Тайната е в това да не ти пука. Може да ти звучи много просто, като житейското верою на някой днешен петнайсет годишен сополанко, но стигнеш ли някаква степен на самореализация, трябва да си дадеш сметка, че влагаш прекалено много смисъл, там дето просто го няма. И става чак нездравословно. За всеки интелигентен човек стои предизвикателството да си каже - стига! Колкото и да си постигнал и колкото и да искаш още да постигнеш, просто няма "какво" да надскачаш и от там няма как да изпиташ удовлетворение. Какво и да е в живота - то омръзва. И колкото си по-умен - толкова по-бързо. Факт е, че винаги можеш да се заядеш за нещо, да си поставяш цели и т.н. Но това са общо взето напразни опити да се запази "смисъла", които просто хабят енергия. "Големият смисъл", големите цели трябва да си отидат. И това разбира се е усещане за смърт. Но това е естеството на развитието на всичко - то е циклично, не праволинейно. Няма винаги... "нещо повече, по-голямо, по-важно, по-смислено". Самото "нещо повече", изисква и от теб нещо повече, до ественият развой на събитията в който ти започват да влагаш много повече отколкото можеш да си върнеш. Просто няма как дори физически да излезе сметката. Единственият начин да си върнеш енергийния бланс тогава остава не да преследваш нещо повече - а да започнеш да влагаш по-малко - толкова колкото реално то заслужава.