Антон П. Чехов

Разкази 1880-1886



ЗАРАДИ ЯБЪЛЧИЦИТЕ

Превод Лиляна Минкова

Между Понт Евксински и Соловки, на съответния градус дължина и ширина, върху собствения си чернозем обитава открай време помешчичето Трифон Семьонович. Фамилното име на Трифон Семьонович е дълго като думата "естествоизпитател" и произлиза от много звучна латинска дума, означаваща една от многобройните човешки добродетели. Десетините чернозем, които той притежава, наброяват 3000. Имението му, защото е имение, а той е помешчик, е заложено и се продава. Продажбата му е почнала по времето, когато Трифон Семьонович още не е бил плешив, влачи се и до ден-днешен и поради лековерието на банката и гъвкавостта на Трифон Семьонович напредва невероятно бавно. Тази банка все някой ден ще фалира, защото Трифон Семьонович, подобно на себеподобните, чието име е легион, рублите е прибрал, но лихви не плаща, а и да плаща от време на време, плаща с такива церемонии, с каквито добрите хора дават копейчица за бог да прости и за изграждането на храм. Ако този свят не беше този свят и наричаше нещата с истинските им имена, Трифон Семьонович нямаше да го наричат Трифон Семьонович, ами другояче; щяха да го наричат така, както наричат по начало конете и кравите. Откровено казано, Трифон Семьонович си е истинско говедо. Приканвам го сам да се съгласи. Ако тази покана стигне до него (той преглежда от време на време "Стрекоза"), навярно няма да се разсърди, защото е човек с разбиране, и ще се съгласи напълно с мен, а, току-виж, ми отпуснал великодушно наесен и десетина антоновски ябълчици, задето не съм бялнал на свет предългото му фамилно име, а съм се ограничил този път със собственото му име и презимето. Няма да се залавям да описвам всички добродетели на Трифон Семьонович: това е дълга работа. За да побереш целия Трифон Семьонович с ръцете и краката, трябва да седнеш да пишеш поне толкова време, колкото е седял Евгений Сю над своя дебел и дълъг "Скитник Евреин". Няма да споменавам нито за шмекериите му, когато играе преферанс, нито за неговата политика, по силата на която той не плаща нито дълговете си, нито лихвите, нито за шегите, които си прави със свещеника и с дякона, нито за разходките му на кон през селото в костюм от времето на Каин и Авел, ще се огранича само с една сцена, характеризираща отношението му към хората, за възхвала на които неговият тричетвъртивековен опит е съчинил следната скоропоговорка: "Селячета, чудачета, простачета, магарета - биха ги на "магаре"." През едно прекрасно във всяко отношение утро (беше в края на лятото) Трифон Семьонович се разхождаше по дългите и по късите алеи на своята разкошна градина. Всичко, което вдъхновява господа поетите, беше пръснато наоколо му с щедра ръка в огромно количество и сякаш говореше и пееше: "На, взимай, човече! Наслаждавай се, докато не е дошла есента!" Но Трифон Семьонович не се наслаждаваше, защото далеч не е поет, пък и тъкмо това утро душата му особено жадно вкусваше хладен сън, както правеше винаги, когато господарят й имаше чувството, че е загубил. Зад Трифон Семьонович шествуваше неговият верен волнонаемен Карпушка, дядка на около шестдесет години, и се озърташе наляво и надясно. Този Карпушка с добродетелите си едва ли не превъзхождаше самия Трифон Семьонович. Той великолепно лъска ботуши, още по-хубаво беси излишните кучета, краде всички и всичко и неподражаемо шпионира. Цялото село го нарича "опричник"* (* човек от специалната войска на руския цар Иван IV, Грозни, силна опора на неговата власт. Синоним на много жесток човек. - Б. пр.), както го е кръстил сполучливо писарят. Рядко минава ден селяните и съседите да не се оплачат на Трифон Семьонович от нравите и обичаите на Карпушка; но тези оплаквания отиват на вятъра, защото Карпушка е незаменим в стопанството на Трифон Семьонович. Трифон Семьонович, когато отива на разходка, винаги взима със себе си своя верен Карп: хем е по-безопасно, хем е по-приятно. Карпушка носи в себе си неизчерпаем извор на какви ли не измишльотини, остроумия, вицове и притежава неспособността да мълчи. Той непрекъснато разказва нещо и мълчи