РАК НА ГЪРДАТА тема №2 / Взаимопомощ / Клуб за борба с рака

Благодаря за изповедтта,

Не подозираш колко беше важна за мен и как рефлектира собствените ми чувства до скоро. Само до преди 6 месеца и аз изобщо не можех да говоря свободно за случилото се. Идвах до този форум, но дори четенето на постингите ме караше да се чувствам зле - нещо в мен отричаше болестта (тя слава Богу я няма - нямам рецидиви вече 5.8 години...), страхувах се да не "прихвана" отново...Не смеех да пиша нищо за себе си, нито да споделям. Сега разбирам, че да говориш по такъв начин за случилото ти се е признак на оздравяване. Да си смел да кажеш - нямам рецидив, отминало е. Това е и признание и приемане на случилото се. Инак има отрицание и отхвърляне, а последните не водят до оздравяване и положителни промени. Признаеш ли проблема (дори, че си го имал) е първата крачка към оздравяването (изцяло, а не само на физическо ниво).

И аз вярвам в безграничния потенциал на човека.
Вярвам и , че ако някой оздравява, то не е само защото е следвал сляпо чужди напътствия, а е искал да оздравее. Много е важно да разберем, че ние се раболяваме и ние оздравяваме. Не е някой отвън да ни разболява и после пък някой отвън да ни оздравява. Тялото си е наше. МНого ми беше трудно да го проумея, а и да го приема този възглед. Той е труден. Много по-лесно е да кажеш - о, разболях се защото еди кой си ми причини стрес, екологично замърсяване и т.н. - той/те са виновни - не аз. Ако не оздравееш - докторите ти са виновни, че не са те лекували правилно. И т.н. Много е страшно и отговорно да поемеш отговорността в своите ръце. Тогава нямаш външни извинения за това, което ти се случва. И може би тогава мобилизираш целия си потенциал и не само преборваш конкретната болест, но и израстваш на едно по-високо ниво.

Аз пък съвсем не съм светъл пример за подражание защото изцяло се оставих в ръцете на системата. Е, имам някакво мижаво оправдание, че не съм имала информация за алтернативно лечение и, че бях напълно сама в една чужда държава, където нямаше кой да ме подкрепи в едно нетрадиционно решение. Може би така е трябвало да стане. Но както казах, по други причини пак стигнах до дъното и сама главно (не отричам и чуждата помощ) като Алиса се хванах за косите и се изтеглих от там. Просто един ден, един ясен глас изплува в главата ми (замъглена от химиото) и ми каза - Ти имаш дете, ти трябва да живееш. По-късно разбрах, че трябва да живея не само за нея, но и за себе си. Така, да се каже да не търся външни оправдания за живот. Това би било да си придавам изключителна важност. Никой не е незаменим в живота на другите и в света.

И аз не призовавам за отхвърляне на конвенционалните методи. Но призовавам за информираност и образовани решения. Тук ти се отказва правото на избор. Това винаги ме е плашило на всички нива. Във безкрайната вселена винаги има повече от едно решение на даден проблем. Както никой не трябва да те принуждава към алтернативно лечение (направо ще го съдят...) така и не трябва да те принуждават на конвенционално. Просто трябва да знаеш, че има избор. И какво трябва да направиш по единия път, и какво по другия. Точно отказа от избор и информация ми е неприятен, особено за раково болните. Все повече статии се появяват по света в медицинските списания не само за вредата от химиотерапията, но и за безполезността и - т.е. няма обективни данни, че масовото и прилагане води до по-добри шансове за масовия случай за оцеляване и по-дълъг живот. На запад вече се говори за така наречената - low dose chemo- т.е. вече съвсем намалени количества вливания. А моят онколог гордо ми се хвалеше, че ми е дал максимума - което ме доведе накрая до левкоцити - 500 при норма 6000...Провидението ме е пазило. Понякога, когато съм по-цинично настроена, казвам, че който е оцелял след химио просто е доказал, че нищо не може да го убие, а не че химиото е помогнало..

