Оплаквателна книга

Превод Катя Койчева

Стои тя, тази книга, в специална направена за нея кантонерка на гарата. Ключът от кантонерката "се намира на съхранение у стражаря на гарата", но всъщност няма нужда от никакъв ключ, понеже кантонерката е всякога отключена. Разтваряйте книгата и четете:
"Уважаеми господине! Изпробване на писеца?!"
Отдолу е нарисувана муцунка с дълъг нос и рогчета. Под муцунката е написано:
"Ти си картина, аз - портрет, ти си гадина, аз - човек. Аз съм твоята мутра."
"Като наближавах тая гара и гледах природата през прозореца, фръкна ми шапката. И. Ярмонкин"
"Не зная кой написал е това, а аз, глупакът, го чета."
"Оставил спомен за себе си началникът на бюро жалби Коловроев."
"Изказвам пред началството оплакването си от кондуктора Кучкин заради грубото му държане по отношение на жена ми. Жена ми не вдигаше никакъв шум, а напротив - стараеше се всичко да бъде тихо. А също така и спрямо стражаря Клятвин който ме хвана грубо за рамото. Живея в имението на Андрей Иванович Ишчеев който знае моето поведение. Служещ в канцеларията Самолучшев"
"Никандров е социалист!"
"Намирайки се под прясното впечатление от възмутителната постъпка ... (задраскано). Минавайки през тази гара, аз бях възмутен до дъното на душата си от следното ... (задраскано). Пред очите ми се разигра следното възмутително произшествие, което рисува с ярки краски нашите железопътни нрави ... (по-нататък е задраскано всичко освен подписа). Алексей Зулиев, ученик от 7-и клас в Курската гимназия"
"Докато чаках тръгването на влака, разглеждах физиономията на началник гарата и останах много недоволен от нея. Съобщавам това по линията. Жизнерадостен летовник"
" Зная кой е писал това. Писал го е М. Д."
"Господа! Телцовски е мошеник на карти!"
"Жената на стражаря ходи вчера с бюфетчията Костка оттатък реката. Желаем им всичко най-хубаво. Горе главата, стражарю!"
"Минавайки през гарата и бидейки гладен с мисъл какво да похапна не можах да намеря постна храна. Дякон Духов"
"Плюскай, каквото ти дават..."
"Който намери кожена табакера нека да я предаде в касата на Андрей Егорич."
"Тъй като ме изгонват от службата, че уж съм пиянствувал, заявявам, че всички вие сте мошеници и крадци. Телеграфистът Козмодемянски"
"Кичете се с добродетел."
"Катенка, обичам ви безумно!"
"Моля в оплаквателната книга да не се пишат странични неща. За началник гарата Иванов 7-и"
"Макар и седми, ти си глупак."
1884


Албум

Превод Христо Радевски

Титулярният съветник Кратеров, мършав и тънък, като адмиралтейската игла, излезе напред и като се обърна към Жмихов, каза:
- Ваше превъзходителство! Движими и трогнати от дън душа от вашето дългогодишно началничество и бащински грижи...
- В продължение на повече от цели десет години - подсказа Закусин.
- В продължение на повече от цели десет години, ние вашите подчинени, в днешния знаменателен за нас... туй... ден поднасяме на ваше превъзходителство, в знак на нашето уважение и дълбока благодарност, този албум с нашите портрети и желаем в продължение на вашия знаменателен живот, щото още дълго-дълго, до самата си смърт, да не ни оставяте...
- Без своите бащински наставления по пътя на правдата и прогреса ... - добави Закусин, като изтри мигом избилата пот от челото си; очевидно много му се искаше да говори и по всяка вероятност имаше готова реч. - И да се развява - завърши той - вашият стяг още дълго-дълго върху попрището на гения, на труда и на общественото самосъзнание!
По лявата набръчкана буза на Жмихов пропълзя сълза.
- Господа - каза той с разтреперан глас, - аз не съм очаквал, никак не съм мислил, че вие ще празнувате моя скромен юбилей... Аз съм трогнат... дори... твърде... Тази минута аз няма да забравя до гроба и вярвайте ми... вярвайте ми, приятели, че никой не ви желае така доброто, както аз... Пък и да е имало нещо, то е било пак за ваша полза...
Жмихов, действителният статски съветник, се целуна с титулярния съветник Кратеров, който не очакваше такава чест, та побледня от възторг. След това началникът направи с ръка жест, който означаваше, че не може да говори от вълнение, и заплака, сякаш не му подаряваха скъпия албум, а, обратно, отнемаха му го... После, като се поуспокои малко и каза още няколко прочувствени думи и като даде на всички да стиснат ръката му, той, при гръмките радостни викове, слезе долу, седна в каретата си и изпратен с благословии, замина. Като седеше в каретата, почувствува в гърдите си наплив от непознати досега радостни чувства и още веднъж заплака.
Дома го очакваха нови радости... Там неговото семейство, приятелите и познатите му устроиха такива овации, че му се стори да е принесъл наистина твърде много полза на отечеството и че ако го нямаше на света, за отечеството може би щеше да бъде много лошо. Юбилейният обяд се състоя изключително от тостове, речи, прегръдки и сълзи. С една дума, Жмихов никак не очакваше, че неговите заслуги ще бъдат взети тъй присърце.
- Господа - каза той преди десерта, - преди два часа аз бях удовлетворен за всички онези страдания, които се налага да преживее човек, който служи, тъй да се каже, не на формата, не на буквата, а на дълга. През цялото време на моята служба аз винаги държах за принципа: не публиката за нас, а ние за публиката. И днес аз получих висша награда! Моите подчинени ми поднесоха албум... Ето! Аз съм трогнат.
Празничните физиономии се наведоха над албума и почнаха да го разглеждат.
- А албумът е хубавичък! - каза дъщерята на Жмихов, Оля. - Мисля, че струва към петдесет рубли. О, каква прелест! Татенце, я ми дай ти този албум. Чуваш ли? Аз ще го скрия... Такъв хубавичък.
След обяд Оличка занесе албума в своята стая и го заключи в масата си. На другия ден тя извади от него чиновниците и ги захвърли на пода, а вместо тях постави своите пансионерски приятелки, формените вицмундири отстъпиха мястото си на белите пелеринки. Коля, синчето на негово превъзходителство, събра чиновниците и боядиса дрехите им с червена боя. На безмустачните нарисува зелени мустаци, а на голобрадите - кафяви бради. Когато вече нямаше какво да боядисва, той изряза от картичките човечета, прободе им очите с топлийка и почна да играе на войничета. Като изряза титулярния съветник Кратеров, той го закрепи на една кутийка от кибрит и в такъв вид го занесе в кабинета на баща си.
- Татко, паметник! Виж!
Жмихов се разсмя, наведе се и в умиление смукна бузичката на Коля.
- Хайде, иди, немирнико, покажи го на мама. Нека и мама да го види.