само когато слуша нещо интересно. През описваното утро той вървеше след своя господар и му разказваше дълга история за някакви двама гимназисти с бели каскети, които яздели с пушки покрай градината и умолявали него, Карпушка, да ги пусне в градината да половуват, как тези двама гимназисти го съблазнявали с петдесет копейки и как той, знаейки много добре кому служи, отхвърлил с негодувание петдесетте копейки и насъскал срещу гимназистите Каштан и Сивко. Като приключи с тази случка, той взе да изобразява с ярки краски възмутителния начин на живот на селския фелдшер, но изображението не му се удаде, защото от гъсталака ябълки и круши до ушите на Карпушка стигна подозрително шумолене. Като чу шумоленето, Карпушка сдържа езика си, наостри уши и взе да се вслушва. Като се убеди, че наистина се чува шум и че този шум е подозрителен, той дръпна господаря си за пеша и полетя като стрела в посока на шума. Предчувствувайки скандалче, Трифон Семьонович трепна, заситни със старческите си крачета и затича подир Карпушка. Имаше защо да тича... В края на градината, под стара клонеста ябълка, стоеше селска мома и дъвчеше; до нея пълзеше на колене млад, широкоплещест момък и събираше по земята окапалите от вятъра ябълки; зелените хвърляше в храстите, а зрелите поднасяше любовно върху широка сива длан на своята Дулцинея. Дулцинеята явно не се страхуваше за стомаха си и ядеше ябълките една след друга и с голям апетит, а момъкът пълзеше и събираше, съвсем забравил себе си, и мислеше единствено за Дулцинеята.
- Че откъсни от дървото де! - подкокоросваше го шепнешком момата.
- Страх ме е.
- От какво те е страх?! Опричникът сигур е в кръчмата ...
Момъкът се изправи, подскочи, откъсна от дървото една ябълка и я подаде на момата. Но момъкът и неговата мома, както в древността Адам и Ева, нямаха късмет с тая ябълчица. Момата едва бе отхапала едно парченце и бе подала това парченце на момъка, двамата едва бяха усетили върху езиците си острата киселина и лицата им се разкривиха, после се източиха, пребледняха... не защото ябълката беше кисела, а защото видяха пред себе си строгата физиономия на Трифон Семьонович и злорадо ухилената муцунка на Карпушка.
- Здравейте, гълъбчета! - приближи се до тях Трифон Семьонович. - Какво, ябълчици ли си хапвате? Да не би случайно да съм ви попречил?
Момъкът свали шапка и сведе глава. Момата заразглежда престилката си.
- Е, как си със здравето, Григорий? - обърна се Трифон Семьонович към момъка. - Как върви животът ти, момче?
- Аз само една - измърмори момъкът, - и то от земята.
- Тъй, ами твоето здраве как е, миличка? - попита Трифон Семьонович момата.
Момата още по-усърдно заоглежда престилката си.
- Ами сватба още ли не сте вдигали?
- Още не сме... Ма ние, господарю, честна дума, само едно, че и то... ей тъй...
- Добре де, добре. Юнак. Знаеш ли да четеш?
- Не... Ама истина, господарю, ние само едно, и то от земята.
- Да четеш, не знаеш, а да крадеш, знаеш. Е, и това не е лошо. Няма да ти натежат знания на гърба. Ами отдавна ли си почнал да крадеш?
- Че пък да не съм крал случайно?
- Ами твоята мила годеница - обърна се към момата Карпушка - защо се е замислила така жално? Или нещо не я обичаш много, а?
- Мълчи, Карп! - каза Трифон Семьонович. - Хайде, Григорий, разкажи ни една приказка...
Григорий се поокашля и се усмихна.
- Аз, господарю, приказки не знам - каза той. - Да не са ми изтрябвали случайно вашите ябълки? Като река, мога да си купя.
- Много се радвам, моето момче, че имаш много пари. Е, хайде, разкажи ни някоя приказка. Аз ще послушам, Карп ще послуша, ей на, и твоята годеница-хубавица ще послуша. Не се срамувай, бъди по-смел! Душата на крадеца трябва да бъде смела. Нали, приятелю мой?
И Трифон Семьонович впери своите ехидни очи в заловения момък... По челото на момъка изби пот.
- Вие, господарю, по-добре го накарайте да изпее песен. Къде може тоя глупак приказки да разказва? - издрънча Карпушка с гадничкото си тенорче.
- Мълчи, Карп, нека първо разкаже приказка. Хайде, моето момче, разказвай де!
- Не знам.
- Нима не знаеш? А да крадеш, знаеш? Как гласи осмата заповед?
