преговорите и дясното / Контакти / Поколения / 40-50

Това е по-скоро за четене, трудно е да се коментира:

Nicola Yankov (Managing Partner at Expat Capital)
November 30 at 10:50 PM

Съжалявам за дължината на този пост, но ми се струва важно да споделя тези мисли с повече хора. Дано успея да провокирам мисловен процес.

Двама от добрите български икономисти в момента – Георги Ганев и Лъчезар Богданов – изразиха независимо един от друг мненията си за т.нар. „преговори“ за съставяне на коалиционно правителство.

„…За мен е безсмислено да съществуват държавни предприятия, но това е лично мое мнение и както виждам съм единствения в стаята с това мнение и е ясно защо няма да се поставя този въпрос и всички дружества ще си останат държавни...” – това каза Георги Ганев.
„… участниците в много случаи формулираха проблемите, които виждат (вместо решения), както и цели на политиката (вместо инструментите за постигането им). И наистина, как да има спор по това дали искаме България да постигне висок икономически растеж, да няма корупция, да има качествено и ефективно здравеопазване и образование, а административните пречки пред бизнеса да се премахнат или ограничат? Да запишеш в програма „ускоряване и облекчаване на процедури“ например не е мярка, това по същество е самото дефиниране на проблема и заявка на воля за преодоляването му; да предложиш „стимули за инвеститори, които произвеждат висока добавена стойност“ – също. Важните въпроси са как да стане това…“ – това написа Лъчезар Богданов.

Така организирани, „преговорите“ за съставяне на коалиция бяха новаторски тактически ход за предварително дифузиране на напрежението и непозволяване на потенциалните противници да влезнат в остри сблъсъци, често с личностен оттенък. Това бе положителната им страна, но те си останаха само това – тактически ход, една имитация на процес без реално съдържание. Обявяването на процеса за успешно приключил изненадва. Всъщност той никога не е започвал по същество. Обединяване около пожелателни лозунги в стил „никаква корупция повече!“, „по-добро образование!“, „по-добро здравеопазване!“, „по-добра администрация!“, „повече чужди инвестиции!“, „бизнес с по-висока принадена стойност!“, „по-висок икономически растеж!“, „по-високи доходи за всички!“, „по-добра инфраструктура!“ и още доста подобни не може да се нарече нито политически консенсус, нито програма за коалиционно управление. Защото това са целите на всяко модерно общество. Всеки потенциален спор около конкретните истински важни държавни политики и мерки, измерими с конкретни разходи на публичен ресурс, времеви рамки, отговорни лица и методи на изпъление, бе отлаган от домакините на преговорите „за по-нататък“. Малкото конкретика, която бе спомената изрично обаче, буди сериозни притеснения за стила на следващото правителство и отношението му към ролята на държавата в икономиката и в обществото като цяло.

Доминиращата логика в тези „преговори“ може да се опише най-ясно с две думи: повече държава. Навсякъде. Повече държавни фирми, повече държавни разходи във всяка една сфера, повече бюджетен дефицит, повече публичен дълг. И по-малко стимули за частни инвестиции, никаква приватизация на държавни активи, никакви стимули за развитие на капиталовите пазари, никакво участие на частни инвеститори в инфраструктурни проекти на концесионен принцип, никакви стимули за частни инвестиции в сфери като здравеопазване и образование, никакви стимули за частни инвестиции в енергетиката, никакви конкретни мерки за либерализиране (в смисъл на повече свобода и по-малко държавна намеса) на икономиката в нито една сфера. Конкуренция на частния сектор от страна на държавата с бюджетни средства – като идеята държавните болници да станат от търговски дружества бюджетни единици, или нови държавни енергийни мощности, например.

