|
Вярата е проходилката към непознатото. Съвсем в началото в опознаването няма друг начин освен човек да се опрем на нея. Но колкото повече се развива, толкова по-малко му е нужна. И парадоксът е, че ако човек свикне с нея, тя му става бреме.
Всъщност, вярата е един класически наркотик. Маркс е казал, че религията е опиум за народите. Бих допълнил, че вярата е също така опиум за индивидуалния човек.
Този опиум се използва успешно в много духовни учения, където обаче има учител. Когато повярваш на някого (и се оставиш той да те води), ти си спестяваш много лутане. Всичките ти енергии и сили са в една посока и не се разсейват... Добре ти е... И човек може да напредне бързо по Пътя. За разлика от този, които се чуди, лута и омотава като пиле в кълчища. Не само Христос използва вярата, а и почти всички духовни учители. Колкото и да е странно на някои, включително и Ошо. Когато говори многократно за отношението учител – ученик става въпрос точно за развитието на феномена на вярата под една или друга форма. И определено е практично.
Проблемът е, че воденето е практично само в началото. В един момент човек трябва да стъпи на собствените си крака, да полети със собствените си криле и там където до сега вярата е помагала, става точно обратното - тежък воденичен камък. И парадоксът е, че колкото по-силен е бил по-рано човек във вярата си, толкова повече тя ще му пречи сега. Защото трябва да се научи да гледа навсякъде и във всички посоки... Сам.
И ако няма около него учител, който да му я „избие” навреме, то наркоманията с всичките последици от тази зависимост е в кърпа вързана.
Ако нещата опираха само до духовни учения, щеше да е много лесно. Работата е, че всички ние сме погълнали като малки и по-големи огромно количество вяра от родители, близки и от обществото около нас. Отначалото уж за добро, но после се зомбясваме... В толкова много направления и на толкова подсъзнателно ниво, че даже не си даваме сметка колко много неща сме приели на вяра.
И от тук идва първата покана на Ошо: … Недей да вярваш, докато не познаеш сам.
Като човек може да ходи на собствените си крака просто няма нужда от вяра. Но сме свикнали толкова с патериците, че изглежда странно, че би могло да ходим и без тях.
На теб може да ти се струва, че ти харесва вярата, но понеже се вижда ясно, че се е породило вече съмнението - връщане назад няма. Съмнение и вяра не могат да виреят заедно... И една капка съмнение обръща не само едно синапово зърно, а цял океан/живот с вяра... Вярата е като дълбок сън. Комфортно е и е удобно. В един момент започваш леко да се разбуждаш. И хем ти се иска да се върнеш в удобното състояние, хем слънцето е изгряло и всяко усилие да заспиш все повече те събужда. Разбира се, от теб зависи дали събуждането ще трае цял живот или по-бързо.
На скъпата Ведрост бих обърнал внимание, че Вярата никога не се трансформира в знание. Вярата трябва да умре за да си отвори човек очите и да се роди знанието. И чисто статистически погледнато, вероятността това, което си вярвал със затворени очи и това което видиш с отворени очи да съвпадат, клони към нула.
А на Конопко бих казал, че вярата те окриля, точно както тревата те окриля. И щом нещо друго те окриля, значи твоите крила нещо не са на мястото си. Но както казваш – експериментирай и виж . Спокойно може да летиш и без вяра. Някой би казал и без трева, но моят опит е само за първото.
Забавното е, че по някакви неведоми обстоятелства като стана въпрос за вярата и се събуди темата, където точно това дискутирахме у кастанедочетящите. Това разбира се не се отнася само до тях, но е много практично да се види един нагледен пример. По редица причини, които дискутираме в другата тема, книгите на КК са особено добре наторени и подготвени за развитието на вярата... И тя, въпреки че може да не е с това име и да не се вижда от някой ясно, избоява там.
Но да оставим вярата, по-важното в случая е съБУЖДАНЕТО. Човек да си отваря очите, да търси безпристрастно как стоят неща...
Добро утро
|
вяра и събуждане [re: Strooo]
()