- Какво сте ме заразпитвали? Че отде да зная? Ама тъй де, господарю, ний само едно ябълче изядохме, и то от земята...
- Разправяй приказка!
Карпушка почна да къса коприва. Момъкът много добре знаеше за какво се приготвяше тази коприва. Трифон Семьонович, подобно на нему подобните, прекрасно раздава сам правосъдие. Крадец той или затваря за едно денонощие в мазето, или го нашибва с коприва, или го пуска да си върви, само че преди това го съблича гол... Това е ново за вас, нали? Но има хора и места, за които е обичайно и старо като каруца. Григорий погледна изкосо копривата, поколеба се, поизкашля се и почна не да разказва приказка, ами да меле приказка. Като пъшкаше, потеше се, кашляше и се секнеше непрекъснато, той заразказва как едно време руските богатири пребивали от бой дъртите магьосници и се женели за хубавиците. Трифон Семьонович стоеше, слушаше и не сваляше поглед от разказвача.
- Стига! - каза той, когато момъкът накрая вече съвсем се оплете и задрънка врели-некипели. - Чудесно разказваш, но крадеш още по-добре. Ей ти, хубавице... - обърна се той към момата - хайде ти сега кажи "Отче наш"!
Хубавицата се изчерви и съвсем тихо, като едва дишаше, издекламира "Отче наш".
- Ами как гласи осмата заповед?
- Ама вие да не мислите, че много сме взели? - отговори момъкът и отчаяно махна с ръка. - На, честен кръст, като не вярвате!...
- Лошо е, мили мои, че не знаете заповедите. Ще трябва да ви накажем. Хубавице, той ли те научи да крадеш? Че защо мълчиш, херувимче? Трябва да отговориш. Казвай де! Мълчиш? Мълчанието е знак за съгласие. Хайде, хубавице, набий своя красавец, задето те е научил да крадеш!
- Няма - прошепна момата.
- Понабий го малко. Глупаците трябва да се наказват. Понабий го, душке моя! Не искаш? Е, тогава ще заповядам Карп и на Матвей малко да те... с коприва... Не искаш?
- Няма.
- Карп, ела тук!
Момата в един миг изтича до момъка и му удари шамар. Момъкът се усмихна най-глупаво и заплака.
- Браво, хубавице! Ами я го дръпни за косъмчетата!
Хайде де, душке моя! Не искаш? Карп, ела тук!
Момата хвана годеника си за косата.
- Не го хващай, така по го боли! Поскуби го!
Момата заскуба. Карпушка полудя от възторг, превиваше се и се тресеше от смях.
- Стига - каза Трифон Семьонович. - Благодаря ти, душке, че наказа злото. Хайде сега - обърна се той към момъка - понатупай ти твоята невяста... Първо тя теб, пък сега ти нея..
- Измисляте ги едни, господарю, тъй де... Защо ще я бия?
- Как защо? Че тя нали те би? И ти я набий! Ще й бъде от полза. Не искаш? Напразно. Карп, викни Матвей!
Момъкът плю, изпъшка, стисна в юмрук плитката на своята годеница и почна да наказва злото. Докато наказваше злото, той, без сам да забележи, изпадна в екстаз, увлече се и забрави, че бие не Трифон Семьонович, а своята годеница. Момата занарежда. Той дълго я би. Не зная как щеше да завърши цялата тази история, ако иззад храстите не беше изскочило хубавичкото момиченце на Трифон Семьонович, Сашенка.
- Татенце, ела да пиеш чай! - извика Сашенка и като видя какъв номер е скроил баща й, звънко се разсмя.
- Стига! - каза Трифон Семьонович. - Сега можете да си вървите, гълъбчета. Довиждане! За сватбата ще ви пратя ябълчици.
И Трифон Семьонович ниско се поклони на наказаните.
Момъкът и момата се пооправиха и си тръгнаха. Момъкът пое надясно, а момата наляво и... до ден-днешен повече не са се срещали. А да не беше се появила Сашенка, момъкът и момата, току-виж, опитали и копривата... Ето как се забавлява на стари години Трифон Семьонович. Неговото мило семейство не е по-долу от него. Щерките му имат навик на гости с "по-долен чин" да зашиват за шапките глави лук, а на пияни гости с такъв чин да пишат по гърбовете с тебешир с големи букви : "мъгаре" и "глупак". А синчето му, Митя, подпоручик от запаса, една зима надмина и баща си: заедно с Карпушка намаза с катран портата на едно бившо войниче, защото войничето не поискало да подари на Митя вълче и защото това войниче насъсквало уж дъщерите си срещу меденките и бонбоните на господин подпоручика от запаса...
Върви, че наричай след това Трифон Семьонович Трифон Семьонович!
1880


