Горе, в планината, живееше Учителят.
Малцина бяха ходили там. Те разказваха, че каменната къщица, в която се прибира Учителят след работа, била загнездена между скалите. От нея се отбивало в големи пещери, изсечени в канарите. Там живеели други отшелници. С тях Учителят говорел на непознат език.
А долу, в широката котловина, при полите на планината живееха учениците.
От време на време Учителят слизаше при тях —да говори и да ги напътва.
Веднъж той престоя три дни между учениците, защото имаше много неща да им каже и да ги изпита дали са разбрали думите му.
Когато слънцето се наведе Към залез, Учителят стана и каза на събраните:
— Много приказвахме, сега е време да работим, та да се види,
че приказките не са отишли на вятъра. Занапред аз ще бъда винаги с вас, но внимавайте да не пропуснете знаците. Които ви давам!
Като рече това, той остави котловината и се изгуби по стръмната пътека към планината. Не позволи никой да го придружи, защото бе свикнал сам да идва и сам да си отива.

***

Учениците чакаха зорко знаците — великите знаци на Учи-
теля.
Те се вслушваха.
Дали не ще чуят нечий тайнствен глас да ги зове, или да ги съветва, или да им повелява?
Но никой не чу глас, освен гласа на птиците и на листата, шумолящи от Вятъра.
Почнаха тогава да се вглеждат В небето.
Няма ли белите облаци отведнъж да почервенеят — и между тях да изникне образ на ангел или на друго неземно същество?
Но облаците не почервеняха, а почнаха да потъмняват, както става, преди да завали дъжд. По цялото небе се задипли тежка завеса — някъде черна като туш, другаде — сива като пепел, а по краищата — синкаво-мастилена, издута — на кълба, на кълба.
Над земята причерня и тъмните облаци се сгъстиха.
Измежду тия мастилени кълба не се роди неземно същество.
Неколцина, по-опитни в духовното изкуство, насядаха край потока и се заслушаха в неговия ромон, очаквайки да доловят думи. Но потокът бе хитър: той не издаваше тайните си, а само повтаряше за ухото на всекиго тъкмо тази дума, която е изговорил в ума си човекът. Мернеше ли се в ума му друга дума, потокът глътваше предишната, за да заповтаря новата.
Много думи глътна потокът през този ден, ала сам не каза своя дума на слушащите.
Един от учениците — най-старият, когото всички почитаха, понеже имаше бяла коса (а то бе белег на дълбок опит) — седна под високата борила — там, където Учителят обичаше да сяда, затвори си очите, целият се отпусна и почна да се вслушва в себе си и да се вглежда в душата си. Ала той чу само как туптят жилите му и видя тъмни и светли облачета, каквито вижда всеки, когато си склопи очите.
Но ето че изведнъж тайнствен шепот бликна издън душата му:
— Ще Вали.
Ученикът се зарадва, че е чул гласа на Учителя. Той се запита: „Що ли означават думите? За какъв дъжд говори Благословеният?"
И ето че втори път се чу същият глас, но вече по-груб и по-настойчив:
— Ще Вали! Да се прибираме!
Белокосият ученик отвори очи.
До него бе седнал един от по-младите и се беше опитал да съзерцава като него. Но две-три капки го бяха ударили по китките и той бе казал, че ще вали.

***

През целия ден никой не успя да долови знак, ни глас, ни образ, ни видение.
Беше се свечерило. Закапа дъжд на едри капки и почна да чука силно по главите.
— Време е да се връщаме — каза белокосият ученик.
Тогава всички станаха и тръгнаха към голямата къща, която се издигаше край селцето, доста далеч от тях: тя се виждаше дребна, като гъба.
В това време прелетя с писък едра птица, люшна се и падна.
Двама от учениците се наведоха над нея, погледнаха я и рекоха:
— Умира! Клетата птица! Колко е хубава! Ловец я е ранил.
Като вървяха надолу, край дървесата, изведнъж се изви буен вихър,
грабна цял облак от окапали листа и го понесе пред учениците.
— Застудява — каза най-старият.— Сняг ще падне, ще се заледи земята. Трябва да наберем повече дърва за през зимата.
— Ще наберем — рекоха другите.
По-натам, на една полянка, заобиколена от храсталак, две деца ловяха птички с лепкави пръчици. Успели бяха вече да хванат едно пъстро птиче и да го затворят в клетката.
— Жестоки деца! — рече един от учениците и продължи пътя си.
А друг Каза:
— Какво да правят? С това прехранват старите си родители: продават птичетата в града.
Когато стигнаха до къщата, изградена от груби речни камъни, онзи, който пазеше ключа от вратата, бръкна да го извади, но ключът падна в калта.
Ученикът се затича към извора, изми ключа, обърса го и отключи.

***

Влязоха.
Дъждът валеше все по-силно и по-буйно.
Долетя страхотна буря. Дори яката къща от камък се разклати. Отведнъж притъмня, сякаш е настъпила полунощ.
Запалиха свещ.
И тогава, насядали пред огнището, учениците почнаха да се питат кой е доловил знак, изпратен от Учителя.
Но никой не можа да каже.
Накрая, след като помълчаха дълго, белокосият рече:
—Да не мислите пък, че Учителят няма за кого другиго да се грижи, освен за вас? Той работи за целия свят. Ако днес не ни е пратил знаци, утре ще ни прати. Само трябва зорко да бдим да не би да ги пропуснем.

***

На другия ден беше облачно, студено и мокро. Учениците останаха вкъщи. Те прочитаха разговорите с Учителя, както ги бе записал по памет най-старият. Сетне приказваха за Учението, за Общото Благо, за Задругата, за Безпределността, за Сърцето, за Творческия Огън, за Свещената Дума.
Посред разговора най-младият се сети и каза:
— Братя, ние забравихме да следим дали Учителят не ще ни
изпрати знак.
Но друг един рече:
— Ако ни се прати знак, ще го видим. Нека си свършим разговора.
Когато се завърши беседата, белокосият каза:
— Младият ни брат има право. Нека бдим и нека бъдем нащрек! Знак може да дойде всеки миг. Да не го пропуснем!
Тогава всички започнаха да се вслушват, но долавяха само свиренето на вятъра в комина на огнището и хлопането на дъсчените капаци по стената, край прозорците. Започнаха и да се заглеждат, но виждаха само простите предмети в стаята и своите унесени лица.
Най-младият се заизвръща настрани; той поемаше жадно влажния въздух на стаята и се надяваше да усети някакво чудно благоухание, но помириса само смолистите дърва, които горяха в огнището.
Свечери се.
И този ден никой от учениците не можа да каже, че е получил знак.

***

На третия ден времето се оправи.
Тогава всички се заловиха за работа.
Обущарят кроеше и шиеше обувки и сандали. Тъкачът влезе в стана да изтъче платно за дрехи на задругата. Готвачът се запретна да приготвя зимнина от зеленчук и плодове. Зидарят излезе да гради до къщата пристройка за дърва и храна.
По-младите отидоха в гората да секат дърва. Други тръгнаха да косят трева и да режат шума за белите кози.

Най-старият изсипа на една постелка чувал с ориз и почна да го чисти, като си припомняше в същото време разговорите с Учителя.

***

Мина се цяла седмица В работа.
И през тия дни никой не получи знак. Дори не се и говореше за знаци: всички се връщаха уморени, капваха и лягаха да си починат.
Само най-младият се осмели да попита вечерта, когато всички се бяха събрали:
— Защо ли, братя. Учителят не ни прати знак? Дали сме недостойни?
Един от по-старите му отвърна:
—— Ако е било потребно, той е щял да ни прати. Щом не ни е
пратил, значи не е било нужно.
Ала най-старият рече:
— Може Учителят да е пратил не един знак, а много, но ние
да не сме ги доловили. Той каза, че ще бъде винаги с нас.

***

В този миг се отвори вратата и влезе Учителят.
Лицето му беше загоряло, като че ли са го пърлили силни ветрове и го е пекло жарко слънце.
— Чух какво говорите — каза той. — Знаци ви се даваха много пъти. Но вие нито ги доловихте, нито схванахте, нито приложихте.
Учениците мълчаха — едни засрамени, други — притеснени, а трети — смутени.
Всички гледаха надолу.
Учителят продължи:
— Едрите дъждовни капки ви чуваха толкова силно по главите, че щяха да Ви пробият черепите, но никой от вас не каза:
„Колко ли бездомници се лутат в това лошо време? Да вървим — да приберем на подслон ония, които ще срещнем!" Ранена птица падна пред нозете ви и там издъхна, а никой не рече: „Както има ловци на птици, така има и убийци на хора. Да потърсим сираците на тия убити бащи и да ги осиновим!" Вихърът ви подсети — о, досетливци! — подсети ви, че наближава люта зима, и ви дойде наум за дърва. Ала никой не продума: „Колко хора ще посрещнат голи, боси и гладни студовете! Да отидем да зарадваме, макари неколцина!" Видяхте момчетата, които бяха хванали пъстро птиче и го бяха затворили в клетка, но не ви дойде на ум, че хиляди хора лежат в тъмница — едни виновни, други — невинни. Съдил ги е суровият закон, понеже не е могъл да им намери полезна работа и да излекува сърцата им. Но никой от вас не промълви: „Да посетим тия клетници и да ги утешим!" Видяхте всички своя другар, че мие калния ключ, но никой не си помисли: „На този свят има безброй скръбни и нещастни. Защо не се притечем да умием душите им от калта на злочестието? Топлата и обичлива дума измива всичко мътно." Когато силната буря разклати къщата, никому не хрумна да рече: „Неволята, злодеянието и клеветата са отчаяли много силни души — нека ги ободрим!" Най-сетне, под грохота на бурята небето притъмня и вие запалихте свещ. Но нито един не каза: „Невежеството, заблудата и користолюбието затъмняваше душите не само на прости и безкнижници, а и на учени, управници, жреци и вождове. Да отидем да ги просветим, като им отнесем светлината на Учението!"

***

Учениците мълчаха.
Най-младият се беше разплакал.
И Учителят замълча.
Сетне каза тихо, но с твърд глас:
— Много пъти се отваряха пред вас врати след врати, но никой не ги виждаше. Вие седяхте в топлата стая и си припомняхте разговорите с мене. А в това време аз ходех по света и вършех работата, която трябваше да изпълните вие. Пращах ви знак подир знак — дано се сетите да дойдете и ме отмените, но в това време вие се готвехте за зимата и забравяхте, че студът няма да налети само вас. Помнете занапред едно: знаците не се повтарят!
Като каза тия думи, Учителят си отиде.
Никой от учениците не каза нищо тази нощ.








от "Светилник за душата".