истината е, че лекарите ми спасиха живота с тази операция). Сега, като се връщам в миналото, мисля, че направеното от мен тогава граничи с лудостта. Но, както се казва, това е вече минало и се е случило така, както се е случило. Но нямам смелостта да кажа: направете същото, откажете се от едно или друго, защото дълбокото ми убеждение е, че тези решения са толкова важни и сериозни, че всеки трябва да ги взема „на своя глава”, тоест, не под чието и да било влияние, а след солидно умуване и допитване до себе си, до сърцето си.
Затова казаното от мен тук не е някакъв призив или подкана за присъединяване към кауза. Ти попита –и на мен ми дойде отвътре да ти отговоря. Като веднага ще поясня, че по принцип не се връщам към тези неща, не обичам да говоря за тях, нито да споделям. Навремето само разговорите за това ме изкарваха от равновесие. Сега е друго, мъката е отишла някъде в миналото. Защо написах всичко това? Ами защото това е някакъв опит, реален, преживян, споделям го, като ясно осъзнавам, че нося отговорност за истинността на всяка казана дума, който може и да е от полза като някакво свидетелство, като факт, който може да бъде повод за размисъл. Но в никакъв случай като пример за подражание или път на истината, що се отнася до здравето. Според дълбокото ми убеждение всеки има свой индивидуален път към изцелението – и може би именно в това е едно от предизвикателствата (недалеч от интелектуалните – защото анализът на обстоятелствата довели до болестта дава ценни идеи как да се извърви”обратният” път – към оздравяването, чрез елиминиране на фактори, отключили заболяването).
Накрая, ако ме питате – когато на човек му се стовари такъв проблем, лично моето мнение е, че най-оптималното е съчетанието между официалната медицина и т.н. нетрадиционна медицина. Постигането на баланса. И разумният, добре прецененият риск, ако ще се поема такъв. Освен това, когато човек реши да поеме отговорност, трябва да има куража и да е наясно, ако работите се оплескат, причината е преди всичко у него. Странното е, че в някои моменти именно това ме е поддържало много силно, за да се справя в моменти на страх и слабост.
Какво още? Доброто настроение, непукизмът, смехът, немрънкането, несамосъжалението – изобщо избягването на всякакви видове притеснения за дребни на фона на глобалните житейски несгоди неща. Това е едно от ключетата, макар и мънички, които вършат чудесна работа.
Ами това е, мили дами, дано не ви отегчих, едва ли ще пиша повече по темата, признавам, беше ми трудно да отворя душата си и да кажа всичко това, но с интерес ще ви чета. Желая ви оздравяване. В крайна сметка оздравяването, постигнато благодарение и на собствените усилия, е нещо много, много голямо. И придава на живота ново измерение.
В този смисъл благодаря на болестта. И не съжалявам, че ми се случи.