Това, за което най-малко се говореше, бе за приходите, с които държавата ще финансира огромните апетити за рязко увеличение на държавните разходи. Ясна е и заявката за „отлагане“ – в посока отменяне – на стратегическата цел за влизане на България в Еврозоната. Защото това ще е резултатът от издънването на бюджетния дефицит до ниво „само“ от 4.5% догодина (ниво, невиждано от виденово време), с „договорена“ заявка за ревизия още нагоре в средата на годината. Влошаването на съотношението дълг/БВП, което ще е неминуемият резултат от високия бюджетен дефицит, също ще отдалечи значително перспективите България да бъде политически приета в Еврозоната. Това се комбинира със странното, но за сметка на това доста упорито настояване за някаква сериозна „информационна кампания“ сред населението за членството в Еврозоната. Темата за „кампанията“ се извежда дори като конкретен коалиционен приоритет. Това подозрително много прилича на референдум. Заявки за увеличаване на държавните и общински приходи чрез повишаване на данъчната и осигурителна тежест също влязоха като част от „коалиционните приоритети“. За голям „успех“ бе отчетено, че плоският данък ще остане в този му вид „следващата година“. А по-следващата? За сметка на това осигурителните вноски и прагове ще скочат значително. Както и данъчните оценки на имотите, вероятно и други основни косвени данъци и такси. Значителното увеличение на данъчната и осигурителна тежест ще е неминуем резултат от заявките за десетки милиарди левове допълнителни държавни харчове. Приказките, че всичко щяло да се финансира от „спиране на кражбите“, не заблуждават никого. В този смисъл тези „коалиционни преговори“ приличаха малко на разговор между клиенти в кръчма, които си правят сметката без кръчмаря. А кръчмарят в случая е българският данъкоплатец. И още по-конкретно българските предприемачи, на които се пада основната част от бремето да финансират щедрите обещания за бъдещи държавни разходи. Българският бизнес и българският данъкоплатец като цяло не бе представен от никого на тези преговори. Това не вещае нищо добро за стабилността на бъдещото „коалиционно“ управление. Отделен е въпросът, че повече държавни харчове – през държавни фирми и през бюджетни програми – винаги значат и повече корупция. Не по-малко. Който вярва в обратното, е просто наивник. А наивниците обикновено плащат сметката най-накрая.

Твърди се, че имаме „консенус“ за коалиционно управление. На мен, като един обикновен гражданин, ми липсва доста конкретика по този консенсус. Ето въпроси в конкретни сфери, където за мен е необходимо да се внесе яснота:

Образование
Консенсусът тук е за „по-добро образование“. Не виждам никакви мерки за развитие на частното образование в България и за стимулиране на инвестиции в частно образование обаче. Най-добрите университети и училища в света са всъщност частни. Не вярвам, че в скоро време българските държавни чиновници ще могат да произведат държавен образователен продукт на световно ниво. С бюджетни пари.

Здравеопазване
Консенсусът тук е за „по-добро здравеопазване“. Не виждам никакви планове за либерализация на здравноосигурителния модел и премахване на монопола на НЗОК. Докато има монопол на НЗОК, ще има (неразкрити) злоупотреби, неефективни (и неанализирани) харчове, допотопна технология за работа и липса на обективни измерители за успех/подобрение в системата. Няма дума за приватизция на държавни и/или общински болници. Напротив, има заявка за инвестиране на доста пари само в държавни болнични заведения и за преобразуване на държваните болници в бюджетни единици. По този начин реално държавата казва на частния сектор да се откаже и да се изтегли – ще го конкурира с бюджетни пари, субсидирано, с дъмпингови цени. Тоест залага се модел в България да няма частно здравеопазване. А – подобно на образователните институции – най-добрите болници по света са частни.

Околна среда
Не се коментират огромните инвестиции, които са необходими (всъщност неизбежни) за пречиствателни съоръжения, обновяване на ВиК инфраструктурата и изграждане на мощни преработващи (рециклиращи) отпадъците съоръжения. Не се предвиждат никакви привличания на частни капитали в този сектор, а това е много добре установена практика в ЕС и другите развити страни по света. Изграждането на нови ВиК, пречиствателни и рециклиращи съоръжения на концесионен принцип би премахнало тежестта от държавния бюджет, би елиминирало огромния риск от корупция при държавното възлагане на поръчки и би гарантирало най-модерни технологии с най-добра поддръжка на активите и най-качествена услуга към населението и бизнеса. Но такъв заложен модел няма в „консенсуса“. Говори се за насърчаване на енергийната ефективност, електрификация на транспорта и т.н., но не са казва как ще стане това. В нормална пазарна икономика това става с фискални механизми – взимаш повече данъци от тези, които цапат или потребяват над нормите, и даваш на тези, които чистят или пестят енергия. Само че това срамежливо се пропуска, за да не се припознаят повечето данъкоплатци в групата на плащащите.

