Re: ПСИХОТЕРАПИЯ НА РАКА - К. и С. Саймънтън / Взаимопомощ / Клуб за борба с рака

Превръщане на теорията в практика

Книгата ни състои от 2 главни раздела. В първия е описана теорията, на която се основава психологическият подход към лечението на рака; втората е оздравителната програма, предназначена за пациентите и членовете на техните семейства. В първи раздел - "Ракът и психиката" – ние не си поставяхме задачи да докажем на света на науката правилността на нашия подход. По-скоро това е опит просто и разбираемо да изложим теорията ни така, че всеки да реши има ли смисъл от този подход и струва ли си да се възползва от него.
Втората част започва от "Пътища към здравето". Това е програмата, използвана от нас в Центъра за онкологични изследвания и консултации във Форт Уърт. Бихме искали пациентите да се опитат да приложат предлаганите похвати, защото само четенето да тях, без да се прилага на практика, е същото като да ти бъде предписано лекарство, но ти да не го приемаш. Като вземат участие в предложената програма, болните активно ще въздействат върху здравето си.

В последния раздел ще разгледаме проблемите, с които се сблъскват близките на болния. Спираме се на възникващите в подобни ситуации трудности, обръщаме внимание върху калейдоскопа от чувства, обикновено преживявани от роднините на болния и на възможностите за по-голяма близост и любов, която възниква в резултат на такова общуване. Съветваме болните от рак да прочетат този раздел на своите близки.

Ние каним читателите заедно с нас да поемат по пътя на търсенето на нови методи на избавление от болестите и за поддържане на здравето.

Глава 2. ЧОВЕКЪТ И СИСТЕМАТА ОТ НЕГОВИТЕ ПРЕДСТАВИ

Съвременната медицинска технология буди у хората трепет и изглежда толкова могъща и мъдра, че е донякъде трудно да повярваме, че по сравнение с нея собствените ни ресурси могат да са от значение.

Разбира се, никой няма да отрича значението на постиженията на съвременната медицина, която е на едно от челните места сред най-големите завоевания на човешкия разум. В частност в областта на онкологията са постигнати огромни успехи благодарение на лъчетерапията, химиотерапията и хирургическите методи на лечение на рака, благодарение на които от 30 до 40% от всички болни ще бъдат излекувани.

При лечението на някои онкологични заболявания се използва монтирана в специални помещения апаратура, като навсякъде са сложени табелки за опасността от радиоактивно излъчване. Когато останат насаме с тези уреди пациентите недоумяват защо след като лечението се смята за толкова полезно, медицинският персонал толкова се пази.
Най-новото оборудване за диагностика, използваните при оперативни намеси най-скъпи и съвременни уреди – цялата тази мощ на технологията въздейства силно на въображението. Някои от начините за лечение на рака притежават такава сила, че пациентите се страхуват от страничните ефекти н лечението не по-малко, отколкото от самото заболяване.

За развитието на медицинските технологии са хвърлени толкова време, пари и знания, че щеш не щеш, медицината ще ти се струва всемогъща.

Но щом въпреки всичко хората продължават да умират, всемогъща започва да изглежда болестта. Невероятното оборудване, огромните лаборатории и успехите на съвременната медицина понякога те карат да забравиш, че много неща в излекуването си остават загадка. Много е важно да помним за това, че нашето знание има своите граници.

ЗНАЧЕНИЕТО НА ИНДИВИДУАЛНОСТТА НА БОЛНИЯ

Едва ли има специалист-онколог, който да не се е питал защо при двама пациенти с аналогична диагноза, прогноза и лечение резултатът е коренно различен – единият оздравява, а другият губи тотално битката? В нашата програма участваха двама паценти, които могат да послужат като пример. И двамата получиха най-доброто лечение.

И двамата участваха в работата с използване на описаните в тази книга методики.

Но техните реакции към всички видове лечение бяха коренно различни. Джери Грийн и Бил Спиноза (тук и по-нататък в текста на книгата всички имена на пациентите са променени) имаха еднакви диагнози: рак на белите дробове с метастази в мозъка.

В деня, в който Джери научава, че има рак, той изцяло се оттегля от активния живот: напуска работа и след като урежда всичките си финансови ангажименти сяда пред телевизора и прекарва там с часове с празен поглед. Само след 24 часа той започва да изпитва рязка болка и недостиг на енергия.

Независимо от всички усилия на околните да го заинтересуват с нещо, опитите им завършвали с провал. Джери имал дългогодишна мечта да направи високи столчета за бара и една-две седмици работил в домашната си работилница, като при това чувствал известен прилив на енергия и болките намалели, но след като реализирал мечтата си отново засяда пред телевизора. Жена му казва, че той не се е вглъбявал особено в това, което гледа, във всеки случай много по-внимателно се е взирал в циферблата на часовника, за да не изпусне часа за приемане на болкоуспокояващите. Лъчетерапията не дала особени резултати. Вече впоследствие съпругата на Джери се сети, че в семейството му майката, бащата, както и много от близките и приятелите са имали такава диагноза. Нещо повече – когато се запознали с Джери, той я предупредил, че ще си отиде от рак.

А Бил Спиноза имаше същата диагноза, като Джери, но реагира на болестта съвсем различно. Докато беше болен той преразгледа ценностната си система. Той работеше като търговски пътник, вечно забързан нанякъде из пътищата, вечно угрижен, и както казваше самият Бил: „човек няма време да се порадва на тревичките и дърветата”. И макар че по време на болестта Бил продължи да работи, той успя така да преустрои живота си, че да му стига времето и за някои радости.

В клиниката ни той активно работеше в терапевтичната група и редовно се занимаваше с методиката за развитие на въображението, която се изучава в групата. Бил отлично се повлия от облъчването и симптомите на болестта му на практика изчезнаха. През цялото това време той не се спираше, запази пълната си активност. За жалост след година и половина поредица от сериозни емоционални трусове отново върна болестта, която си беше отишла.

И двамата пациенти имаха еднаква диагноза, и двамата преминаха един и същи курс на лечение, въпреки това Бил надживя Джери, при това живя много по-дълго от прогнозираното за тази фаза на болестта. Нещо повече, качеството на живота на Бил беше несравнимо. Той живееше пълноценно, активно, радваше се на живота и на своите близки и приятели. И така, Бил скъси максимално сроковете, докато Джери ги удължи, при това по възможно най-пълноценния начин.

СПОНТАННО ОЗДРАВЯВАНЕ

Ако примерът на Бил и Джери показва доколко протичането на болестта зависи от индивидуалността на болния, случаят с Боб Гили още по-ярко демонстрира загадките на оздравяването. Боб е заемал висока позиция в една застрахователна фирма в град Шарлот (щат Северна Каролина). Той беше човек, който винаги се е радвал на доста добро здраве и затова не се беше замислял особено за болестите.

Дълги години беше играл тенис. Но няколко месеца преди да му открият онкологичното заболяване Боб беше прекарал в лошо емоционално състояние и сам разбираше това. Той имал големи проблеми в личните си отношения си с твърде важен за него човек, откъдето дошло и чувството за потиснатост и постоянното притеснение. Все пак, когато през 1973 г. той си направил задължителния за него (като човек, работещ в застраховането, боб разбирал, че тези прегледи са нещо важно, макар да не изпитвал особен ентусиазъм, защото това си е скучна работа) такива служители медицински преглед, той се чувствал в добра физическа форма, като на сутринта играл тенис.

Кардиограмата, рентгеновата снимка, кръвното – всичко било наред, но по време на палпацията, лекарят открил в слабините му уплътнение и го пратил на биопсия.

Ето разказа на самия Боб за случилото се пред болните от рак и медиците, които се заинтересуваха от нашия метод:

”Казаха ми, че разрезът ще е миниатюрен, буквално сантиметри, като този при операцията от апандисит. След като се събудих от упойката, направена ми при биопсията, открих, че целият ми стомах е рязан и шит. Когато дойде хирургът, той ми каза, че е много трудно да се определи характерът на образуванието, което е злокачествено, но че моите шансове да се измъкна са добри. На другата сутрин шансовете ми намаляха до 50%, а когато се появи лекуващият ми лекар, диагнозата отново претърпя промяна. Сега шансовете ми бяха преценени на 30%.

След дълги разисквания патологът, онкологът и хирургът накрая ми поставиха окончателната диагноза, а заедно с нея дойде и прогнозата за недиференцирания тумор, при който шансовете ми за оцеляване са по-малки от 1% (един процент).”

После Боб бива изпратен в голяма клиника за да премине курс химиотерапия.

”Това беше ужасно. Отидох там съвсем изпосталял след операцията и цял ден стърчах в чакалнята заедно със стотици други раково болни. Отношението към всички беше абсолютно безлично, но съм убеден, че обяснението е в това, че там възприемат човека просто като носител на определено заболяване. Аз се превърнах в "недиференцирания тумор от стая 351-А".

Когато достатъчно укрепнах, ми дадоха безчет пропуски: за парка, за закуска, обяд и вечеря в столовата, пропуска за тоалетната на бензиностанцията, която се намираше отсреща на болницата – много ми беше важно да не губя връзка с външния свят и да не се превърна в болен, затворен в рамките на раковата болница. Имах повече пропуски, отколкото който и да било за цялата история на клиниката. Освен това от болницата продължавах да ръководя работата в моя отдел.

Накрая ми направиха програмата за курса химиотерапията и аз на свой гръб усетих що е химиотерапия (Бележка на адаптатора – книгата е огромна, на момента пропускам пасажи, в които се повтарят неща или таблици и диаграми, иначе няма да му се види краят – Та по повод химиотерапията: нека не забравяме, че става дума за 70-те години на миналия век, в които и аз съм правила химиотерапия, а понеже имам база за сравнение, мога да кажа, че ТОГАВАШНАТА химиотерапия си беше тест за оцеляване, докато сега химиотерапията е далеч, далеч по-щадяща, няма какво да се лъжем.)