1884


Вълнение на умовете
Из летописа на един град

Превод Христо Радевски

Земята представляваше пъкъл. Следобедното слънце печеше с такова усърдие, че дори Реомюр, който висеше в кабинета на акцизния, се обърка: стигна до 35,8° и нерешително спря... От хората се лееше пот като от измъчени коне и така си и засъхваше върху тях: мързеше ги да я изтриват.
По главния пазарен площад с къщи с плътно затворени капаци вървяха двама души: касиерът Почешихин и ходатаят (той е и отдавнашен кореспондент на "Син отечества") Оптимов. И двамата вървяха и по случай горещината мълчаха. На Оптимов се искаше да осъди управата за праха и нечистотията на пазарния площад, но като знаеше миролюбивия нрав и умереното направление на спътника си, мълчеше.
По средата на площада Почешихин изведнъж се спря и почна да гледа към небето.
- Какво гледате, Евпъл Серапионич?
- Скорци прелетяха. Гледам къде ще кацнат. Цял облак! Ако, да речем, гръмнеш с пушка и ако после ги събереш... и ако... В градината на отца протойерея кацнаха!
- Ни най-малко, Евпъл Серапионич. Не у отца протойерея, а у отца дякона Вратоадов. Ако гръмнеш оттука, нищо няма да убиеш. Сачмите са дребни и докато долетят, ще отслабнат. Па и поразмислете си, защо да се убиват? Птицата за ягодите е вредна, това е вярно, но все пак е твар, живо нещо. Скорецът, да речем, пее... А за какво пее той, пита се. За хвала пее. Всичко живо да хвали господа. Ох, не! Струва ми се, у отца протойерея кацнаха! Край беседващите безшумно минаха три стари богомолки с торби и обути с цървули. Като погледнаха въпросително Почешихин и Оптимов, които, кой знае защо, се вглеждаха в къщата на отца протойерея, те отминаха тихо, но като се отдалечиха малко, спряха се и още веднъж погледнаха приятелите, а после и те почнаха да гледат към къщата на отца протойерея.
- Да, вие казахте истината, у отца протойерея кацнаха - продължи Оптимов. - Неговата вишня сега е узряла и ей ги полетели да кълват.
Из протопоповата портичка излезе самият отец протойерей Восмистишиев и с него псалтът Евстигней. Като видя насоченото към него внимание и без да разбира какво така гледат хората, той се спря и заедно с псалта почна също да гледа нагоре, за да разбере.
- Отец Паисий навярно на треба отива - каза Почешихин. - Бог да му помага!
В пространството между приятелите и отца протойерея минаха току-що изкъпалите се в реката фабрични работници на търговеца Пуров. Като видяха отца Паисия, който беше напрегнал вниманието си към небесната вис, и богомолките, които стояха неподвижно и също гледаха нагоре, те се спряха и почнаха да гледат по същата посока. Същото направи и момченцето, което водеше слепия просяк, и селянинът, който носеше, за да го хвърли на площада, каче с развалена селда.
- Трябва да се предполага, че се е случило нещо - каза Почешихин. - Дали не е пожар? Но не, не се вижда дим! Ей, Кузма! - извика той на спрелия се селянин. - Какво има там?
Селянинът отвърна нещо, но Почешихин и Оптимов нищо не чуха. Пред дюкяните отвред се показаха сънливи продавачи. Бояджиите, които мажеха брашнарския магазин на търговеца Фертикулин, оставиха стълбите си и се присъединиха към работниците. Пожарникарят, който с боси крака описваше кръгове върху пожарната кула, се спря и като погледа малко, слезе долу. Кулата осиротя. Това се стори подозрително.
- Дали няма пожар някъде? Ама не се блъскайте! Мръсен дявол!
- Къде виждате пожар! Какъв пожар? Господа, разотивайте се! Молим ви най-човешки!
- Сигурно вътре се е запалило!
- Човешки моли, а сам блъска с ръце. Не махайте с ръце! Макар и да сте господин началник, но нямате никакво пълно право да давате воля на ръцете си!
- По мазола ме настъпи! Да те смачкат дано!
- Кого смачкаха? Момчета, човек смачкаха!
- Защо е тази тълпа? Какво има?
- Човек смачкаха, ваше висблаородие!
- Къде? Рразотивайте се! Господа, моля ви най-човешки! Най-човешки те молят, дръвнико!
- Селяните блъскай, но благородните не смей да пипаш! Не се докосвай!
- Та хора ли са това? Разбират ли те, дяволите проклети, от блага дума? Сидоров, я избягай да доведеш Аким Данилич! По-бързо! Господа, лошо ви чака! Ще дойде Аким Данилич и ще си изпатите. И ти ли си тука, Парфьон?! И отгоре на това и слепец, свят човек! Нищо не вижда, а и той тука, където и всички, не се подчинява! Смирнов, запиши Парфьон!
- Слушам! И Пуровите ли ще заповядате да запиша? Ей този на, с подутата буза - той е от Пуровите!
- Пуровите не записвай засега... Пуров утре има имен ден!
Скорците се дигнаха на тъмен облак над градината на отца протойерея, но Почешихин и Оптимов вече не ги виждаха; те стояха и все гледаха нагоре, мъчеха се да разберат защо се е събрала такава тълпа и накъде гледа тя. Показа се Аким Данилич. Като дъвчеше нещо и си изтриваше устните, той изрева и се вряза в тълпата:
- Пожаррникарите, приготви се! Рразотивайте се! Господин Оптимов, разотивайте се, че ще го загазите! Вместо да пишете из вестниците разни критики срещу порядъчните хора, по-добре е сам да се стараете да се държите по-съществено! На добро вестниците няма да ви научат!
- Моля не засягайте печата! - пламна Оптимов. - Аз съм литератор и няма да ви позволя да засягате печата, макар по граждански дълг да ви почитам като баща и благодетел!
- Пожарникарите, лискай!
- Вода няма, ваше високоблагородие!
- Не рразговаряй! Отивайте за вода! Живооо!
- Няма с какво да отидем, ваше високоблагородие. Майорът отиде с пожарникарските коне да изпраща леля си!
- Разотивайте се! Отстъпвай назад, дяволи те взели... Получи ли си го? Я го запиши, дявола!
- Молива съм си загубил, ваше високоблаородие! Тълпата все повече и повече се увеличаваше... Бог знае до какви размери би порасла, ако в кръчмата на Грешкин не бяха намислили да изпитат получения тия дни от Москва орган. Като чу "Стрелочка", тълпата ахна и се юрна към кръчмата. И никой не узна за какво се беше събрал тоя народ, а Оптимов и Почешихин бяха вече забравили за скорците, истинските виновници за произшествието. След един час градът бе вече неподвижен и тих, и виждаше се само един-единствен човек - това беше пожарникарят, който ходеше по кулата...
Същия ден вечерта Аким Данилич седеше в бакалницата на Фертикулин, пиеше лимонада-газьос с коняк и пишеше: "Освен официалното съобщение смея да добавя, ваше-ство, и от себе си известна прибавка. Бащице наш и благодетелю! Именно само с молитвите на вашата добродетелна съпруга, живееща в досторадушната вила близо до нашия град, работата не дойде до крайни предели! Толкова понесох аз през този ден, че не мога го и описа. Разпоредителността на Крушенски и на майора от пожарната Портупеев не намират подходящо название. Гордея се с тези достойни слуги на отечеството! А пък аз направих всичко, което може да направи един слаб човек, който освен доброто на ближния нищо друго не желае, и сега, седейки сред домашното свое огнище, благодаря със сълзи на Оня, който не допусна да стане кръвопролитие. Виновните, поради липса на улики, седят за сега затворени, но мисля след една седмица да ги пусна. Нарушиха заповедта от невежество!"
1884

Изпит за чин

Превод Христо Радевски

- Учителят по география Галкин ми има зъб и, вярвайте ми, при него аз няма да си издържа изпита днес - казваше, като нервно потриваше ръце и се потеше, приемачът от X пощенски клон Ефим Захарич Фендриков, побелял брадат човек с почтена плешивина и солиден корем. - Няма да издържа... Това е като две и две четири... А е озлобен срещу мене съвсем за нищо. Идва веднъж при мене с препоръчано писмо и се промъква през всички, та аз, разбирате ли, да приема най-напред неговото писмо, а после другите там. Така не бива... Макар да е от образована класа, все пак пази реда и чакай. Направих му прилична бележка. "Чакайте, казвам, реда си, уважаеми господине." Той кипна и оттогава е въстанал срещу мене яко Саул. На синчето ми Егорушка единица туря, а за мене разпространява разни названия из града. Минавам аз, моля ви се, веднъж край кръчмата на Кухтин, а той се показа с билярдната щека през прозореца и вика в пияно състояние да го чуят по целия площад: "Господа, вижте: една бракувана марка минава!"
Учителят по руски език Пивомедов, който стоеше в чакалнята на X околийско училище заедно с Фендриков и снизходително пушеше от неговите цигари, подигна рамене и го успокои:
- Не се вълнувайте. Не е имало случай да сме късали хора като вас на изпитите. Проформа!
Фендриков се успокои, но не за дълго. През чакалнята мина Галкин, млад човек с рядка, сякаш проскубана брадичка, с панталони от дебел ленен плат и нов син фрак. Той строго погледна Фендриков и отмина нататък.
След това се разнесе слух, че инспекторът пристига.
Фендриков изтръпна и почна да очаква с онзи страх, който е така добре известен на всички подсъдими или които се явяват за първи път на изпит. През чакалнята изтича на улицата титулярният надзирател от околийското училище Хамов. След него тичаше да посрещне инспектора учителят по вероучение Змиежалов с калимавка и нагръден кръст. Натам бързаха и другите учители. Инспекторът на народните училища Ахахов високо поздрави, изрази недоволството си от праха и влезе в училището. След пет минути пристъпиха към изпитите.
Изпитаха двамата попски синове за селски учители. Единият издържа, а другият не издържа. Пропадналият се изсекна в червената си кърпичка, постоя малко, помисли и си отиде. Изпитаха двама доброволци от трети разред. След това удари часът на Фендриков...
- Вие де служите? - се обърна към него инспекторът.
- Приемач съм в тукашния пощенски клон, ваше високородие - продума той, като се изпъчи и се мъчеше да скрие от публиката треперенето на ръцете си. - Прослужил съм двадесет и една години, ваше високородие, а сега поискаха сведения за представянето ми в чин колежки регистратор, за което се и осмелявам да се подложа на изпит за първи клас.
- Така-а... - Пишете диктовката.
Пивомедов стана, изкашля се и почна да диктува с плътен, пронизителен бас, като се мъчеше да улови изпитвания на думите, които се пишат не така, както се изговарят: "нема по-хубаво нещо от пресното млеко, когато си жаден" и пр.
Но както и да шмекеруваше хитроумният Пивомедов, диктовката излезе сполучлива. Бъдещият колежки регистратор направи малко грешки, макар и да наблягаше повече на красотата на буквите, отколкото на граматиката. В думата "необикновено" той написа две "н", думата "нещо" написа "нешто", а с думите "ново поприще" предизвика усмивка у инспектора, тъй като написа "ново подприще", но това не са груби грешки.
- Диктовката е удовлетворителна - каза инспекторът.
- Осмелявам се да осведомя ваше високородие - каза ободреният Фендриков, като поглеждаше изпод вежди своя враг Галкин, - осмелявам се да ви доложа, че геометрия съм учил по книгата на Давидов, отчасти я учих от племенника си Варсонофий, който си идва през ваканцията от Троице-Сергиевската семинария, която се нарича и Вифанска. И планиметрия учих, и стереометрия... всичко каквото трябва...
- Стереометрия по програмата не се предвижда.
- Не се ли предвижда? А аз един месец седях над нея... Колко жалко! - въздъхна Фендриков.
- Но да оставим засега геометрията. Да се обърнем към науката, която вие, като чиновник по пощенското ведомство, вероятно обичате. Географията - науката на пощенци.
Всички учители почтително се усмихнаха. Фендриков не беше съгласен с това, че географията е наука на пощенци (за това никъде не беше написано ни в пощенските правилници, ни в окръжните), но от почит каза: "Точно така." Той нервно се окашля и с ужас почна да очаква въпроси. Неговият враг Галкин се облегна на стола и без да го гледа, попита проточено:
- Е... кажете ми, какво е управлението в Турция?
- То се знае какво... Турско...
- Хм!... Турско... Това е разтегливо понятие. Там управлението е конституционно. А кои притоци на Ганг знаете?
- Аз съм учил географията на Смирнов и, извинявайте, не съм я изучил много ясно... Ганг, това е река, която тече в Индия... тази река се влива в океана.
- Аз не ви питам това. Какви притоци има Ганг? Не знаете ли? А де тече Аракс? И това ли не знаете? Странно ... В коя губерния е Житомир?
- Посока осемнадесет, място сто двадесет и едно. Върху челото на Фендриков изби студена пот. Той замига и направи такова гълтателно движение, сякаш си глътна езика.
- Като пред истински бог, ваше високородие - замърмори той. - Дори отец протойереят може да потвърди... Двадесет и една години съм служил и сега това е най-скъпото, което... До живот ще се моля на бога...
- Добре, да оставим географията. Какво сте приготвили от аритметиката?
- И аритметиката не много ясно... Дори отец протойереят може да потвърди... До живот ще се моля на бога... От сами Покров Богородичен се уча, уча се и... нищо не излиза... Остарял съм вече за умственост... Бъдете така милостиви, ваше високородие, накарайте ме вечно на бога да се моля за вас.
Върху миглите на Фендриков се появиха сълзи.
- Служих честно и безпорочно... Говея всяка година ... Дори отец протойереят може да потвърди... Бъдете великодушни, ваше високородие.
- Нищо ли не сте приготвили?
- Всичко съм приготвил, моля ви се, но нищо не разбирам... Скоро ще навърша шестдесетте, ваше високородие, къде мога вече да догоня науката? Бъдете милостиви!
- Вече и шапка с кокарда си поръча ... - каза протойереят Змиежалов и се усмихна.
- Добре, идете си!... - рече инспекторът.
След половин час Фендриков отиваше с учителите в кръчмата на Кухтин да пие чай и тържествуваше. Лицето му сияеше, в очите му светеше щастие, но постоянното почесване по тила показваше, че го измъчва някаква мисъл.
- Колко жалко! - мърмореше той. - Гледай ти каква глупост от моя страна!
- Но какво има? - попита Пивомедов.
- Защо учих стереометрията, щом като я няма в програмата? Та цял месец над нея, подлата, седях. Колко жалко!
1884


