Споменатият мой дядо, Христо Цветков Ушев (роден в Ловеч) е бил командир на оръдие в батареята към Белия Ескадрон; командир на ескадрона по това време бил Кръстю Сарафов, пръв братовчед по майчина линия на дядо ми. Белият Ескадрон първоначално е бил резервна формация, използван при нужда за бърза реакция. Ескадронът е бил може би най-подвижната българска формация, като даже впряговете за оръдията са били подсилени до там, че артилерията да върви що-годе заедно с конния строй (или поне да е в състояние за артилерийска поддръжка). В последствие Белият Ескадрон бива използван като ударна формация, най-вече в засичане на вражески набези и после в преследване на оттеглящия се противник. Употребата на ескадрона често позволявала проникване на румънски (най-вече, като местни жители и познаващи терена) части, промъкващи се под прикритие на растителност и терен. Румънските набези обикновено са завършвали плачевно. За румънците. Не са имали саби - за да могат да пропълзяват към българските позиций. Имали са пушки. Често с патроните в магазина - и николко в повече. Престрелка с часови по българския периметър е означавала обезоръжени румънци - и сеч. Защото българските войници също са нямали патрони - но са имали саби, по наряд. Дядо ми доста пъти е отбранявал оръдието си с неговите войници, всички със саби, срещу румънците със щикове на (празни) пушки. Дядо ми е имал пистолет, по наряд. Обикновено празен, заради обичайната липса на патрони. Един от неговите най-потресаващи спомени е бил когато е съсякъл румънски войник, налетял със щик... Сабята на дядо ми хваща румънеца с максимална кинетична енергия, и практически му отваря гръдния кош... Румънецът се оказал младо момче, и дядо ми често си спомнял израза на умиращите му очи... Това го е казвал на баща ми. Дядо ми и баща ми бяха скарани, и аз дълго време наричах дядо ми "чичо" - до като разбера биологичната подредба в човешкия произход...

Белият Ескадрон, ако не се лъжа, е бил разформиран след победата на Добруджанския Фронт. Дядо ми става командир на гаубична батарея на Южния Фронт, където на Добро Поле един прекрасен ден се разбужда, зад голи български окопи, с българската пехота тръгнала да сменя правителството... Батареята е била смесена българо-германска, в смисъл български оръдия, германски свързочници и наблюдатели. Имал е германски ордени - и през 1978, когато избягахме от България и бяхме преработвани като бегълци в Гефермания, германците намериха записи за ордените в архивите си.

До колкото знам, значителни български конни формаций не е имало на Южния Фронт. Пра-дядо ми Васил Ангелов Малев, от Враца, завършва войната в разузнавателна рота, механизирана с германски мотоциклети. (А същият ми прадядо, през Балканските войни, също в разузнавателна рота, е бил на кон.) Той си пазеше мотоциклета и ме е возил на него до лозето на Веслеца, до като врачански ашлачета не му откраднаха чарковете, някъде в 1969. По това време марката на мотора не ме вълнуваше, но мисля, че моторът беше БМВ, с кош, и на коша - съм чувал от дядо ми (зет на Васил) - през войната е имало монтирана лека картечница.

Та май последното "ура" на българската конница е било в Добруджа.

С поздрави! И с друго "ура"!