Енергетика
Тук ми липсва думата „приватизация“. Вместо нея обаче има амбиция за „по-добро управление“ на държавните дружества. Това е доста тъжно. Явно ще се разчита пак на държавна енергетика, която да се управлява от незнайно откъде появили се некорумпирани супер мениджъри. Единствените по-конкретни „мерки“ са заявките за повече държавни харчове, вкл. за нови огромни държавни енергийни мощности. Липсва ми също разработването на български находища на газ в Северна България и Черно Море (от частни оператори на концесия), като фактор за диверсификация и енергийна независимост.

Икономика
Не се предвижда никаква приватизация на държавни фирми. Не се предвиждат никакви мерки за развитие на капиталовия пазар, като основен фактор за лесен достъп до капитали и от там за конкурентноспособност на българския бизнес в местен и международен план. Не се предвиждат конкретни мерки за привличане на чужди инвеститори (най-лесно отново през капиталовия пазар). Не се предвижда качване на държавни дружества на борсата. ББР остава като банка с държавно бъдеще. Заклинания за превръщане на България в „международен финансов център“ и за развитие на иновации звучат добре за широката публика, но доста самонадеяно и кухо за частните инвеститори, особено за големите чужди компании. България може да се превърне в добро място за чужди инвеститори само ако се подобри драстично работата на регулаторите и съдебната система. Иначе и нулеви данъци да сложим, и без пари да работим – пак няма да има сериозни чужди компании, които да базират бизнеса си от тук. За българските фирми, в допълнение към добрата регулация и нормална съдебна система (тоест ниския политически риск), е изключително важен и лесният достъп до дялови и дългосорочни заемни капитали – това е критично за оцеляването и развитието на малкия и среден бизнес, а за по-големият е задължително условие за прескачане на границите и добиване на международен мащаб. Пак опираме до неработещия капиталов пазар и неработещата държавна ББР. България няма нито една истински международна компания. Това изглежда не притеснява никого.

Земеделие
Липсват идеи за привличането на частни капитали в проекти за изграждане на напоителна инфраструктура (канали и водоеми) чрез концесии. Въвежднето на нови техниологии в земеделието – изведено като един от приоритетите – е преди всичко въпрос на пари: кой ще го финансира (и при какви условия) и дали ще се изплати инвестицията. И каква част от риска остава за финансиращата страна (частна банка с държавна гаранция, или самата държава през Фонд „Земеделие“, например) или за собственика-фермер. Развитието на селските райони (от гледна точка на обществени услуги, като здравеопазване, образование и сигурност, инфраструктура, околна среда и общо качество на живот) е също важен елемент за гарантиране на бъдещето на земеделието в България. Така ще се спре обезлюдяването на селата ни и ще се гарантира наличието на работна ръка. Няма конкретика в тази посока.

Инфраструктура и региони
Идеите тук могат да се обобщят с едно изречение: яко държавно харчене на много милиарди (вероятно десетки) за всичко, което не е направено за последните 50 години в България. Срамежливо не се споменава откъде ще се вземат тези пари и кой и как ще ги харчи. Това, което изглежда ясно обаче, е, че за съжаление няма да се разчита на привличане на частни капитали в проекти на концесия при изграждане на национална инфраструктура. И всичко това при нулева корупция, разбира се. Със сегашната администрация.

Като цяло може да се каже, че т.нар. “консенсус” прилича на „програмата-мечта“ на всяка социалистическа партия в ЕС. Маргинализиран частен сектор и мега-държава, харчеща ужасно много пари, които няма. И не казва откъде ще вземе. Вариантите са два – по-високи данъци, или огромни дългове. А най-вероятно и двете. Вторият вариант ще ни дисквалифицира за Еврозоната, тъй като ще наруши маастрихтските критерии за бюджетен дефицит и държавен дълг като процент от БВП. Но в същото време се говори (условно) за запазване на данъчните ставки, което значи, че със сигурност ще се жертват перспективата за европейска интеграция и ще се издънят дългът и бюджетът.

Липсата на разумни консервативни икономически идеи, ориентирани към намаляване на ролята на държавата и стимулиране на растежа на частния сектор в тези “преговори”, поставя въпроса: кой всъщност представлява в момента българския бизнес и дясно-ориентираните избиратели? Логичният отговор би бил ГЕРБ и ДПС - партиите, неучастващи в коалиционните "преговори". Да се освободи дясното политическо пространство за пореден път, така че да се узурпира отново от ГЕРБ и ДПС, би било непростима грешка. И въпреки това сме свидетели на именно такъв процес.