Хирургия

Превод Желязка Купенова

Земска болница. Поради отсъствието на доктора, заминал да се жени, болните приема фелдшерът Курятин, дебел човек на около четиридесет години, с износен копринен жакет и изтъркани панталони от трико. На лицето му е изписано чувство на дълг и удоволствие. Между показалеца и средния пръст на лявата му ръка - пура, разпръскваща зловоние.
В приемната влиза псалтът Вонмигласов, висок, набит старик с кафяво расо и с широк кожен пояс. Дясното му око е с перде и полузатворено, на носа му има брадавица, която отдалече прилича на голяма муха. Една секунда псалтът търси с очи икона и като не намира такава, кръсти се пред бутилката с карболов разтвор, после изважда от червената си кърпа просфора и с поклон я слага пред фелдшера.
- А-а-а-а... моите почитания! - прозява се фелдшерът. - Какво ще обичате?
- Честит празник, Сергей Кузмич... Аз при ваша милост... Истинно и правдиво е казано в псалтира, с извинение: "Питие мое с плачем растворях"* (* Питието си със сълзи примесвах - (църк.-слав.)). Седнахме оня ден със старата да пием чай и - нищичко, ни капчица, ни трошица можеш да сложиш в уста - лягай и мри... Сръбнеш мъничко - и без сили оставам! А освен това, дето в самия зъб, но и цялата тая страна... Просто щрака, ама просто щрака! В ухото блъска, с извинение, като че ли забиваш в него гвоздей или друг някой предмет: буквално пронизва, ама буквално пронизва! Согрешихом и беззаконновахом... Студними бо окалях душу грехми и в лености житие мое иждих* (* Грешен бях и отстъпвах от законите на църквата... Със срамни грехове помрачих душата си и в леност живях. (църк-слав.)) ... За греховете, Сергей Кузмич, за греховете! Отец йереят след литургия ме упреква: "Пелтек и гъгнив си станал, Ефим. Пееш, а нищо не ти се разбира." Къде ще пееш, сами отсъдете, като не можеш устата си да отвориш, цял подут, с извинение, и неспал цялата нощ...
- Мда... Седнете... Отворете си устата!
Вонмигласов сяда и отваря уста.
Курятин се мръщи, гледа в устата и сред пожълтелите от времето и тютюна зъби забелязва един зъб, на който зее дупка.
- Отец дяконът каза водка с хрян да му слагам - не помогна. Гликерия Анисимовна, господ здраве да й дава, ми даде да вържа на ръката си конче от Атонската планина и каза зъба с топло мляко да плакна, а аз, да си призная, кончето надянах, а по отношение на млякото не изпълних: от бога се боя, пост е...
- Предразсъдък... (Пауза.) Трябва да се извади, Ефим Михеич!
- Вие по-добре знаете, Сергей Кузмич. Затова сте се и учили, да разбирате от тази работа, кое да се извади, а кое с капки или с нещо друго... Затова сте вие, благодетели, и поставени, господ здраве да ви дава, ние денем и, нощем за вас, родни бащи... докато сме живи...
- Дребна работа - скромничи фелдшерът, като отива до шкафа и се рови в инструментите. - Хирургията е дребна работа. Тук всичко е навик, твърда ръка... Нищо особено... Оня ден също както и вие пристига в болницата помешчикът Александър Иванич Египетски... И той със зъб... Човек образован, за всичко разпитва, от всичко се интересува, как е, що е. Ръката ми стиска, по име и презиме ми говори... Седем години в Петербург е живял, всички професори е обиколил... Дълго с него тук... В името на бога моли: "Извадете ми го, Сергей Кузмич!" Защо пък да не го извадя? Може да се извади. Само трябва да разбираш, без разбиране не може... Има различни зъби. Едни ще извадиш с клещи, други с козе краче, трети с ключ* (* медицински инструменти за вадене на зъби)... Според случая.
Фелдшерът взема козето краче, гледа го въпросително минута, после го оставя и взема клещите.
- Хайде, отворете устата си по-широко... - казва той, като пристъпва с клещите към псалта. - Ех, сега ще го... такова... На бърза ръка... Само венецът да се среже малко... тракция да се направи по вертикалната ос... и готово... (срязва венеца) и готово...
- Благодетели наши... На нас, глупците, и на ум не ни идва, а вас господ е просветил...
- Не говорете, като ви е отворена устата... Този лесно ще се извади, но се случват понякога само коренчета... Този - на бърза ръка... (Намества клещите.) Чакайте, не се дърпайте... Не мърдайте... За миг... (Прави тракция.) Главното е да се хване по-дълбоко (тегли)... да не се счупи коронката. ..
- Майчице... Света Богородичке... Ввв...
- Не така... не така... как да го извадя? Не хващайте с ръце! Пуснете ми ръцете! (Тегли.) Ей сега... Ето, ето... Ами че не е лесна работа...
- Бащи... покровители... (Вика.) Ангели! Ох-ох-ох... Дърпай де, дърпай! Докога ще го теглиш!
- Тая работа... хирургията... Изведнъж не може... Ето, ето...
Вонмигласов вдига колене до лакти, мърда с пръсти, изпулва очи, диша на пресекулки. На зачервеното му лице избива пот, а в очите сълзи. Курятин сумти, тъпче на едно място пред псалта и тегли... Минава мъчителна половин минута - и клещите се изплъзват от зъба. Псалтът скача и бърка с пръсти в устата. В устата напипва зъба на старото му място.
- Измъкна го! - казва той с плачевен и в същото време подигравателен глас. - На оня свят да те помъкнат така дано! Благодарим покорно! Като не умееш да вадиш, не се хващай! Чернее ми пред очите...
- А ти защо хващаш с ръце? - сърди се фелдшерът. - Аз тегля, а ти ми буташ ръката и дрънкаш разни глупости... Глупак!
- Ти си глупак!
- Ти мислиш, селяндурино, че е лесно да се вади зъб? Я се опитай ти де! Това не ти е да се качиш на камбанарията и да удариш камбаната! (Имитира го.) "Не умееш, не умееш!" Бре, че многознайник се извъди! Я го виж ти... На господин Египетски, Александър Иванич, вадих, а той нищо, нито дума... Къде по-изтънчен от теб, а не хващаше с ръце... Седни! Седни, на тебе казвам!
- Чернее ми пред очите... Остави ме да си поема дъх... Ох! (Сяда.) Само не тегли толкова дълго, а вади! Не тегли, а вади... Изведнъж!
- Учи учения! Ама че необразован народ, господи! Можеш да пощурееш от ей такива! Отвори уста!... (Намества клещите.) Хирургията, брат, не е шега... Това не ти е да четеш на клироса... (Прави тракция.) Не се дърпай... Зъбът, както личи, е стар, дълбоко е пуснал корени... (Тегли.) Не мърдай... Така... така. .. Не мърдай... Хайде, хайде... (Чува се хрущящ звук.) Така си и знаех!
Вонмигласов седи минута неподвижно, като безчувствен. Той е замаян... Очите му гледат тъпо в пространството, а на бледото му лице е избила пот.
- Трябваше, може би с козето краче!... - мърмори фелдшерът. - Ама че работа!
Като идва на себе си, псалтът пъхва пръсти в уста и на мястото на болния зъб намира два стърчащи края.
- Келяв дявол... - проговаря той. - Поставили ви тук, душевадци, за да ни морите!
- Скарай ми се отгоре на всичко... - мърмори фелдшерът, слагайки клещите в шкафа. - Невежа... Малко са те гощавали в семинарията с брезови пръчки... Господин Египетски, Александър Иванич, седем години в Петербург е живял... образованост... само костюмът му над сто рубли струва... и пак не се караше. А ти пък много си важен. Нищо не ти е, няма да пукнеш!
Псалтът си прибира от масата просфората и като придържа бузата си с ръка, тръгва към дома си...
1884