Радост

Превод Желязка Купенова

Беше дванадесет часът през нощта. Митя Кулдаров, възбуден, разчорлен, се втурна в квартирата на своите родители и бързо заснова от стая в стая. Родителите му вече се готвеха да си лягат. Сестра му лежеше в леглото и дочиташе последната страничка на един роман. Братята му гимназисти спяха.
- Откъде идваш? - учудиха се родителите му. - Какво става с тебе?
- Ох, не питайте! Никак не съм очаквал! Не, никак не съм очаквал! Това ... това дори е невероятно!
Митя почна да се смее и седна в едно кресло, защото нямаше сили да се държи на краката си от щастие.
- Това е невероятно! Вие не можете да си представите! Погледнете!
Сестрата скокна от леглото и като се наметна с одеялото, отиде при брат си. Гимназистите се събудиха.
- Какво ти е? Така си пребледнял!
- Това е от радост, майко! Та сега ме знае цяла Русия! Цяла! По-рано само вие знаехте, че на този свят съществува колежкият регистратор Дмитрий Кулдаров, а сега цяла Русия знае това! Майко! О, господи!
Митя скочи, разтича се из всички стаи и пак седна.
- Но какво се е случило? Говори разбрано!
- Вие живеете като диви зверове, вестници не четете, не обръщате никакво внимание на съобщенията, а във вестниците има толкова забележителни работи! Случи се нещо и веднага става известно, нищо не може да се скрие! Как съм щастлив! О, господи! Нали само за знаменитите хора се пише във вестниците, а ето че взели, та и за мен писали!
- Какво думаш? Къде?
Таткото пребледня. Майката погледна иконата и се прекръсти. Гимназистите скочиха и както си бяха, само по къси нощни ризи, се приближиха до своя по-голям брат.
- Да, моля ви се! За мен писали! Сега цяла Русия ме знае! Вие, майко, запазете този брой за спомен! Ще го четем понякога. Погледнете!
Митя измъкна от джоба си един вестник, подаде го на баща си и посочи с пръст мястото, заградено със син молив.
- Четете!
Бащата сложи очилата си. - Четете де!
Майката пак погледна иконата и се прекръсти. Таткото се изкашля и почна да чете:
- "На 29 декември, в 11 часа вечерта, колежкият регистратор Дмитрий Кулдаров...
- Виждате ли, виждате ли? По-нататък!
- ... колежкият регистратор Дмитрий Кулдаров на излизане от бирарията, която се намира на Малая Бронная, в къщата на Козихин, в нетрезво състояние...
- Аз със Семьон Петрович ... Всичко е описано най-подробно! Продължавайте! По-нататък! Слушайте!
- ... в нетрезво състояние се подхлъзнал и паднал под коня на спрелия тук файтонджия Иван Дротов, от село Дурикиная, Юхновска околия. Изплашеният кон прескочил Кулдаров и повлякъл шейната през него с намиращия се в нея московски търговец от втора гилдия Степан Луков, полетял по улицата и бил спрян от дворниците. Кулдаров, който отначало се намирал в безсъзнание, бил отведен в полицейския участък и освидетелствуван от лекар. Ударът, който получил в тила...
- То е от стръката на шейната, татко. По-нататък! По-нататък четете!
- ... който получил в тила, е отнесен към леките. За станалото е съставен протокол. На пострадалия е дадена медицинска помощ ..."
- Казаха да си мокря тила със студена вода. Прочетохте ли? А? Това е то! Сега из цяла Русия се носи! Дайте го тук!
Митя грабна вестника, сгъна го и го пъхна в джоба си.
- Ще изтичам до Макарови, да им го покажа ... Трябва още и Иваницкини да го покажа, на Наталия Ивановна, на Анисим Василич... Ще изтичам! Довиждане!
Митя нахлупи фуражката си с кокарда и тържествуващ и радостен, изтича на улицата.
1883


Тържеството на победителя
Разказ на един колежки регистратор в оставка

Превод Рачо Стоянов

На сирни петък всички отидохме на блини у Алексей Иванич Козулин. Вие не познавате Козулин; за вас може би той е нищожество, нула, но за хора като нас, които не хвърчат високо в облаците, той е велик, всемогъщ и високомъдър. Отидоха у него всички, които бяха, така да се каже, негово подножие. Отидох и аз с баща ми.
Блините бяха толкова великолепни, че не мога го изрази, уважаеми господине: мекички, рохкавички, зачервенички. Вземеш един, дявол да го вземе, потопиш го в горещо масло, изядеш го, а друг сам ти се тика в устата. Като детайли, орнаменти и коментарии имаше: сметана, пресен хайвер, сьомга, настърган кашкавал. Вина и водки - цяло море. След блините ядохме чорба от есетра, а след чорбата - яребици със сос. Така се натъпкахме, че баща ми скришом си разкопча копчето на корема и за да не забележат неговия либерализъм, покри се с кърпата. Алексей Иванич, като наш началник, комуто е позволено всичко, си разкопча жилетката и ризата. След обяда, без да ставаме от трапезата, с позволение на началството запушихме пури и започнахме разговори. Ние слушахме, а негово превъзходителство Алексей Иванич говореше. Сюжетчетата бяха повече хумористични, като за през Сирница ... Началникът разказваше и явно искаше да мине за остроумен. Не зная каза ли той нещо смешно, помня само, че баща ми ме ръгаше всяка минута в ребрата и ми казваше:
- Смей се!
Аз си отварях широко устата и се смеех. Веднъж дори пищях в смеха си така, че обърнах внимание на всички.
- Тъй, тъй! - зашепна баща ми. - Браво! Той те гледа и се смее... Това е добре; може наистина да те назначи помощник-книговодител!
- Да-а - каза между другото Козулин, нашият началник, като пухтеше и дишаше тежко, - Сега блини ядем, най-пресен хайвер употребяваме, жена белотела галим, А дъщерите ми са такива хубавици, че не само вашата смирена компания, но дори князе и графове се заглеждат в тях и въздишат. А квартирата ни? Хе-хе-хе!... Ето, това е то! Не роптайте, не се оплаквайте и вие, докато не доживеете до края... Всичко става, всякакви промени стават... Ти си сега, да речем, нищожество, нула, прашинка, стафидка... но кой може да знае. Може да дойде време... и такова... да пипнеш съдбата човешка за перчема! Всичко се случва!
Алексей Иванич помълча, поклати глава и продължи:
- А по-рано, по-рано какво беше! А? Боже мой! На паметта си да не повярва човек. Без обуща, със скъсани панталонки, със страх и трепет... Понякога за една рубла две седмици работиш. Па няма и да ти я дадат тая рубла, не! А ще я смачкат и ще ти я хвърлят в лицето: плюскай! И всеки може да те стъпче, да те убоде, да те фрасне по главата... Всеки може да те срами... Отиваш на доклад, виждаш, че до вратата седи кученце. Приближаваш се до това кученце и му вземаш лапичката, здрависваш се. Сиреч, извинете, че минах покрай вас. Добро ви утро! А кученцето срещу тебе: ррр! ... Вратарят те блъсне с лакътя си, а ти: "Извинете, Иван Потапич, нямам дребни!" Но най-много съм се напатил и най-много гаври съм понесъл ей от тоя чироз опушен, ей от тоя... крокодил! От тоя там, смирения, от Курицин!