Помислете си сериозно за следната дилема: за кого бихте гласували, ако трябваше да избирате между корумпирана коалиция на ГЕРБ и ДПС, която обаче все пак има за цел интеграция на България в ЕС и стабилни държавни финанси, или чистия като сълза и беден като църковна мишка Жан Виденов (със или без Р. Гечев, Р. Овчаров и Ем. Масларова около него). Да ви кажа, въпреки че ми е съгражданин, аз не бих причинил на държавата си още един мандат на Виденов, независимо от алтернативата.

Разбирате ли ме сега за какво ви говоря?

===

Днес:

Доста дългият ми пост от вчера с разсъждения за "коалиционните преговори" и икономическата политика на бъдещото коалиционно правителство бе публикуван едновременно и от Капитал и от ПИК. След като доживях това, мисля, че мога да не напиша повече и ред.

Отделно, получих силни реакции от страшно много хора, повечето от които - като изключим епитетите и стандартните за фейсбук фрази в стил "кой си ти, да даваш акъл, бе?" или "кой те е упълномощил да говориш от името на десните/данъкоплатците/българите" - показват, че тезите ми силно вълнуват голяма част от мислещите хора в България. Това ме обнадеждава! Ако обикновените граждани започнат да проглеждат и да виждат връзката между икономическата политика на правителството и собственото си бъдеще и благосъстояние (както и това на семействата и бизнесите им) в дългосрочен план, ако разберат, че държавните пари са всъщност техните пари, а не "чужди", и че държавата ни е всъщност общото ни наше си семейство, а не една абстракция, която някой може да управлява както си иска, значи мисията ми е изпълнена.

Това значи, че хората в България няма да допуснат отново силен левичарски завой с унищожителни последици за фискалната стабилност и перспективите за интеграция на страната ни в ядрото на ЕС. Това значи, че българските граждани всъщност искат повече икономическа и лична свобода, по-ниски данъци и по-малко държава. Което значи и по-малко корупция, по-голям и конкурентноспособен частен сектор, по-висок икономически растеж и по-виски доходи.

Благодаря на всички, които си направиха труда да прочетат написаното от мен.

За ефекта “Дънинг – Крюгер” и анагнозията в преговорите за ново правителство
През 90-те години един нисичък и пълничък мъж обира две банки в Питсбърг без никаква маска на лицето. Когато го арестуват, Макартър Уийлър е безкрайно изненадан – но аз се бях намазал с лимонов сок! Как ме разкрихте?

Човекът е убеден, че лимоновият сок го прави невидим за камерите. Идиот. Психологът Дейвид Дънинг прочита за случката във вестника и ражда нова теория – че един некомпетентен човек не е в състояние дори да узнае за своята некомпетентност. Заедно с аспиранта си Джъстин Крюгър сътворяват научен доклад, озаглавен “Неквалифициран и неподозиращ това. Как затрудненията при разпознаването на собствената некомпетентност водят до раздута самооценка”.
Така се ражда знаменитият ефект “Дънинг-Крюгер”, който е много актуален сред днешната българска полуинтелигенция.
Направо ѝ е любим. Той е като мед за нейната душа. Всичките ни беди, смята полуинтелигентът, се дължат на това, че българският народ страда от “Дънинг-Крюгер”. Той дори не знае, че нищо не знае, и никога няма да го узнае.
Но от друга страна, точно сега българската политика е 100 на сто защитена и от незнанието на населението, и от ефекта Дънинг-Крюгер. Две трети от българските избиратели не гласуваха. Няма и парламент, който да ръси простотии. Всички актьори в текущото риалити “България ще има правителство” са най-знаещите и най-неопетнените чада на нацията. Тогава какъв е проблемът?
Дънинг и Крюгер наричат своя ефект “Анагнозия на всекидневния живот”. Пояснявам – анагнозията е патология, свързана с увреждане на мозъка.
Засегнатият страда от тежка умствена инвалидност, но или не я осъзнава, или твърдо отказва да я признае.
И ако ефектът “Дънинг – Крюгер” е доста спорен, то анагнозията е добре познато и изучено клинично състояние. Пациентът може например да е парализиран с едната половина на тялото, но изобщо да не го осъзнава. Понякога мъжът с анагнозия бръсне само едната половина от лицето си, а на другата си пуска брада като Лев Толстой. Или изяжда само половината от храната в чинията, след което иска допълнително. Ако му завъртят чинията, довършва и другата половина.

И докато “Дънинг – Крюгер” се проявява само при по-простите хора, то анагнозията може да засегне и най-светлите умове - професори, депутати и дори харвардци.
Ако например простолюдието в България е засегнато от “Дънинг – Крюгер”, то елитът ни показва много сериозни признаци на анагнозия – или не вижда, или се прави, че не вижда поне половината от действителността.

Вече споменах някои от когнитивните липси на леко освежения елит. Например никой не забелязва, че партийните лидери правят правителство, без да са се заклели като депутати и без изобщо да има парламент. На това отгоре половината са в оставка. Това не е ли същото като да си бръснеш само половината лице? Анагнозия.
Елитът не забелязва също така, че две трети от гласоподавателите не гласуваха и затова скромността повече би му отивала. На това отгоре 40 на сто от представителите на малцината гласували априорно са отстранени от каквито и да било преговори. Най-непредставителната власт за целия преход. Това е все едно през 1990 г. до урните да бяха допуснати само бившите членове на БКП.
Да не говоря за любимата ми тема – никой не обелва и дума, че тази политическа криза е типична и характерна за партийнолистовата избирателна система и че има доказано лечение.
Все едно да ви докарат в “Пирогов” с инфаркт, а лекарят да каже, че имате грип. Анагнозия.
У нас борците за правата на малцинствата вече са повече от самите малцинства. Но те не забелязват, че ромските махали изобщо не гласуваха. Анагнозия. Половин брада, половин чиния, половината им ум го няма.
Един холистичен ум би видял, че тези преговори за правителство са най-недемократичните и най-нелегитимни за цялата история на прехода. Но когато образованият елит си е сложил пиратска превръзка на едното око, демокрацията може само да му пречи по пътя към светлото бъдеще.
Както е известно, България е страната с най-високо неравенство в Европа. Но на текущите правителствени преговори се раждат още по-десни идеи. Когато Асен Василев казва “няма да вдигаме данъците”, никой не се сеща да попита – а за кои данъци става дума?
Защото едни данъци увеличават неравенството, а други го намаляват. У нас господстват първите, а вторите напълно липсват. И ако нещо спъва развитието, то е точно тази липса. Дори някой да повдигне тази тема на шоуто “България <i>търси правителство”, </i>мнозинството ще го погледне с недоумение – на тоя пък какво му става? Няма такова нещо! И да има, сега не е на дневен ред!
Анагнозията явно е ударила Корнелия Нинова, която преговаря да включи БСП в още по-десните реформи. Но за червения елит тази реалност е невидима. Тук имаме не само анагнозия, но и алцхаймер. Някой да се сеща, че само преди 2 години БСП прие една “Визия за България”? Защо пак се кани да се качи на обратния влак?
Но да се върнем към Макартър Уийлър, глупавия обирджия на банки. Истината е, че той не е чак толкова дебелоглав, колкото го изкарват Дънинг и Крюгер. Първо, лъжата за свойствата на лимоновия сок му е внушена от неговия по-умен съучастник. Второ, Уийлър я подлага на изпитание – намазва си лицето и се снима с фотоапарат тип “полароид” – от тези, които навремето веднага разпечатваха снимките. Кой знае защо, но на тях лицето му го няма – може би ръката му е мръднала.
С други думи, човекът може и да е прост и тъп, но не е авторът на своята заблуда. Все пак е направил и някакъв опит за емпирична проверка. Ако е имало кой да му даде друг акъл или поне да му държи полароида, гарантирано е щял да разбере, че лимоновият сок не го предпазва.
За разлика от българския политически елит, който твърдо отказва да види очевидното. Отказва например да види, че в Европа няма машинно гласуване, а в някои държави дори е забранено от конституцията. Отказва да схване, че тези машини окончателно убиват доверието на народа и към изборите, и към цялата политическа класа. Анагнозия.
Вместо да видят очевидното, преговарящите за властта излизат с още по-взривоопасна идея – да се гласува по интернет. И ще го въведат, завалиите! Анагнозия! След 7 месеца мрачна и безпросветна политическа криза елитът се хвърля в най-тежката икономическа криза след 1997 г. с щастлива усмивка на лицето, като че ли е принц по рождение и боговете му са братя.
О, колко красива е земята и колко са щастливи хората, на които им липсва половината от реалността! <