Хамелеон

Превод Желязка Купенова

През пазарния площад минава полицейският надзирател Очумелов с нов шинел и с вързопче в ръка. След него крачи червенокос стражар с решето, напълнено догоре с конфискувано френско грозде. Наоколо е тихо... На площада няма жива душа... Отворените врати на дюкянчетата и кръчмите гледат унило божия свят като гладни гърла; наоколо им няма дори просяци.
- И хапеш, проклетнико? - чува изведнъж Очумелов. - Деца, не го пускайте! Сега не може така да се хапе! Дръж! А... а!
Чува се кучешко скимтене. Очумелов поглежда натам, вижда: откъм склада за дърва на търговеца Пичугин бяга куче, като подскача на три крака и се оглежда. След него тича човек с басмена колосана риза и разкопчана жилетка. Той бяга след него и подал тялото си напред, пада на земята и хваща кучето за задните крака. Чува се наново кучешко скимтене и вик: "Не го пускай!"От дюкянчетата се показват сънни физиономии и скоро около склада за Дърва, сякаш изникнала от земята, се събира тълпа.
- Май че има безредие, ваше благородие!... - казва стражарят.
Очумелов прави полуобръщане наляво и крачи към навалицата. До вратата на склада той вижда гореописания човек с разкопчаната жилетка, който е вдигнал нагоре дясната си ръка и показва на тълпата окървавения си пръст. На полупияното му лице като че ли е написано: "Ще те науча аз тебе, негоднико!", а и самият пръст има вид на знака на победата. В този човек Очумелов познава златаря Хрюкин. Посред тълпата, разкрачил предни крака и треперейки с цялото си тяло, клечи на земята виновникът за скандала - малко бяло кученце с остра муцунка и жълто петно на гърба. В сълзящите му очи има израз на мъка и ужас.
- Какво става тук? - пита Очумелов, вмъквайки се в тълпата. - Защо сте се събрали тук? Какво си вдигнал така пръста?... Кой викаше?
- Вървя си аз, ваше благородие, никого не закачам... - започва Хрюкин, като кашля в шепата си. - За дърва с Митрий Митрич - и изведнъж този подлец, кой го знае защо, ме захапа за пръста... Извинете, аз съм човек работещ... Моята работа е деликатна. Нека ми платят, защото - този пръст може би седмица няма да го помръдна... Това, ваше благородие, и в закона го няма - от някакви си животни да теглим... Ако всеки започне да хапе, по-добре хич да не живеем на тоя свят...
- Хм!... Добре... - казва Очумелов строго, като кашля и мърда вежди. - Добре... Чие е кучето? Аз няма да оставя тази работа тъй! Ще ви кажа как се пуска куче! Време е да се обърне внимание на подобни господа, които не желаят да се подчиняват на нарежданията! Като му дръпнат една глоба, ще го науча аз, мръсника, какво значи куче и прочие скитащи животни! Ще му дам да се разбере!... - Елдирин - обръща се надзирателят към стражаря, - научи чие е това куче и състави протокол! А кучето да се застреля. Незабавно! Трябва да е бясно... Чие е това куче, питам!
- На генерал Жигалов, чини ми се! - казва някой от тълпата.
- На генерал Жигалов? Хм!... Елдирин, я ми съблечи шинела... Страшна горещина! На дъжд гледа май... Едно само не разбирам: как е могло да те ухапе? - обръща се Очумелов към Хрюкин. - Къде може да стигне до пръста ти? Я какво е мъничко, а ти какъв си пехливанин! Сигурно си разчоплил пръста с гвоздей, а след това ти дошло на ум да оскубеш стопанина му. Зная те аз тебе! Познавам ви всичките, дяволи!
- Той, ваше благородие, цигара в муцуната му пъхаше, за смях, а то - да не е глупаво, и хам... Заядлив човек е, ваше благородие!
- Лъжеш,, кьорчо! Като не си видял, тогава защо лъжеш? Негово благородие е умен господин и разбира кой лъже, а кой правичката казва... А ако аз лъжа, тогава нека съдия отсъди. В закона там е казано... Днес всички са равни... Аз самият имам брат стражар... ако искате да знаете...
- Не разсъждавай!
- Не, това не е генералско... - дълбокомислено забелязва стражарят. - Генералът няма такива кучета. Неговите са повечето хрътки...
- Ти това сигурно ли го знаеш?
- Сигурно, ваше благородие...
- И аз го зная. Кучетата на генерала са скъпи, породисти, а това дявол знае какво е! Нито козината му, нито видът му... само една подлост... И такова куче да държат?! Имате ли ум? Нека видят такова куче в Петербург или в Москва, знаете ли какво става? Никакъв закон няма да ти гледат, ами направо куршум! Ти, Хрюкин, си пострадал и не оставяй така тая работа ... Трябва да му видиш сметката! Да-да...
- А може да е и генералско... - мисли гласно стражарят. - На муцуната му не е написано... Оня ден видях едно такова в двора му.
- То се знае, генералско е! - казва глас от тълпата.
- Хм!... Елдирин, я ми наметни, брат, шинела... Нещо вятър подухна... Студено ми е. Ще го отведеш при генерала и ще питаш там. Ще кажеш, че аз съм го намерил и го изпращам... И кажи да не го пускат на улицата... Може да е скъпо, а ако всяка свиня започне да му тика цигари в носа, съвсем лесно може да се повреди! Кучето е нежно създание... А ти, дръвнико, свали тая ръка! Няма какво да показваш тоя глупав пръст! Сам си виновен!.
- Готвачът на генерала иде, него ще попитаме... Ей, Прохор! Я ела тука, драги! Виж това куче... Ваше ли е?
- Ама че го каза! Никога не сме имали такива!
- Няма какво да питаме повече - казва Очумелов. - Безстопанствено е! Какво ще говорим повече... Щом казах, че е безстопанствено, значи, такова е... Да се застреля и туй то.
- Това не е наше - продължава Прохор. - Това е на брата на генерала, който пристигна оня ден. Нашият не е по хрътките. Брат му оби...
- Та брат му, значи, е пристигнал? Владимир Иванич? - пита Очумелов и по цялото му лице се разлива усмивка на умиление. - Боже, гледай ти! А пък аз да не зная! На гости ли е дошъл?
- На гости...
- Боже, гледай ти... Домъчняло му е за братчето... А пък аз да не зная! Значи, това кученце е негово? Много се радвам... Вземи го... Кученцето си го бива... Пъргаво такова... Хам този за пръста! Ха-ха-ха... Ей, защо трепериш? Ррр... рр... сърди се, дяволчето... паленце такова...
Прохор вика кучето и тръгва с него от склада за дърва ... Тълпата се смее на Хрюкин.
- Ще те пипна аз тебе! - заканва му се Очумелов и загръщайки се в шинела си, продължава своя път по пазарния площад.
1884


Винт

Превод Катя Койчева

Една неприятна есенна нощ Андрей Степанович Пересолин се връщаше от театър. Той седеше в екипажа и мислеше за ползата, която би имало от театрите, ако в тях се даваха пиеси с нравствено съдържание. Когато минаваше покрай управлението, престана да мисли за ползата и загледа прозорците на сградата, в която, да се изразим с езика на поетите и капитаните на кораби, държеше кормилото. Двата прозореца на стаята за дежурни бяха ярко осветени.
"Нима досега се мотаят с отчета? - помисли си Пересолин. - Четирима глупаци са там и досега още да не свършат! Не е чудно хората да кажат, че и нощем не им давам мира. Ще ида да ги подканя..."
- Спри, Гурий!
Той слезе от екипажа и тръгна към управлението. Главният вход бе заключен, но задният, който имаше само едно повредено резе, зееше широко отворен. Пересолин се възползува от това и след около минута стоеше вече пред вратата на стаята за дежурни. Вратата беше открехната и като погледна през нея, той видя нещо необикновено. Около масата, затрупана с големи счетоводни листове, под светлината на две лампи седяха четирима чиновници и играеха на карти. Съсредоточени, неподвижни, със зеленикави от абажурите лица, те приличаха на приказни гномове или, не дай боже, на фалшификатори на пари... Още по-голяма тайнственост им придаваше тяхната игра. Ако се съди по действията им и по картоиграческите термини, които от време на време изричаха високо, това бе винт; а ако се съди по всичко, което чу Пересолин, тази игра не можеше да се нарече нито винт, нито изобщо игра на карти. Това беше нещо нечувано, странно и тайнствено... В чиновниците Пересолин позна Серафим Звиздулин, Степан Кулакевич, Еремей Недоехов и Иван Писулин.
- Как излизаш бе, дяволе холандски - ядоса се Звиздулин и впи яростен поглед в своя партньор vis-a-vis* (* насреща (фр.)). - Така ли се излиза? Тъкмо имах Дорофеев и още един, Шепельов и жена му и Стьопка Ерлаков, а ти хвърляш Кофейкин. И сега останахме без две! Тъпчо, трябваше да хвърлиш Поганкин!
- Е, и какво щеше да стане тогава? - наежи се партньорът му. - Щях да изляза с Поганкин, а Иван Андреич има Пересолин.
"Моето име нещо намесиха... - сви рамене Пересолин. - Не разбирам!"
Писулин раздаде отново и чиновниците продължиха:
- Държавна банка...
- Две - казьонна палата...
- Без коз...
- Играеш без коз? Хм!... Губернско управление - две... Като ще се мре, да се мре, дявол да го вземе! Миналия път с народната просвета останах без една, сега с губернското управление ще се накисна. Поврага!
- Малък шлем на народната просвета!
- Не разбирам! - прошепна Пересолин.
- Излизам със статски... Хвърляй, Ваня, някой титуляшка или губернски.
- За какво ни е титуляшка? Ние и с Пересолин ще бием...
- А пък ние на твоя Пересолин един в зъбите... в зъбите... Ние имаме Рибников. Ще останете без три! Давайте Пересолевица! Няма какво да я криете под маншета, хубостницата!
"Жена ми подкачиха... - рече си Пересолин. - Не разбирам."
И като не искаше да остава повече в недоумение, той разтвори вратата и влезе в стаята. Да беше се показал пред чиновниците самият дявол с рога и с опашка, не би ги слисал и уплашил така, както ги уплаши и слиса техният началник. Да бе се явил пред тях починалият миналата година екзекутор, да бе им заговорил с гробовен глас: "Следвайте ме, сатани, в място, отредено за мошениците", и да ги бе лъхнал с мъртвешки хлад, нямаше да пребледнеят така, както пребледняха, когато видяха Пересолин. На Недоехов от уплаха дори му потече кръв от носа, а на Кулакевич дясното му ухо защрака и вратовръзката му сама се развърза. Чиновниците хвърлиха картите, бавно станаха, спогледаха се и устремиха очи към земята. Една минута в стаята цареше тишина...
- Добре преписвате отчета! - започна Пересолин. - Сега разбирам защо толкова обичате да се занимавате с него... Какво правехте сега?...
- Ние само за малко, ваше-ство... - пошепна Звиздулин. - Снимки разглеждахме... Почивахме си...
Пересолин се приближи до масата и бавно вдигна рамене. На масата имаше не карти, а снимки с обикновен формат, отлепени от картона и залепени върху карти за игра. Снимките бяха много. Като ги разглеждаше, Пересолин видя себе си, жена си, много свои подчинени, познати...
- Каква глупост!... Та как играете така?
- Това не сме го измислили ние, ваше-ство... Пази боже... Ние само, за да опитаме...
- Я обясни, Звиздулин! Как играехте? Аз всичко видях и чух, като ме бихте с Рибников... Хайде де, какво се двоумиш? Няма да те изям! Разправяй!
Звиздулин продължаваше да се стеснява и страхува. Най-после, когато Пересолин взе да се ядосва, да пухти и да се зачервява от нетърпение, той се подчини. Събра снимките, размеси ги, нареди ги на масата и почна да обяснява.
- Всяка снимка, ваше-ство, както и всяка карта, си има свои същност... значение. Както в тестето, така и тук има петдесет и две карти и четири цвята ... Чиновниците от казьонната палата са купи, от губернското управление - спатии, служителите от ведомството на народната просвета - кари, а пики ще бъде клонът на държавната банка. Тъй... Действителните статски съветници при нас са аса, статските съветници - попове, съпругите на лицата от четвърти и пети клас - дами, колежките съветници - валета, надворните съветници - десетки и така нататък. Аз например - ето моята снимка - съм тройка, понеже като губернски секретар...
- Виж ти... Аз, значи, съм асо?
- Спатия, ако позволите, а нейно превъзходителство е Дама...
- Хм!... Оригинално... Я да изиграем една партия! Да видя...
Пересолин съблече палтото си и с недоверчива усмивка седна до масата. Чиновниците също седнаха по негова заповед и играта започна...
Прислужникът Назар, който дойде в седем часа сутринта да измете стаята, остана смаян. Картината, която видя, когато влезе с четката, бе така поразителна, че той я помни дори и тогава, когато пиян лежи в несвяст. Пересолин, блед, сънлив и разчорлен, стоеше пред Недоехов, държеше го за копчето и му говореше:
- Ама разбери, че не можеше да хвърлиш Шепельов, като знаеш, че имам себе си и още трима. Звиздулин има Рибников и жена му, трима гимназиални учители и моята жена, Кулакевич - банкови служители и трима дребни от губернското управление. Трябваше да хвърлиш Кришкин! Не гледай, че излизат с казьонната палата! Те са хитри!
- Аз, ваше-ство, хвърлих титулярния, защото мислех, че имат действителен.
- Е-хе, приятелю, ами че така не бива да се мисли! Това не е игра! Така играят само тъпите. Разсъждавай!... Когато Кулакевич сложи придворния от губернското управление, ти трябваше да хвърлиш Иван Иванович Гренландски, понеже знаеше, че той държи Наталия Димитриевна, себе си и Егор Егорич... Ти провали всичко! Сега ще ти докажа. Седнете, господа, ще изиграем още една партия!
И като отпратиха смаяния Назар, чиновниците седнаха и продължиха играта.
1884