И Алексей Иванич посочи мъничко, прегърбено старче, което седеше до баща ми. Старчето мигаше с уморените си очички и с отвращение пушеше пура. Обикновено то никога не пуши, но когато началството му предлага пура, смята, че е неприлично да откаже. Като видя насочения към него пръст, то страшно се смути и почна да се върти на стола си.
- Много изтърпях аз благодарение на тоя тук, смирения! - продължи Козулин. - Най-напред, в началото, при него ме поставиха. Доведоха ме при него смиреничък, сивичък, нищожничък и ме сложиха да работя на неговата маса. И започна той да ме яде. Всяка дума - остър нож, всеки поглед - куршум в гърдите. Сега се държи като червейче, като просяк, но по-рано какво беше! Нептун! Небеса разверзеся! Дълго ме терза той. Аз и му пишех, и пирожки ходех да му купувам, и перата му подострях, и старата му тъща водех по театрите. Вършех всичко, което му беше угодно. Научих се да смъркам емфие! Нда... И всичко все за него... Не може, казвах си, трябва да има винаги при мене табакера, в случай че поиска. Курицин, помниш ли? Дохожда веднъж при него моята покойна майка и го моли, старицата, да пусне синчето й, мене сиреч, за два дни при леля си за едно наследство. Че като се нахвърли върху нея, като опули ония очи, като кресна: "Че твоят син е ленивец, че твоят син е дармоед, какво гледаш, глупачке!... Под съд ще иде" - дума. Отиде си старицата в къщи и легна, разболя се от уплаха, едва не умря тогава. ..
Алексей Иванич изтри очите си с кърпичка и изпи наведнъж цяла чаша вино.
- Канеше се да ме жени за дъщеря си, но аз в това време... за щастие се разболях от треска, половин година лежах в болницата. Ето какво беше по-рано. Ето как живеехме! А сега? Пфу! А сега аз... аз съм над него... Той води тъща ми по театри, той ми подава табакерата и ето сега пуши пура. Хе-хе-хе!... Аз му посипвам живота с пиперец... пиперец! Курицин!
- Какво ще заповядате? - попита Курицин и се изправи мирно.
- Представи трагедията!
- Слушам!
Курицин се изправи, намръщи се, вдигна ръка нагоре, сбърчи лице и пропя с пресипнал, разтреперен глас:
- Умри, вероломнице! За кррръв съм жаден!
Ние попадахме от смях.
- Курицин, изяж ето това парче хляб с пиперец! Ситият Курицин взе голямо парче ръжен хляб, посипа го с пипер и го изяде при общ смях.
- Всякакви промени стават - продължи Козулин. - Седни, Курицин! Когато станем, ще изпееш нещо... Тогава ти, а сега аз... Да... А старицата си умря... Да...
Козулин стана и политна...
- А пък аз - ни гък, защото бях мъничък, сивичък ... Варвари... Затова пък сега аз... Хе- хе-хе ... Я ти там! Ти, без мустаците, на тебе говорят!
И Козулин посочи към баща ми.
- Тичай около масата и пей като петел!
Баща ми се усмихна, изчерви се от удоволствие и заситни около масата. Аз след него.
- Ку- ку-ригу! - запяхме и двамата и затичахме по-бързо.
Аз тичах и си мислех:
"Ще стана помощник-книговодител!"
1883


Смъртта на чиновника

Превод Желязка Купенова

Една прекрасна вечер не по-малко прекрасният екзекутор* (* дребен чиновник, изпълняващ длъжността завеждащ домакинство на учреждение. - Б. пр.) Иван Дмитрич Червяков седеше на стола си на втория ред и гледаше с бинокъл "Корневилските камбани". Гледаше и се чувствуваше на върха на блаженството. Но изведнъж... В разказите често се среща това "но изведнъж". Авторите са прави: животът е пълен с изненади! Но изведнъж лицето му се смръщи, очите му се опулиха, дишането му спря... той махна бинокъла от очите си, наведе се и ... апчхи! Кихна, както виждате. Никъде и никому не е забранено да киха. Кихат и селяни, и полицейски началници, а понякога дори и тайни съветници. Всички кихат. Червяков никак не се сконфузи, избърса се с кърпичката си и като вежлив човек се огледа наоколо: дали не е обезпокоил някого със своето кихане? Но тук вече трябваше да се сконфузи. Той видя, че старчето, което седеше пред него на първия ред, грижливо избърсваше голата си глава и шията си с ръкавицата и нещо мърмореше. Червяков позна в старчето статския генерал Бризжалов, който служеше под ведомството на пътищата и съобщенията.
"Опръскал съм го! - помисли си Червяков. - Не е мой началник, чужд е, но все пак е неудобно. Трябва да му се извиня."
Червяков се изкашля, наведе се с цялото си тяло напред и зашепна на ухото на генерала:
- Извинете, ваше-ство, опръсках ви... аз внезапно...
- Нищо, нищо...
- За бога, извинете. Аз нали ... аз, без да искам!
- Ах седнете, моля ви се! Оставете ме да слушам!
Червяков се сконфузи, усмихна се глупаво и започна да гледа към сцената. Гледаше той, но блаженство повече не чувствуваше. Взе да го измъчва безпокойство. През време на антракта се приближи до Бризжалов, позавъртя се около него и като надви плахостта си, измърмори:
- Аз ви опръсках, ваше-ство... Простете... аз нали... не че...
- Ах, стига... Аз вече забравих, а вие все за това! - каза генералът и нетърпеливо мръдна долната си устна.
"Забравил, а в очите му ехидство - помисли Червяков като поглеждаше подозрително генерала. - И да говори не иска. Би трябвало да му обясня, че съвсем не съм искал... че това е природен закон, а то ще вземе да си помисли, че съм искал да плюна. Сега и да не помисли, после ще помисли!..."
Като се върна в къщи, Червяков разказа на жена си за своето невежество. Жена му, както му се стори, се отнесе много лекомислено към случилото се; тя само се изплаши, а после, като разбра, че Бризжалов е "чужд", се успокои.
- Все пак иди, извини се - каза тя. - Ще си помисли, че не знаеш да се държиш в общество!
- Тъкмо там е работата! Извинявах му се, но той някак странно... Нито една свястна дума не каза. Пък и нямаше кога да разговаряме.
На другия ден Червяков облече новия си вицмундир, подстрига се и тръгна за Бризжалов да му обясни... Влизайки в приемната на генерала, той видя там много просители, а между просителите - и самия генерал, който вече бе почнал приемането на прошенията. Като изслуша няколко просители, генералът вдигна очи и към Червяков.
- Вчера в "Аркадия", ако си спомняте, ваше-ство - започна да докладва екзекуторът, - аз кихнах и... без да искам, ви опръсках... Изв...
- Какви глупости... Бог знае що! Вие какво обичате? - обърна се генералът към следващия просител.
"Не иска да говори! - помисли си Червяков, пребледнявайки. - Сърди се, значи... Не, това не бива да се остави така... Ще му обясня..."
Когато генералът свърши разговора с последния просител и се запъти към вътрешните стаи, Червяков тръгна след него и замърмори;
- Ваше-ство! Ако се осмелявам да безпокоя ваше-ство то е именно от чувство, мога да кажа, на разкаяние!. Не нарочно, благоволете да знаете!
Генералът направи кисела физиономия и махна с ръка.
- Но вие просто се подигравате с мен, господине! - каза той, изчезвайки зад вратата.
"Какви ти подигравки? - помисли Червяков. - Тук няма никакви подигравки! Генерал, а не може да разбере! Щом е така, няма повече да се извинявам на този фанфарон! Да върви по дяволите! Ще му напиша писмо, а няма вече да ходя! Ей богу, няма!
Така мислеше Червяков, като си отиваше в къщи. Писмо на генерала не написа. Мисли, мисли и не можа да измисли това писмо. Наложи се да отиде на другия ден лично да му обясни.
- Вчера идвах да безпокоя ваше-ство - замърмори той, когато генералът спря на него въпросителен поглед, - не за да ви се подигравам, както вие благоволихте да кажете. Извинявах ви се за това, че като кихнах, ви опръсках. .. а да ви се подигравам, не съм и помислял. Смея ли да се подигравам! Ако ние вземем да се подиграваме, то тогава, значи, никакво уважение към високите особи... не ще има...
- Вън! - ревна изведнъж посинелият и разтреперал се генерал.
- К-какво? - попита шепнешком Червяков, примирайки от ужас.
- Вън! - повтори генералът и тропна с крак.
В корема на Червяков нещо се скъса. Без да вижда и без да чува нещо, той запристъпя заднишком към вратата, излезе на улицата и се потътра... Като пристигна машинално в къщи, без да си свали вицмундира, той легна на дивана и ... умря.
1883


Дебелият и тънкият

Превод Христо Радевски

На една гара по Николаевската железопътна линия се срещнаха двама приятели: единият дебел, другият тънък. Дебелият току-що беше обядвал на гарата и устните му, покрити с мазнина, лъщяха като зрели вишни. Той миришеше на херес и фльор д'оранж. Тънкият пък току-що беше слязъл от влака и беше натоварен с куфари, вързопи и кутии. Той миришеше на сухоежбина и на утайка от кафе. Иззад гърба му надничаше мършава женица с дълга брадичка - жена му, и висок гимназист с присвито око - синът му.
- Порфирий! - извика дебелият, като видя тънкия. - Ти ли си? Гълъбчето ми! Колко години не сме се виждали!
- Господи! - смая се тънкият. - Миша! Приятелю от детинство! Откъде се взе?
Приятелите трикратно се целунаха и устремиха един към друг пълни със сълзи очи. И двамата бяха приятно зашеметени.
- Мили мой! - почна тънкият след целуването. - Виж, това не очаквах! Виж ти изненада! Е, я ме погледни хубавичко! Същият хубавец, какъвто си беше! Същият гиздавец и конте! Ах, господи боже! Е, ти? Богат ли си? Женен ли си? Аз вече съм женен, както виждаш... Ето това е моята жена, Луиза, родена Ванценбах... лютеранка... А това е моят син Нафанаил, ученик в III клас. Този, Нафаня, е мой приятел от детинство! В гимназията заедно учихме!
Нафанаил помисли малко и свали шапката си.
- В гимназията заедно учихме! - продължаваше тънкият. - Помниш ли как те ядосвахме? Наричахме те Херострат, защото прогори с цигара стипендиантската си книжка, а мене наричаха Ефиалт, защото обичах да доноснича. Хо-хо... Деца бяхме! Не бой се, Нафаня! Ела по-близо до него... А това е жена ми, родена Ванценбах... лютеранка.
Нафанаил помисли малко и се скри зад гърба на баща си.
- Е, как живееш, приятелю? - попита дебелият, като гледаше възторжено приятеля си. - Служиш ли някъде? Получи ли някакъв чин?
- Служа, мили мой! Колежки асесор съм вече втора година и орден "Станислав" имам. Заплатата е малка... ех, нищо! Жена ми дава уроци по музика, а аз частно правя дървени кутии за цигари. Отлични кутии! По рубла парчето ги продавам. Който вземе десет парчета и повече, на него, разбираш ли, правя отстъпка. Поминуваме как да е. Служих, знаеш, в департамента, а сега тука съм преместен началник на отделение под същото ведомство... Тука ще служа. Е, ами ти? Навярно вече статски? А?
- Не, мили мой, карай по-нагоре - каза дебелият. - Аз вече до таен съветник дослужих... Две звезди имам.
Тънкият изведнъж пребледня, вкамени се, но скоро лицето му се изкриви на всички страни от широка усмивка; сякаш от лицето и очите му се посипаха искри. Самият той се сви, прегърби се, стана още по-тънък... Куфарите му, вързопите и кутийките и те се свиха, нагънаха се... Дългата брадичка на жена му още повече се удължи; Нафанаил се изпъна като войник и закопча всичките копчета на мундира си...
- Аз, ваше превъзходителство... Много ми е приятно! Приятел, може да се каже, от детинство и изведнъж сте се издигнали до такъв велможа! Хи-хи.
- Е, стига! - намръщи се дебелият. - Защо този тон? Ние с тебе сме приятели от детинство - защо това чинопочитание!
- Моля ви се... Какво приказвате... - захихика тънкият, като се сви още повече. - Милостивото внимание на ваше превъзходителство... Един вид като животворна влага... Ето това, ваше превъзходителство, е моят син Нафанаил... жена ми Луиза, лютеранка, тъй да се каже...
Дебелият искаше да възрази нещо, но върху лицето на тънкия беше изписано толкова благоговение, сладост и почтителна киселина, че на тайния съветник му се повдигна. Той се отвърна от тънкия и му подаде ръка за сбогуване.
Тънкият стисна трите му пръста, ниско се поклони и захихика като китаец: "Хи-хи-хи." Жена му се усмихна. Нафанаил удари ток и си изтърва фуражката. И тримата бяха приятно зашеметени.
1883

Редактирано от a з на 26.01.06 22:19.