За мен основното е да се почне пропаганда на абсолютния факт, че ракът не осначава смъртна присъда. Всички знаем, че точно това сме изпитали като сме чули диагнозата. И, че сме се вкопчили във всичко възможно за да оцелеем.

Но човек е толкова уплашен в този момент, че престава да мисли. И тогава идва огромната роля на лекаря, който е длъжен да даде ОПЦИИ, а не да продължава да ти внушава - ако не направиш точно това - ще умреш. Но кой да образова лекарите? Това е много по-трудно. И за това, както се казваше навремето - Борбата за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се. Това много почнали да се давят още не го разбират.

Здраве и късмет,
Димана

Здравей, Димана,

По абзац първи мога да кажа само, че по някакъв странен начин, вероятно защитен рефлекс, изграден през безкрайните (времето за мен тогава се измерваше по-друг начин, денят приличаше на седмица, месец, година) дни на самотната ми борба преди операцията, аз никога не мисля в категориите „ами ако ми се случи отново”, просто съм си казала – ако ми дойде до главата, ще му намеря колая. И просто никога не мисля за такава „опция”. Наистина не мисля. Занимават ме задачките от ежедневието, всичко друго, но не и това. В себе си съм закрила болничния си картон. Затова бих препоръчала на всеки да се бори.

Отправната точка за успеха намерих в едно наглед тривиално откритие, което направих по време на обмислянето на плачевното си положение: добре де, аз съм била здрава. Тогава не може да няма начин да се върна към тази стартова позиция в живота си. Мисля, че много ми помогна анализът на миналото, на мислите, изживяното, случилото се във времето близо до момента на разболяването. Тук трябва да кажа, че според мен лекарите имат право, когато твърдят, че тази болест работи подмолно преди нещата да се проявят и да започнат да набират ускорение. Ето защо би било полезно човек да се върне поне година-две назад във времето преди фиксирането на началото в съответното болнично заведение. На мен ми помогна много проумяването на характера и природата на някои изживявания, които простичко могат да бъдат наречени тъга, разочарование, гняв, неуспехи в професионален и личен план (най-общото название е стрес). Когато разбрах колко ме е обременявало всичко това и го видях от една нова гледна точка, разбрах, че ако не изхвърля този баласт, начин на мислене, реакции, няма оправия. И със сигурност мога да кажа: за мен това беше нещо добро, нещо, което много ми помогна. Изобщо извървяването на пътя към здравето поне за мен беше битка, подчинена на стратегия, която обмислях за всеки ден. Може да прозвучи наивно и смешно, но основното беше, че колкото и зле да се чувствах на моменти, тогава стисках зъби и си казвах – това е една от поредните оздравителни кризи, която ще отзвучи – и веднага намирах повод да се поощря, да намеря нещо положително, което да ме подкрепи, от сорта: днес, за разлика от вчера, се уморих чак в 11 часа, за разлика от вчера, когато бях ужасно уморена в 10.20. Броях, смятах, изчислявах. И ме водеше мисълта, че се боря за тотално здраве. А именно – исках, най-много копнеех да постигна състоянието, в което няма да съм зависима от изследвания, лекарства и т.н.
Може би ми помогна това, което насмалко не ме затри: твърде независима и своенравна съм и не обичам да съм под контрол. И все си повтарях едно: дори един човек да не се е излекувал, аз ще съм първата.
Колко хубаво си го казала това за решенията. Почти нямам какво да допълня, освен едно малко отвлечено разсъждение. Много съм мислила за взаимоотношенията лекар-пациент, за нещата, които се случват по време на една терапия. Изградих си някаква защита, която се базираше на простичкото разсъждение, че лекарите наистина са мои помощници, че това, което правят е много ценно, но че без моето мислене и участие, пък и право на „вето” – както в случая с връщането на лекарствата за двата курса срещу подпис и (тук ще се извиня – хормоналните препарати ги изхвърлих таблетка по таблетка в канализацията, а не ги върнах, в предишния постинг съм допуснала неточност), едва ли ще успея да постигна оптималния резултат.

Логично е всеки да е наясно, че няма лекар по света, който да влезе в душата ти, да види и разбере преживяното, да познава начина ти на живот, хранене и мислене, за да приложи строго индивидуална терапия. Механизмите на болестта се атакуват чрез комплекс от мерки, които всички знаем какви са, лекарите носят отговорност за живота и здравето на пациента и нямат тази власт да променят общоприети, утвърдени и поради това законни, признати методи на медицината. Ето защо лекарите прилагат целия арсенал на официалната медицина, богатия си опит и познания в името на обща с пациента кауза. Друг е въпросът, разбира се, за нивото на професионализъм, но лично моето мнение е, че нивото на българските лекари-онколози като правило е изключително добро, високо, че те въпреки проблемите правят всичко, което могат, за доброто на пациентите си. И така стигам до хората, които са от другата страна на барикадата, до пациентите, до себе си. Увереността в това, че има знаещи и можещи лекари (един от които наложи мнението си и пое риска да ме оперира,защото нещата стояха така, операцията можеше да сложи черна точка на болницата, а виж ако ме бяха оставили вкъщи, черната точка и черните дрехи бяха за мен и близките ми), е една много стабилна подкрепа за всеки, който гради стратегия за оздравяване. Това е като да знаеш, че имаш здраво, силно рамо, което те подкрепя. Но по пътя вървиш ти, самостоятелно. Е, останалата част от работата е да дадеш всичко от себе си, за да имаш физическите сили да вървиш все по-стабилно и уверено.
Колкото и да е объркано, за да не се откажа да пусна това във форума, започнах горния абзац с идеята, че има механизъм човек да поеме отговорност и да откаже манипулация, а именно – когато казах, че не искам повече вливания, познайте какво прочетох в погледа на сестрата и лекарката, но никой не ме върза насила за системата, просто ми казаха: ето ви картона, записаха вътре какво и що и аз се подписах. Тоест поех и в правен смисъл отговорността за постъпката си и я снех от лекарите. И тук ще кажа: изобщо не препоръчвам и не призовавам към подобни действия на никого. Просто казвам: това е възможно. Но изборът е строго индивидуален. И направиш ли този избор, приготви се да си носиш последиците. Аз за себе си прецених, че не желая да се бъркат в хормоните ми, че не мога да понеса химиотерапията (превантивна в моя случай, защото нямах разсейки) – и направих, каквото направих. Но внимателно претеглих всички за и против, с оглед здравето си, и тогава сложих подписа.
Що се отнася до рака като присъда. Именно затова избягвам разговорите за болестта, за миналото, рядко чета нещо по въпроса, не пиша за болестта и всъщност мразя да давам акъл. Не знам дали си давате сметка колко тежи бремето „информираност” в смисъл – на мен ми тежеше, че за болестта ми се знаеше. Когато правех всичко, за да се измъкна, изпаднах дори в другата крайност – не се съветвах с никого, не споделях дори с близките какво се върти в ума ми или какво смятам да предприема. Не им е било лесно да гледат какви ги върша (например, дни преди операцията изкарах три дни на пълен глад, на легло, защото така ми олекваше). Аз просто се бях превърнала в една затворена система, която целенасочено правеше всичко, за да излезе от батака (възприех тогава твърдо гледната точка – аз съм си виновна за всичко, значи аз ще се оправям, може и да не съм права, но това адски ми помагаше да не хабя излишна енергия над излишни разсъждения за чужди вини, които ми пречеха да се концентрирам върху решаването на моя личен проблем – в крайна сметка, има ли значение, дори някой или нещо друго са ти виновни, когато ти си на топа на устата, и единственото, което е от значение е, да се измъкнеш по най-добрия начин). Та още тогава си изковах твърдата убеденост: един да не се излекувал – аз ще съм първата, винаги си има първи път, за всяко нещо, винаги си има някой, който се е излекувал, дори да е по чудо, това става и е факт. Казаното е по повод присъдите. Замислете се – присъдата е нещо, което идва отвън. Присъдата се издава от съдия, от съдийски състав, образно казано – от нещо, което е извън конкретния човек. И това, според мен, важи и за болестта. И за диагнозите, и за прогнозите. Да, тези прогнози (говоря за лекарските) се базират на солиден опит, на познания, на статистики – но всеки човек е индивидуалност. Която може, която не само може, но има правото да реши да опровергае прогнозите, като се възползва от своите сили и възможности, като си помогне и приложи всички подръчни средства, за да не оправдае предвижданията. И тук е мястото на простичките неща, които най-общо наричаме нетрадиционни методи (начин на мислене, хранене и всичко, всичко, за което се пише и говори като за нещо здравословно), които наистина изискват време и нечовешко постоянство, но в крайна сметка водят до желания от всички резултат.
Стана много дълго това, което пиша, но по този начин искам да ви обясня защо според мен истината е в съюзяването, баланса между стратегията на лекарите и стратегията на пациентите. Между двете медицини, които имат общи корени и по същество са едно цяло.
Димана, и аз съм чула някои неща от лекарите, и на мен са ми отмервали срокове – да ти призная, много чепат човек съм, ама това качество май ми е помагало винаги: наум си казвах: „О, добре, ти смяташ така, нямаш проблем, но аз съм на друго мнение. Благодаря ти, че ме предупреди, обаче ще направя всичко възможно да те разочаровам:).
И засега се справям. Хубавото е, че човек като се озори да оздравее, това вземе че му стане траен навик:)
Накрая: интересна тема е темата за адаптацията на човек след като онко-екшънът свърши. Има доста тънки моменти покрай нея, нека ги наречем криза на личността, но тук доста помага незанемаряването на професионални ангажименти, на любими хобита и занимания, изобщо правенето по възможност на приятни и отвличащи вниманието от болести, диагнози и т.н. неща, за да не остава време за калкулации от сорта: да, оздравях, обаче за това време можех еди-какво си и що си да направя. Пожелавам на целия форум да се трансформира във Форум „Бивши раково болни”. Даже още нещо бих добавила: според мен самото наричане на този форум „форум на раково болните” не е коректно. Защото тук чета основно мнения и мисли на борбени хора, които търсят изхода от тази категория. По-достоверно ми се струва нещо от сорта „как да се преборим с рака”.
Ами това е. Да ви призная, не ми беше лесно да се връщам към тези неща, не ми беше лесно да пиша за това. Извинете ме, ако казаното е чепато, недостатъчно логично или прекалено емоционално на моменти. Знам през какво преминавате, знам колко е тежко на близките – водеше ме желанието да споделя нещата, които са ми помагали, и да ви кажа: за Бога, не се предавайте, не се отказвайте. Винаги има смисъл. Винаги, независимо от резултата. Защото правите ли нещо за себе си, имате шансове. Много силно ви стискам палци.
И ви пожелавам успех

Димана, ти си много специален човек, предполагам, след като откакто чета в този форум, единствена успя да ме разприказваш. Начинът ти на мислене, това, което прочетох и между редовете: радостно е, че има хора като теб.
Като някаква обща мисъл: колкото и да е странно, животът и опитът ме убеждават, че тази болест най-често сякаш атакува чувствителните, добрите, стойностните, отдадените на другите хора. Което неизменно ме навежда на мисълта, че може би е полезно човек донякъде да изгради „защитни” механизми, да стане малко повече егоист в добрия смисъл на думата. Затова пожелавам на всички ви повече да се обичате, да се глезите, да се радвате, да се усмихвате, да вярвате в себе си!
И разбира се – да намерите своя път към здравето, стабилно да стъпите на този път и да успеете. Както пише в един прекрасен девиз: Няма начин да няма начин.

Искрено ваша

Казах какво мисля аз, но нито се имам за всезнаеща, нито смятам себе си за институция, нито мога да твърдя, че нещата в написаното са изчерпателни, безспорни, не подлежат на преразглеждане. Това е едно лично мнение, но неизменно уважавам чуждото мнение. Ето защо ще допълня или по-скоро ще се повторя: казаното е споделяне, нахвърляни изповедно неща за размисъл, но най-доброто и най-вярното решение всеки претегля, премисля и взема самостоятелно.

С обич и пожелания за оздравяване, радости и късмет!
една анонимна изповед