Будността обаче помага.
Тъй като се спомена Колумб - велик мореплавател, мислех да разкажа една кратка история от житейските ми премеждия, ма .... нещо ме домързя. Но в другата тема след поста на L.L. с едно клипче там за едно мече на едно корабче - реших да я споделя.

Не мога да твърдя как е било с Колумб и екипажа му -но вярата, будноста и убеденоста са щели да бъдат напълно ненужни, ако сред тези опасни, кръвожадни, безмилостни, ендооки, еднокраки, едноръки ... в краен случай едноухи, коравосърдечни, брадясали, некъпани, миришещи на ром, въоръжени до зъби мореплаватели-пирати е виреела любовта. Ето моята малка история.

Войниклъка ми премина в морска служба - не беше зле да ви кажа, безкрайната морска шир, откритото небе, без човешко присъствие, красота.
Един ден при поредното учение там, неочаквано се изви страхотна буря - такова чудо не бяхме виждали после разбрахме, че това било най-силната буря от времето на Язон насам. Подхърляше ни без никаква възможност за управление на кораба от наша страна - буквално стихиите си правеха с нас каквото си искат. Чувствахме се като хартиено корабче пуснато от детска ръка в бързеите на река изливаща се току пред нас във водопад - а детето подскача с блеснали очи развълнувани от гледката.

Не знам как, но корабът ни и ние оживяхме от бурята - уви по-голямата част ор провизиите ни бяха отнесени и доста от контролните уреди на кораба се повредиха. Не знаехме къде сме, не знаехме на къде да поемем - бяхме изгубени в откритото море. Пробвахме уж по звезди, уж по слънцето, но сякаш не се намирахме в този свят, така и не достигахме никаква земя.

Провизиите храна свъшиха само за броени дни, още по-страшно стана, като свърши и рома - изпаднахме в отчаяние, не знаехме какво да сторим, вече виждахме сянката на приближаваща ни смърт.
Минаха няколко седмици, вече не издържахме от глад, но ние бяхме стари морски тигри, имахме дълбоко свързващо ни минало и бяхме преминали през какви ли не премеждия, опасности и заплахи. Не се предаваме така лесно - решихме да изядем един от нас и да караме така, до последния човек.
Всички за един, един за всички бе написано в книгите видейки от нас, на какво сме способни. За да е честно теглихме чоп - една къса, сред останалите дълги клечки. Знаете късото винаги е прецаканото - къс живот, къса памет, къса пишка.

Теглихме и честа се падна на мен. Нямаше смисъл от колебания и терзания, оплаквания и разочарования - рекох "момчета, радвам се, че ще дам тялото си за вашето спасение, но нека първо се наглася". Не можех да се дам току така, мръсен, кален, космат - ще бъда гаден на вкус, ще им присадя на пичовете, исках да им предоставя възможно най-вкусната и приятна храна ... естествено при дадените обстоятелства.

Отидох - нагласиха ми приятелите топла вана, сапунче с аромат на жасмин и магданоз, избръснах се най-старателно, дори вежди, мустаци .... знаете ли кво е досадно да щавиш косми и перушина, обръснах се целия да се не мъчат хорицата. Направих си гаргара, очистващи вътрешности техники от йога и вече бях готов.
Излязох на палубата - усмихнат с ведро лице, защото знайте, дори храната, ако не е приготвена с любов може да ви отрови, а отрова изпита с любов ще ви направи силни. Момчетата бяха леко посърнали - нормално е, толкова много минало имахме, за един кратък миг ми мина пред очите цялата ни история, та нашия екипаж с непобедимия ни кораб, бяхме минали през девет планини в десета, през девет пустини в десета, през девет морета ..... в 11-то, да чак в 11-то море бяхме ходили, а там .... там просто не е за приказване, човек трябва да иде, за да види и да разбере, думите бледнеят пред онова на което станахме свидетели там и за това никъде няма да намерите, някой да е разказвал за 11-тото море, най-многото, което може да се стори е да се спомене, но е невъзможно да се опише такова вълшебство.

Но между нас имаше неизмерима любов, тази любов винаги ни е спасявала, винаги ни е била пътеводната звезда в морската и житейска шир. Нямаше време за губене, нямаше какво да чакаме - хората все чакат, аз това не мога да го разбера, все чакат някой да ги оправя, все чакат любовта, все чакат нещо от вънка, все чакат я някой месия, я някой пророк, я божий знак .... но какво чакате питам се аз. Любовта не се чака, тя се живее, тя е самата живящост - дори дърветата не чакат, а растат, дори реките не чакат, а текат. Нито един Исус, нито един Буда не може да дойде при вас, ако чакате - движете се и ще ги намерите.
Ние нямаше какво да очакваме - аз бях самия Годо.

Отправих се към мачтата - любовта ми бе толкова безмерна, че не исках да допускам, приятелите ми да ме убият, не можех да им причиня това, как после щяха да ме ядът, щяха да се чувстват виновни, щяха да се укоряват за стореното, сън да ги не лови, не ... само скъперникът губи, аз давам.
Има една Японска история, разказваща за самурай, който по време на битка бил наранен лошо в ръката - като се събудил след операция, лекаря му казал "господине моите съболезнования - изгубихте ръката си" и самурая отговорил "изгубил ли? - не!, аз я дадох" .... това е то, така и аз давах тленния си живот, тялото си, а не да губя.

Велика сила е любовта - тя е била, тя е и тя ще бъде. Живот без любов не е живот, а умиране.

Качих се аз на мачтата - нали от високото, па тя баят висока, скачам и луууууп а са прекина по врат. Стигнах върха и зад гръбЪ ми като блесна онова ми ти слънце, като огря тялото ми, онеа ми ти мускули, онзи ми ти бронзов тен, ех майкааааа титан, аполон потъна в забвение пред това съвършенство. И в следващия поглеждам надолу, за да си вземем последно сбогом и какво да видя - они ревът ... е, а сега де, това па защо?

Рекох:
- за кво ревете бе момчурляци, нема аз да ви ям, нали вие мене?
И горките през сълзи ми отвръщат:
- а е Стушко баце - и подсмърчат - а бе то железо еде ли са бе мамка му стара.

п.п. та не ви знам ни вярата, ни будноста, ни убеденоста - но любовта е била преди нас, ще бъде и след нас. Следвайте любовта и винаги ще намирате.
п.п. 2 - еле миг след това видях земя и така ела ма на, жив, здрав и още по-любящ пред вазе.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите