Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 09:16 01.04.20 
Клубове/ Култура и изкуство / Литература Пълен преглед*
Информация за клуба
Тема Ина Григорова [re: kpилe]
Автор Poyзи (аристоК(р)ОТКА)
Публикувано14.11.05 16:27  



Лудите! Лудите! Те да са живи!
текст: Ина Григорова

След като скочиш, единствената ти мисъл е - Господи, как ми се чука. Мокра съм. Няма ли някой да ме занесе - защото не можеш да ходиш - до храстите, да ме освободи от прангите на дрехите и да ми го вкара? Това обаче е десертът. Пътят дотам е стръмен. Може да се каже дори - отвесен.

Както повечето страшни неща в живота ми, и това започна от желанието да покажа на света каква страшна пичка съм, как от нищо не ме е страх, колко съм куул. Алкохолът и приятният събеседник подвеждат. От дума на дума обещаваш пред огромно количество скептично настроени хора, че ще скочиш с ластично въже, кво му плащаш. След две седмици събеседникът от клуб Адреналин се обажда и казва готово, вдругиден организираме скокове от Аспаруховия мост. И тук се включва химическата месомелачка на страха.
Ентусиазмът от времето на обещаването се е изродил в нещо като достойнство с треперещи колене - може би защото, съвсем по Мърфи и останалите, през това време иначе скучният ти живот се е постарал да ти даде няколко нишана, че може и да се спазарите някакси. Че не е нужно да го изгубиш, за да го оцениш, и други такива крайности.
Трудно е обаче да бъдеш себе си, когато искаш да си Себе си. Уговаряме се; на мен, разбира се, ми идва точно същата вечер, но път назад няма, има тампони. Тръгваме за Варна в два през нощта. Необичайният за тръгване накъдето и да било час, престъпно пълната луна и идеята колко сме велики свършват своето - навиваме се страхотно. Аз говоря неща като - нали, кво толкова, скокче като слънце, избиваш комплекси, развиваш характер, разтоварваш си психиката, ала-бала. По пътя спираме на Витиня, за да ни покаже единият - ще му викам Културиста - къде още може да се скача. Паркираме на моста, което е забранено, обаче недоказуемо. Витиня. В момент на халюцинация виждам как орли разнасят костите ми. За да си строят гнезда от ново поколение - такива със скелети на бънджи-джъмпъри за гредоред. Облян от лунна светлина каньон, където нищо не привлича, но за сметка на това всичко отблъсква... Рязко осъзнаваш, че пътят към ада е постлан с желанието да направиш впечатление. И като си помисля, че всичко тръгна от едно момче в тъмното ми минало, което се влюби в дебело мургаво момиче с големи цици вместо в мен, и оттам се комплексирах, и сега пред кого се доказвам, да се еба в тъпата глава.
Продължаваме. Все по-мълчаливо. С всеки кимлометър към Варна стомахът ми става все по-малък и по-твърд, а някъде към Търново вече имам над диафрагмата орех с тежестта на малка необитаема планета. Когато почва да се съмва, слизаме от колата да се поразтъпчем. Имам острото чувство, че за последен път гледам изгрева. Господи, това земното въртене е много красиво нещо. Доплаква ми се. Искам цял живот да седя тихичко на някоя пейка и да се науча да оценявам малките неща - пикаещи кученца, вятърът в полата ми. Но първо трябва да почна да нося пола. Айде, че ми се скача, казвам на глас.
Прекрасното на този спорт му е че нищо не правиш. Не се искат дълги тренировки и мускулно напрежение. Обясняват ти - което прави Културиста, докато пътуваме - че риск няма, че летенето с парапланер (което вече съм правила) е много по-опасно, защото можело някакво завихряне във въздушните слоеве да ти затвори парашута. Направо съм си навита. Един вид. Настаняваме се в хотела, пием кафе, от което абсолютно нямам нужда, и без това сънят няма намерение да оборва нищо и никого. Кафето ме превръща в леко некоординирана хилеща се тиква, знаете синдрома на сутрешната истерия, когато цяла нощ не си спал. Когато стигаме Аспаруховия мост, вече е ранен следобед. Въжетата са приготвени и някой небрежно пита, айде, кой е пръв. Аз отдавна съм заявила, че съм първа, обаче приличното на заспала змия въже не е пробвано този ден. Обясняват ми, че можело да поеме статична тежест, равна на десет пъти човешката динамична, която е три пъти статичната такава, което ще рече, че за да го скъсат, трябва са му се увисят трийсетина човека, или шейсет Ини. Ми аз откъде да знам добре ли са вързали това най-здраво въже на света за самия мост и дали няма да се откърти парапета, и да ми се падне глуха акула... Нямате представа какви доводи може да намери разумът в теб, колкото и да се мъчиш да бъдеш герой.

Сянката на моста пада точно там, където трябва да скачаме. От малка най-мразя черна вода. Знам, че не трябва да се стига до водата, иначе все едно си удряш главата в цимент, но все пак друго е да е приветливо, спретнати вълнички със слънце в бретончетата да ти викат ела да си играйкаме. На ти сега, Григорова, черна вода за вдъхновение. Всичко това обаче се развива вътре в мен. Иначе съм стомана и тук-там бетон - външно даже дъвка дъвча, за да не се вижда, че ми тракат зъбите. Репликите ми са от рода на ебаси колко е красиво, айде да скочим и без въже и такива разни шегички.
Приближаваме към групичката с яркожълти гащиризони - нещо като униформа на клуба - и изведнъж виждам човек с гипсиран крак, който явно е по-горе в йерархията, защото обяснява на другите какво да правят с въжетата. Подпира си крака на четирикрака табуретка с тапицерия от винено-черен пепит. Никога няма да забравя тази табуретка. Нали не БЕШЕ опасно бе, питам. Ама той от друго, обяснява ми Културиста - делтапланерът му загубил хоризонтална скорост. Къде съм тръгнала, тия са луди, викам си. Шефът на Адреналин гипсиран до оная си работа и аз му се оставям да ми дава тон в живота. Тогава ми подават Декларацията. Трябва да я подпиша преди скока. Там пише, че съзнавам опасността от получаване на травми, в това число и тежки, че не съм регистрирана в психодиспансера и нямам проблеми със сърцето. Чакайте, викам. Аз НЕ СЪЗНАВАМ опасността да получа травми, помогнете ми да я съзная. Не бе, казват ми, това е формалност, нищо не може да ти стане. Добре, кажете ми поне една травмичка, която може да сполети съзнаващото ми тяло. Ми, докато падаш, въжето да те настигне и да те удари. Аха. Вдигнах леко края на въжето - тоест, опитах се. Не искам да ме удря въжето. Няма, ако скочиш, както ти кажем. От кво е направено, че тежи толкова, питам. От хиляди ластичета като това на бикините ти - отговарят ми. Хубаво сравнение. Не бих скочила на ластиче от бикините си. Но от друга страна, Кубрат е казал нещо по този повод. Дебел колкото прасеца ми наръч ластичета за бикини. Едва ли се късат лесно. Вярвам си. После търся химикалка, за да подпиша Декларацията, после търся твърдо място, където да подпра листа, после търся в паметта си как ми беше подписът. Актът на подписване на Такава Декларация е най-зловещото нещо, което може да те сполети. Подписваш се, че си съгласен да те няма вече. Все едно казваш на Господ, сори, ти беше дотук, оттук нататък мога и сама да се оправям. Ад. Подписвам се с повече чупки от обикновено. За пореден път няма път назад.
Културиста и едно друго русичко момче, което при определена светлина и музика би могло да мине за Кърт Кобейн, започват да ми връзват краката. Стягат ти през прасците нещо, което наричат гети, а през тялото - сбруя. "Стягат" е силна дума, защото непрекъснато имаш чувството, че всичко ти е голямо и при един ЕВЕНТУАЛЕН скок ще се изуеш от всякакви предохранителни мерки. И без това от нервите по пътя сигурно съм свалила три килограма, и имам чувството, че съм ги свалила точно от местата, където е хубаво да опирам в екипировката, все пак.
Изведнъж изпитвам един такъв свръхчовешки прилив на любов към ближния. Питам Кобейна в краката си може ли да го галя по косата, докато ме връзва. Пулсът ми сигурно е 180, а не правя нищо - просто стоя и се оставям разни хора да ме оплитат като в доста странен садо-мазо филм, където кой знае защо всички са облечени. Галя момчето, което връзва краката ми и си мисля, боже, дали ще е много неприлично да го целуна, ама с език и дълбоко. През мозъка ми бавно си проправя път едно болезнено съжаление за всички казани и показани не-та, с които съм отказала на части от света ласките си.
Стоя си права, шегувам се, галя хора по главите и съм в безсъзнание. Много хора идват и пипат по мен да проверят дали съм вързана добре, но по едно време шефът се развиква да престанат, а на мен ми е толкова хубаво, това са едни предсмъртни докосвания. Шефът ще провери сам. Проверява. Готова си. Гледам тъпо. Нищо не виждам.
Десетина души ми помагат да се кача на парапета. Никога не съм знаела, че имам толкова ръце. И не ги пускам. Ние сега няма да скачаме, казват. Пускам ги. Изправям се.
Парапетът е широк две мои педи. Светът, макар и далече долу, изглежда прекрасен, искам да не умирам още. Сега разбирам защо в някаква статия четох, че бънджито е по-скоро психически, отколкото физически спорт. Трябва да РЕШИШ. Решението да скочиш може да се вземе по няколко начина. Единият вариант е да навиеш окуражителите да ти броят - от 10 до нула. Обаче нулата идва и не скачаш. Другият вариант е да помолиш някой да те бутне. И като го видиш да се приближава, лукаво протегнал ръце за тласък, нещо в теб се обръща и му изкрещяваш: Убиец! Ще ти се присънвам цял живот! - и той се спича.
Няма да те бутаме, казва ми Културиста, нали знаеш, че самоубийците умират от инфаркт, преди да са се размазали на паважа.
Не го знаех. Можеха да ми го кажат, преди да тръгна за Варна.
Трети вариант - вариантът, който аз избрах. Стоиш си прав на ръба на моста и чакаш да ти се завие свят... Първа изненада. Човек очаква, че като стъпи на нещо толкова високо и толкова на края на малкия му свят, ще трябва да се държи за ръцете на помагачите, за да не падне. Нищо такова. Тялото е непоклатима каменна статуя на желанието за живот. Поглеждаш надолу и в теб забичват канадска две чувства - едното е непреодолимото желание да скочиш, бездната те хипнотизира и увлича. Другото е страхът. Не че няма да скочиш, а че ще вземеш да скочиш, защото толкова ти харесва. Пълен блокаж. Айде, няма ли поне вятърът в някакъв свой благороден порив да ме блъсне в гърба. Изневиделица, разбира се. Квото ще да стане, само да не се налага аз да скачам. Обаче няма благороден вятър. Стоиш и си сам, най-самият на света. Трябва да го направиш ти. Трябва да се самоубиеш вътре в себе си. Това, че има въже, изобщо не ти помага като аргумент. Ти не го усещаш това въже - то се опъва на петата секунда. Четири много дълги секунди умираш.
Стоя горе и чакам да падна, и разбирам, че трябва да скоча. Навеждам се напред, но нищо не става - тялото се натиска назад. Инстиктът за самосъхранение е по-силен от някакви рационални решения. Вестибуларният ти апарат води собствен живот. Някаква сила прекъсва мозъчния импулс по пътя му към мускула и няма кой да даде командата на краката ти да се отлепят. Не можеш да скочиш със съзнанието, че скачаш. Трябва да се излъжеш, съзнателно да се заблудиш, че припваш от тротоара на улицата или нещо такова. Долу е черната вода, от която те побиват тръпки. Пред теб обаче е хоризонтът с корабите и товарните кранове, Варна и нейните трудови хора. Съсредоточавам се върху хоризонта. Представям си, че ще разперя ръце и ще полетя ако не нагоре, то поне много далеч напред. Представям си падането като дълга леко наклонена линия, изтеглена между мен и хоризонта. Перспективата за вертикален скок изобщо не съществува като опция - помислиш ли за нея, няма да тръгнеш. А хората чакат - и други са си платили 30-те долара. И искат да им покажеш, че е хубаво.
Някой връща ли се оттук, питам, някой отказва ли се, вече вързан?
Искам да ми кажат не, обаче ми казват да, много хора се отказват оттук. И така, както съм си полуизвърната назад, и си говоря с момчетата, се хвърлям, без още да съм погледнала колко страшно е надолу. Викам си, абе, що не подскокна мъничко. И пропадам. В този момент ти иде да изкрещиш: Еби си майката, живот! И с жеста си точно това правиш. Демонстрираш, че можеш и без живота, че ще се оправиш някакси. Но ужасът от падането изпарява цинизма. В следващия миг ужасно те е яд на себе си. Имаш чувството, че си си имал доверие, а си се предал. Измамил си се. Всяка клетка крещи, мамка му, какво направих! Гледам напред и усещам абсолютно физически как въздухът с небивала досега плътност минава покрай мен със свистене и се качва бързо нагоре, и ме е страх, че там, където отивам, няма да е останал никакъв. Виждам го как се цепи на струйки през пръстите ми - не знам възможна ли е кондензация при скорост 30 метра в секунда, но светът между пръстите ми се размазва като при мараня. И няма край. После изведнъж ръцете ти се опъват адски силно нагоре, и се мъчиш да си ги дръпнеш, да си ги събереш, но някой иска да ги откъсне от теб. Ръцете последни спират да падат. Разбираш, че падането е престанало едва когато видиш моста да се приближава към тебе със страшна скорост и си казваш, ебати, преживях падането, обаче сега ще се хласна в моста и ще се размажа. Преживяваш и моста, защото аха да се удариш и той пак започва да се отдалечава и вече само си пружинираш - и тогава идва еуфорията. Направил си го. Колко е готиноооо - крещя - и чувам как хората на моста и те горките си поемат дъх и почват да ми ръкопляскат и да свиркат като на концерт. Естествено, това събужда актрисата в мен и почвам да издавам всякакви звуци на възхищение и еуфория, което вече си ми е истинското състояние, но нещо трябва да те отключи - нали знаете, някои жени цял живот свършват беззвучно, например. Когато въжето се успокои, започват да те спускат с друго, статично, привързано към еластичното и така изминаваш пътя до лутащата се точица във водата, която се явява лодка с готов да те поеме човек. Викам на момчето долу - ще ме гушкаш ли, като сляза? Защото толкова искаш някой да те прегърне. Толкова ти се чука, че всички мъже са красиви, силни, и миришат на нещо, на което си забравил името, но много искаш да го помиришеш пак. Не помня какво отговаря момчето, ще ме гушка ли, няма ли, но то на висящ на косъм човек можеш ли му каза "не"? Когато ме спускат на неговото ниво, ми виква да го прегърна през врата и ме обръща така, че да легна в него в лодката. Най-стабилната гумена лодка на света. Най-силният мъж в живота ми. Мечтата на всяка жена - да е слаба и вързана и някой да я вземе на ръце и да я развърже. Бавно и знаейки какво прави, успокояващо. Навежда се напред, където принципно съм аз, и започва да разхлабва гетите ми. Диша в пазвата ми. Смъртоносно. Целувам го по врата - дълго и беззвучно - просто допирам устни и стоя така, докато не осъзнавам какво правя. Че най-вероятно одървям човека, от който зависи да разкопчае хилядите карабинери по тялото ми и да не ме цопне в морето със стоте кила снаряжение, които въпреки великолепната ми амалгама от бруст, кроул и обикновена кучешка ще ме удавят както съм си в еуфория.
Завежда ме до брега, слизам и танцувам някакъв танц на радостта, наричам нещата с малките им имена, благославям естествената химия на телата, такива неща.
Обаче не съм същата. Когато се отделиш от парапета, нещо в теб се къса. Направил си САМ най-страшното нещо в живота си, без да те бият по главата, без дори да е решаващо за човечеството или тебе самия, ей така - от гъзария. Прескочил си Бариерата. Преодолял си най-тежкото нещо на този свят - свободния избор. Втурнал си се срещу инстинкта си и си го скъсал като тигър хартиен обръч. От този момент нататък си друг. Самоубиваш се, и като оживееш, нямаш нищо общо с човека в паспорта си. Прещракал си. Прекрачил си прага на разумното. Започваш да изпитваш странно и непреодолимо влечение към всичко, което носи жълта табелка с черепче и кости и което кара сърцето ти да прескочи няколко такта. Червеното на светофара е знак да вървиш. Табелата "Опасност от лавини" те кара да почнеш да ръкопляскаш.
Усетиш ли веднъж кик-а от това да преодолееш страховете си, няма лесно да спреш да го търсиш. Адреналинът също е наркотик, защого когато тръгне да си отива от тялото ти, опиянението направо ти маха главата. Когато се качих обратно на моста, ми връчиха грамота, която гласи: гражданинът на република България в пълно съзнание презря обществените норми на поведение и извърши...
Непоправимото. Говорих с хора, които скачат за N-ти път. И тях ги е страх. Претръпване не може да има. Винаги го има атавистичният страх за живота ти и неговото преодоляване носи удоволствие.
Айде, честито, казаха ми. Добре дошла сред лудите.
Това добре, но няма ли някой да ме занесе в храстите, все пак?

...Да не си ядосан? Ноздрите ти се разшириха! Мисля,че ти виждам мозъка!...


Цялата тема
ТемаАвторПубликувано
* неща за четене kpилe   14.09.05 15:47
. * Re: де е България? kpилe   14.09.05 15:49
. * Re: ина григорова kpилe   14.09.05 15:52
. * Re: наследство kpилe   14.09.05 15:54
. * Re: неща за четене kpилe   14.09.05 16:09
. * Re: червената шапчица kpилe   14.09.05 18:27
. * Re: червената шапчица jojo-mojo   15.09.05 15:57
. * Re: трендафил акациев kpилe   14.09.05 18:50
. * Трендафил Акациев Mag   16.09.05 12:54
. * Богомил Райнов jojo-mojo   16.09.05 12:31
. * Re: Николай Райнов kpилe   16.09.05 23:25
. * още Николай Райнов kpилe   17.09.05 00:20
. * Богомил Райнов jojo-mojo   28.09.05 13:58
. * Давид Овадия jojo-mojo   28.09.05 14:10
. * Re: Давид Овадия зy   28.09.05 14:33
. * Re: Давид Овадия jojo-mojo   30.09.05 12:58
. * Re: Давид Овадия Oблak бял   01.10.05 02:43
. * Дайчовото jojo-mojo   22.10.05 13:55
. * Яворов jojo-mojo   07.11.05 13:02
. * Л Стефанова jojo-mojo   07.11.05 13:09
. * Re: Богомил Райнов kpивa, зъбaтa и o4илaтa   30.10.05 01:12
. * Re: Богомил Райнов jojo-mojo   07.11.05 12:58
. * Re: В памет на Богомил Райнов jojo-mojo   10.06.07 12:03
. * Re: В памет на Богомил Райнов Б.K.   10.06.07 16:10
. * Re: В памет на Богомил Райнов jojo-mojo   12.06.07 15:22
. * Ваня Петкова jojo-mojo   16.09.05 12:43
. * Re: Стефан Цанев Maлkaтa Mю   16.09.05 13:01
. * Навремето Mag   16.09.05 14:17
. * Христо Фотев jojo-mojo   23.11.05 12:25
. * Re: Христо Фотев jojo-mojo   04.01.06 12:55
. * Re: Рабидранат Тагор jojo-mojo   02.04.06 13:10
. * Re: Утре започва от днес. kpилe   16.09.05 14:19
. * Като сте го ударили на песни ;) K. фoн K.   16.09.05 14:41
. * Лошо ли е? Mag   16.09.05 18:03
. * Re: обичам kpилe   16.09.05 23:07
. * Абе, Перушан Mag   17.09.05 02:01
. * Тинтявата more   17.09.05 11:01
. * Н. Йорданов more   17.09.05 11:15
. * Re: неща за четене ssonia   17.09.05 12:04
. * Re: Ulysses kpилe   17.09.05 22:45
. * Re: Comin thro' the rye! kpилe   17.09.05 23:07
. * Wha is that at my bower-door? kpилe   03.10.05 23:28
. * Re: part of the lay of Sigrdrifa kpилe   18.09.05 16:14
. * Re: Пространствата на съня kpилe   22.09.05 12:00
. * Re: Константин Павлов kpилe   22.09.05 12:18
. * Re: Константин Павлов ridiculus .mus~   28.09.05 19:23
. * Re: Константин Павлов Б.K.   28.09.05 23:12
. * Re: Константин Павлов Б.K.   28.09.05 23:21
. * Re: Константин Павлов kpилe   29.09.05 01:03
. * Re: неща за четене пpoтo   23.09.05 14:48
. * Дамян Дамянов kpилe   28.09.05 19:16
. * Нещо за четене Coнaтa   28.09.05 22:51
. * Красимир Симеонов    29.09.05 02:06
. * Николай Милчев    29.09.05 02:07
. * Борис Виан kpилe   30.09.05 10:35
. * Re: Борис Виан kpилe   30.09.05 10:37
. * Re: Борис Виан Stefan Pan   08.10.05 21:43
. * Re: Бернар Вербер "ДЕНЯТ НА МРАВКИТЕ" (откъси) Poyзи   30.09.05 13:28
. * Re: неща за четене reader   01.10.05 14:35
. * Re:Богдан Русев r_2r   07.10.05 13:19
. * Джойс gu6terica   11.10.05 17:11
. * Re: малко Емили че ми е сдухано злaтokoca   21.10.05 13:14
. * Re: любими коани kpилe   28.10.05 10:36
. * Ако... Eл_дyeндe   28.10.05 18:41
. * Елин Пелин ДeбeлorъзHинджa   28.10.05 20:10
. * Re: Елин Пелин lachistein   28.10.05 20:19
. * Re: Елин Пелин ДeбeлorъзHинджa   28.10.05 20:34
. * Re: Елин Пелин lachistein   28.10.05 20:53
. * Михаил Булгаков kpилe   13.11.05 00:39
. * Владимир Висоцки kpилe   13.11.05 00:50
. * Булат Окуджава Poyзи   13.11.05 23:57
. * Re: Владимир Висоцки Maлkaтa Mю   30.01.06 13:14
. * Мария Станкова Poyзи   14.11.05 14:23
. * Ина Григорова Poyзи   14.11.05 16:27
. * Димитър Димитров r_2r   24.11.05 12:19
. * Виктор Пасков Maлkaтa Mю   26.11.05 13:02
. * Re: Виктор Пасков Oблak бял   01.12.05 00:12
. * Re: Виктор Пасков Maлkaтa Mю   01.12.05 18:35
. * Re: Виктор Пасков Oблak бял   01.12.05 19:48
. * Re: Виктор Пасков Maлkaтa Mю   02.12.05 12:19
. * Ina Grigorova r_2r   26.11.05 21:06
. * Андерсен r_2r   11.12.05 14:25
. * Re: неща за четене willy-nilly   23.01.06 10:56
. * по igneus   24.01.06 21:14
. * чехов aз   26.01.06 13:47
. * Re: чехов aз   26.01.06 22:09
. * Re: чехов a з   26.01.06 22:16
. * Re: чехов a з   26.01.06 22:20
. * Sylvia Plath kpилe   27.01.06 16:56
. * тери пратчет aз   09.02.06 22:17
. * венедикт ерофеев ridiculus .mus~   17.02.06 20:13
. * м. булгаков a з   18.02.06 22:44
. * Re: неща за четене бyтни-дpъпни   05.10.06 12:27
. * Re: неща за четене paperclipO13   05.10.06 21:13
. * Re: Жак Превер Любимa   06.10.06 00:24
. * Re: Габриел Гарсия Маркес akвapeл   21.10.06 19:18
. * Re: Багряна azia   15.06.07 23:52
. * Re: DD azia   16.06.07 00:01
. * Re: DD няkoя   16.06.07 16:44
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2020 Dir.bg Всички права запазени.