През повечето време се чувствах ужасяващо. Останах без коса, нямах апетит, отслабнах, гадеше ми се и т.н. За кратко време заприличах на концлагерист.

Виждах, че с изключение на няколко – най-близките и най-важните за мен хора, по-голямата част от обкръжението ме беше отписала. Докато правех химиотерапия, надявайки се на чудо опитах какво ли не: различни диети, терапия с витамини, екстрасенси, религиозни лечители и т. н. понякога изпитвах желание просто да се разкрещя: "Майната ти, рак скапан! Разкарай се от тялото ми! "

След няколко курса химиотерапия, по-нататъшното й прилагане не било препоръчително, защото било установено, че може да увреди сърцето. А туморът в слабините общо взето си стоял.

След като научил за нашата програма Боб дойде на един от сеансите във Форт Уърт.

Още преди срещата с нас той беше получил някои материали с описанието на нашия метод и запис за обучение как да работи с въображението си. Въпреки, че тогава той прекара при нас само няколко дни, първата среща му беше дала нова надежда. Боб така разказваше за случилото се: "Когато слязох от самолета в Шарлот, жена ми каза: "Направо не мога да те позная! " Аз наистина се чувствах различно. Появила се беше надеждата. Върнах се у дома, изпълнен с решителност, знаейки какво трябва да правя".

Сеансите на химиотерапия приключиха и Боб само се преглеждаше веднъж месечно при местния онколог. Макар че не му беше лесно да спазва редовността на заниманията, която се изисква при методиката за работа с въображението, той не се предаваше.

Едновременно с това Боб се върна към физическите упражнения и след известно време вече можеше да издържи на 20 минути спокойна игра. Много бавно силите му започнаха да се връщат и той дори леко покачи теглото си. Но призракът на рака продължаваше да надвисва над него. Ето какво си спомня той за онзи период:

”От гледна точка на медицината 3-3, дори 4 седмици не ставаха никакви промени. Но аз упорито продължавах да вярвам, че системата ще проработи. След 6 седмици отидох в Шарлот, на лекарски преглед. Трудно ми е да опиша страха, който изпитвах, когато той палпираше тялото ми. Мислех си: "Ами ако туморът още повече се е уголемил? Да речем едно 5 пъти?" Докторът с учудване ме погледна и някак много благо рече: "Туморът е станал значително по-малък. Дори бих казал, че е останала една четвърт от него”. Ние двамата заедно се порадвахме на случващото се, но все пак се стараехме да не прекаляваме твърде с очакванията.

След 2 седмици – това беше 2 месеца след срещата ми със семейство Саймънтън (авторите на тази книга – Б. адапт.) – аз преминах изследване с радиоизотопи и различни други изследвания и проверки. Туморът беше изчезнал, а на неговото място беше останал само малък белег във вид на възелче, колкото грахово зърно. Само след два месеца занятия по релаксация и работа с въображението аз се бях отървал от рака! Моите лекари в Шарлот просто не вярваха на очите си.

През следващите няколко месеца при него постепенно се връща предишната сила и енергия, докато той накрая не почувствал, че е станал същият, ако не и по-енергичен отколкото преди да се разболее.

Но на Боб тепърва му предстоеше много работа по въпроса. По време на следващите срещи с нас на него му се наложи да разреши голяма част от онези лични проблеми, които бяха довели до емоционалния спад, до депресията, която беше предшествала болестта. Той работи и над това да промени поведението си, което нанасяше вреда на семейните му отношения. Понастоящем при Боб не се наблюдават никакви признаци на болестта. Той казва следното:

”Сега имам много повече сили и енергия, отколкото преди болестта. Ако не бяха медицинските документи, бих преминал освидетелстване за всеки вид застраховка. Но не ис мислете, че съм напълно сигурен в себе си. Понякога унивам и се страхувам, че болестта може пак да се върне. Това ми се случва, например, когато стомахът ми се разхлаби. А понякога започвам да се съмнявам дали онова, което стана, ми се е случило наистина. Логиката започва да ми шушне: "Дали пък това не е закъснял ефект от химиотерапията или витамините? Пък може изобщо да си нямал рак, моето момче, нали така?" Но все пак през повечето време съм сигурен, че ми помогна именно този начин (визуализацията и т.н.). И че той ще помогне още на мнозина други.”

Боб свърши много работа, за да научат хората в Шарлот колко голяма роля може да изиграе самият пациент при борбата с рака. Той организира специализирана онкологична консултационна служба. Когато разказва за преживелиците си, Боб завършва разказа си с думите: "Аз научих много за собствената си роля при възникването на моята болест, както и за нейното успешно излекуване, аз проумях как човек може да освободи и задейства силите, които са скрити във всеки от нас ".

Продължението следва.