Маската

Превод Катя Койчева

В X-ския обществен клуб даваха с благотворителна цел бал с маски или както го наричаха местните госпожици, балпарей.
Беше дванадесет часът през нощта. Нетанцуващите интелигенти без маски - петима души - седяха около голямата маса в читалнята и забили носове и бради във вестниците, четяха, дремеха и както се бе изразил местният кореспондент на столични вестници, твърде либерален господин - "мислеха".
От общата зала долитаха звуците на кадрила "Вюшка". Покрай вратата непрекъснато претичваха лакеи, като тропаха силно с крака и дрънкаха съдове. Но в самата читалня цареше дълбока тишина.
- Тук май ще е по-удобно! - чу се изведнъж нисък, глух глас, който сякаш излизаше от печката. - Хайде тук! Тук, деца!
Вратата се отвори и в читалнята влезе дебел, набит мъж, облечен като кочияш, с шапка с паунови пера и с маска. По петите му влязоха две дами с маски и лакей с поднос. На подноса имаше голяма тумбеста бутилка с ликьор, две-три шишета червено вино и няколко чаши.
- Тук! Тук ще бъде и по-хладно - каза мъжът. - Сложи таблата на масата... Сядайте, мамзели! Же ву при а ла тримонтран! А вие, господа, се посместете... няма как сега!
Мъжът се олюля и смете с ръка от масата няколко списания.
- Сложи тук! А вие, господа читатели, се посместете; не е време сега за вестници и политика... Махайте ги!
- Бих ви помолил по-тихо - каза един от интелигентите, като погледна маската през очилата си. - Тук е читалня, а не бюфет... Тук не е място за пиене.
- Защо да не е? Негли масата се клати или таванът може да падне? Чудно! Но... няма време за приказки! Махайте вестниците... Почели сте малко, стига ви толкоз; и без това сте много умни, пък и ще си развалите очите, а най-важно - аз не искам и туй то.
Лакеят сложи подноса на масата, метна кърпата през лакът и застана до вратата. Дамите веднага се заловиха за червеното.
- Ама как може да има такива умни хора, че вестниците да им са по-интересни от тези напитки - започна мъжът с пауновите пера, като си наливаше ликьор. - Но според мене вие, уважаеми господа, обичате вестниците затова, защото нямате с какво да пиете. Вярно ли казвам? Ха-ха!... Четат! Е, и какво пише там? Господинът с очилата! Вие за какви факти четете? Ха-ха! Я се остави! Стига се превзема! По-добре пий!
Мъжът с пауновите пера се понадигна и дръпна вестника от ръцете на господина с очилата. Той пребледня, после почервеня и погледна учудено другите интелигенти, а те - него.
- Прекалявате, уважаеми господине! - избухна той. - Вие превръщате читалнята в кръчма, позволявате си да своеволничите, да дърпате вестниците от ръцете! Не ще позволя! Вие не знаете с кого имате работа, уважаеми господине! Аз съм директорът на банката Жестяков!...
- Пет пари не давам, че си Жестяков! А твоят вестник ето какво заслужава... Мъжът вдигна вестника и го накъса на парчета.
- Господа, но какво е това? - избъбра Жестяков втрещен. - Това е странно, това... това дори е невъобразимо...
- Господинът се разсърди - засмя се мъжът. - Тю бре, уплаших се! Чак краката ми се разтрепераха. Вижте какво, уважаеми господа! Шегата настрана, не ми се приказва с вас... Понеже искам да остана тук сам с мамзелите и искам да си направя тук удоволствието, моля да не се противопоставяте и да излезете... Молим! Господин Белебухин, пръждосай се по дяволите! Какво си нацупи мутрата? Казвам ти да излезеш - излизай, и толкова! Бързо, че инак не отговарям - не е чудно да изядеш боя!
- Тоест как тъй? - попита касиерът на съдилището за сираци Белебухин, като се зачерви и сви рамене. - Дори не разбирам... Някакъв нахалник нахълтва тук и... изведнъж такива работи!
- Каква е тази дума нахалник? - кресна ядосан мъжът с пауновите пера и тупна с юмрук по масата, така че чашите върху подноса подскочиха. - На кого приказваш ти? Да не мислиш, че като съм с маска, можеш да ми говориш всякакви думи? Какво се пенявиш толкова! Излизай, като ти казвам! Директорът на банката, омитай се, докато не е станало късно! Всички се махайте, нито един синковец да не остане тук! Хайде, пръждосвайте се!
- Абе сега ще видим! - каза Жестяков, на когото от вълнение дори очилата се изпотиха. - Ще ви науча аз вас! Ей, я повикай тук дежурния старшина!
След малко влезе дребничък червенокос старшина с небесносиня лентичка на ревера, запъхтян от танците.
- Моля, излезте! - започна той. - Тук не е място за пиене! Заповядайте в бюфета!
- Ти пък отде изникна? - попита мъжът с маската. - Да не съм те викал?
- Моля, не ми говорете на "ти" и благоволете да излезете!
- Виж какво, мили човече: давам ти една минута срок... Тъй като си старшина и важна личност, вземи изведи под ръка тези шарлатани. На моите мамзели не им е приятно тук да има чужд човек... Стесняват се, а аз искам срещу парите си те да бъдат в натурален вид.
- Изглежда, този самозабравен тип не разбира, че не се намира в обор! - викна Жестяков. - Повикайте тук Евстрат Спиридонич!
- Евстрат Спиридонич! - понесе се из клуба. - Къде е Евстрат Спиридонич?
Евстрат Спиридонич, старец с полицейски мундир, не закъсня да дойде.
- Моля, излезте оттук! - изхъхри той, като опули страшните си очи и замърда боядисаните си мустаци.
- Бре, че ме уплаши! - каза мъжът и се разкикоти от удоволствие. - Честна дума - уплаши ме! Какви страшилища имало, бога ми! Мустаци като на котарак, облещил очи... Хе-хе-хе!
- Моля без разсъждения! - кресна с все сила Евстрат Спиридонич и се разтрепера. - Излез вън! Ще заповядам да те изхвърлят!
В читалнята се вдигна невъобразим шум. Евстрат Спиридонич, червен като рак, крещеше и тропаше с крака. Жестяков крещеше. Белебухин крещеше. Крещяха всички интелигенти, но ниският, плътен, глух бас на мъжа с маската заглушаваше гласовете на всички. Поради общата бъркотия танците спряха и хората заприиждаха от залата към читалнята.
За по-голяма внушителност Евстрат Спиридонич извика всички стражари, които се намираха в клуба, и седна да пише протокол.
- Пиши, пиши - каза маската и тикна пръст под перото му. - Какво ще стане сега с мене, клетия? Горкият аз, отидох си! Защо ме погубвате мене, злочестника? Ха-ха! Е какво? Готов ли е протоколът? Подписаха ли го всички? Хайде сега гледайте!... Едно... две... три!
Мъжът стана, изпъна се цял и смъкна маската си. Като откри пияното си лице и огледа всички, любувайки се на ефекта, той се тръшна в креслото и се закикоти радостно. И наистина направи необикновено впечатление. Интелигентите се спогледаха безпомощно и пребледняха, някои се почесаха по вратовете. Евстрат Спиридонич хлъцна като човек, който неволно е извършил голяма глупост.
Всички познаха в раздорника местния милионер и фабрикант Пятигоров, почетен гражданин по рождение, известен със своите скандали, с благотворителността си и както неведнъж бе изтъквано в местния вестник - със своята любов към просветата.
- Е какво, ще се махнете ли, или няма да се махнете? - попита Пятигоров след едноминутно мълчание.
Интелигентите мълчаливо, без да обелят зъб, излязоха на пръсти от читалнята и Пятигоров заключи след тях вратата.
- Ама ти си знаел, че е Пятигоров! - шушнеше дрезгаво малко по-късно Евстрат Спиридонич и разтърсваше за рамото лакея, който бе занесъл виното в читалнята. - Защо мълча?
- Не бяха заръчали да кажа!
- Не бяха заръчали да кажеш... Като те тикна в затвора за един месец, калпазанино, тогава ще видиш "не бяха заръчали да кажа". Вън! Но пък и вас си ви бива, господа - обърна се той към интелигентите. - Бунт дигнахте! Не можахте да излезете от читалнята за десет минутки! Ама сега сърбайте, каквото сте дробили. Ех, господа, господа. Не обичам, бога ми!
Интелигентите тръгнаха из клуба омърлушени, разстроени, виновни, като си шепнеха и сякаш предчувстваха нещо лошо... Жените и дъщерите им, научили, че Пятигоров е "обиден" и сърдит, се умълчаха и взеха да се разотиват. Танците спряха.
В два часа от читалнята излезе Пятигоров; беше пиян и залиташе. Влезе в залата, седна до оркестъра и задряма под звуците на музиката, после тъжно обори глава и захърка.
- Не свирете! - замахаха старшините на музикантите - Шшт!... Егор Нилич спи...
- Няма ли да заповядате да ви изпратим в къщи, Егор Нилич? - попита Белебухин, като се наведе до ухото на милионера.
Пятигоров изви устни така, сякаш искаше да духне муха от бузата си.
- Няма ли да заповядате да ви изпратим в къщи - повтори Белебухин, - или да кажем да ви докарат калясчицата?
- А? Кое? Ти... кво искаш?
- Да ви изпратя в къщи, ако обичате... Време е да нанкате...
- В къ-къщи искам... Из-зпрати ме!
Белебухин светна от удоволствие и почна да вдига Пятигоров. Притичаха и другите интелигенти, с приятни усмивки изправиха почетния гражданин по рождение и внимателно го поведоха към каляската.
- Ама само един артист, един талант може така да баламоса цяло общество - весело каза Жестяков, като му помагаше да се качи. - Аз съм просто изумен, Егор Нилич! И досега се заливам от смях... Ха-ха... А пък ние се пеним, разправяме се! Ха-ха! Вярвате ли, и на театър никога не съм се смял така... Страшен комизъм! Докато съм жив, ще помня тази рядка вечер!
След като изпратиха Пятигоров, интелигентите се развеселиха и успокоиха.
- Ръка ми подаде за сбогом - каза Жестяков много доволен. - Значи, няма нищо, не се сърди...
- Дано! - въздъхна Евстрат Спиридонич. - Негодник, подъл човек е, но нали е благодетел!... Не може!...
1884


Стриди

Превод Ангел Каралийчев

Не трябва много да напрягам паметта си, за да си припомня всички подробности на дъжделивия есенен здрач, когато стоя с баща си на една от многолюдните московски улици и чувствам как постепенно ме завладява странна болест. Болка нямам никаква, ала нозете ми се подкосяват, думите засядат в гърлото, главата безсилно се наклонява встрани... По всичко личи, че ей сега ще трябва да падна и да изгубя съзнание.
Ако попаднех през тези минути в болницата, докторите би трябвало да напишат върху моята табелка: Fames* (* глад) - болест, която не се среща в медицинските учебници.
До мене на тротоара стои родният ми баща с износено лятно палто и плетена шапчица, от която се подава бяло парче вата. На краката му - големи, тежки галоши. Суетният човек, от страх хората да не видят, че носи галоши на бос крак, е навлякъл стари кончови до коленете си.
Този беден, глупавичък чудак, когото обичам толкова по-силно, колкото по-скъсано и по-нечисто става неговото лятно контешко палто, преди пет месеца пристигна в столицата да търси писмена работа. Цели пет месеца той се мота из града, моли за работа и едва сега се реши да излезе на улицата да проси милостиня...
Срещу нас има голяма триетажна къща със синя табела: "Кръчма". Главата ми е леко отметната назад и встрани и аз, без да ща, гледам нагоре осветените прозорци на кръчмата. По прозорците се мяркат човешки фигури. Вижда се дясната страна на латерната, две цветни картини, висещи лампи... Като се взирам в един от прозорците, виждам някакво белеещо се петно. Петното е неподвижно и с правилните си очертания рязко се отделя от общия, тъмнокафяв фон. Напрягам зрението си и различавам бяла стенна табелка. На нея е написано нещо, но какво именно - не се вижда...
Половин час аз не откъсвам очи от табелката. Тя привлича с белотата си моите очи и сякаш хипнотизира мозъка ми. Аз се мъча да я прочета, но усилията ми са напразни.
Най-сетне странната болест се проявява с пълна сила.
Шумът на екипажите почва да ми се струва като гръм, в уличната воня различавам хиляди миризми, очите ми виждат ослепителни мълнии в кръчмарските лампи и уличните фенери. Моите пет сетива са напрегнати и поемат впечатления свръх мярката. Почвам да виждам онова, което не виждах по-рано.
- "Стриди"... - прочетох аз на табелката.
Чудна дума! Прекарал съм на тая земя точно осем години и три месеца, но нито веднъж не съм чувал тази дума. Какво ли означава? Дали не е презимето на кръчмаря? Но нали надписите с имената се окачват по вратите, а не по стените!
- Тате, какво значи стриди? - питам аз с пресипнал глас, като се мъча да обърна лицето си към баща ми.
Баща ми не чува. Той се взира в движението на тълпата и съпровожда с очи всеки минувач... По очите му виждам, че иска нещо да каже на минувачите, но съдбоносната дума като тежка гира тегне върху треперещите му устни и не може да се откъсне. Той дори пристъпи след един минувач и го побутна за ръкава, но когато оня се обърна, той каза "извинете", силно се смути и се стъписа назад.
- Тате, какво значи стриди? - повтарям аз.
- То е едно такова животно... Живее в морето... Мигом си представям това непознато морско животно. Трябва да е нещо средно между риба и рак. Понеже е морско, от него приготвят, разбира се, много вкусна, гореща рибена чорба с благоуханен пипер и дафинов лист, възкисела супа с хрущялчета, сос от раци, желирано с хрян... Живо си представям как донасят от пазара това животно, бързо го очистват, бързо го мушкат в гърнето... бързо, бързо, защото на всички им се яде... ужасно им се яде! От кухнята излиза миризма на печена риба и на супа от раци. усещам как тази миризма гъделичка небцето ми, ноздрите ми, как завладява постепенно цялото ми тяло. Кръчмата, баща ми, белият надпис, ръкавите ми - всичко има същата миризма, толкова силно мирише, че аз почвам да дъвча. Дъвча и правя глътки, сякаш наистина в устата ми се намира парче от това морско животно...
Краката ми се подгъват от насладата, която изпитвам и за да не падна, хващам баща си за ръкава и се притискам до мокрото му лятно палто. Баща ми трепери и се свива. Студено му е...
- Тате, стридите постни ли са или блажни? - питам аз.
- Те се ядат живи... - казва баща ми. - Те имат черупки както костенурките, но... с две половинки!
Вкусният дъх мигом престава да гъделичка тялото ми, илюзията изчезва... Сега вече всичко разбирам!
- Каква мръсотия - шепна аз, - каква мръсотия! Значи, такива са стридите! Представям си животно, подобно на жабата. Жаба, която стои в черупка, гледа оттам с големи блестящи очи и движи отвратителните си челюсти. Представям си как донасят от пазара това животно с черупка, с щипки, с блестящи очи и лигава кожа... Децата до едно се скриват, а готвачката, като се мръщи от отвращение, хваща животното за щипката, поставя го в чинията и го отнася в трапезарията. Големите го вземат и ядат... Ядат го живо, с очите, със зъбите, с лапичките! А то пищи и се мъчи да ги ухапе по устните...
Аз се мръщя, но... но защо зъбите ми почват да дъвчат? Животното е гадно, отвратително, страшно, но аз го ям, ям го лакомо, страхувайки се да не разбера вкуса и миризмата му. Едно животно е изядено, аз вече виждам блестящите очи на второ, трето... Изяждам и тях... Най-сетне изяждам салфетката, чинията, татковите галоши, белия надпис... Ям всичко, което ми попадне пред очите, защото усещам, че само от яденето ще мине болестта ми. Стридите гледат страшно с очи, те са отвратителни, аз треперя, като мисля за тях, но аз искам да ям! Да ям!
- Дайте стриди! Дайте ми стриди! - изтръгва се вик от гърдите ми и аз протягам напред ръце.
- Помогнете, господа! - чувам в същото време тихия, задавен глас на баща ми. - Срамно е да прося, но боже мой! - нямам сили!
- Дайте стриди! - викам аз и дърпам баща си за палтото.
- Та ти ядеш стриди? Такъв мъничък? - чувам до себе си смях.
Пред нас стоят двама господа с цилиндри и със смях ме гледат в очите.
- Ти, хлапенце, ядеш стриди? Наистина ли? Това е интересно! Как ги ядеш?
Помня как нечия силна ръка ме повлече към осветената кръчма. След една минута около мене се събира тълпа хора и ме гледа с любопитство и смях. Аз седя до масата и ям нещо плъзгаво, солено, с дъх на влага и плесен. Ям лакомо, без да дъвча, без да гледам и да мисля какво ям. Струва ми се, че ако погледна, непременно ще видя блестящите очи, щипки и остри зъби...
Изведнъж почвам да дъвча нещо твърдо. Чува се хрущене.
- Ха-ха! Той яде черупките! - смее се тълпата.- Глупаче, това не е за ядене!
След това си спомням страшна жажда. Лежа в постелята си и не мога да заспя от киселини в стомаха и от странен вкус, който усещам в горещото си гърло. Баща ми крачи от единия ъгъл до другия и размахва ръце.
- Аз, изглежда, съм се простудил - мърмори той. - Нещо такова чувствувам в главата... Сякаш някой има вътре... А може би това е, защото не съм... такова ... не съм ял днес... Ама и аз наистина съм такъв един особен, глупав... Виждам, че ония господа плащат за стриди десет рубли, защо да не отида и да ги помоля Да ми дадат няколко... назаем? Сигурно щяха да ми Дадат...
На разсъмване аз заспивам и сънувам жаба с щипки, стои в черупка и си върти очите. Към пладне се събуждам от жажда и търся с очи баща си: той все още крачи и размахва ръце...
1884

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите