Пускам ви края, вие си прочетете началото
*******
Тук свършва моят разказ за теб, Георг Хених.
От деня, в който се разделихме, измина четвърт век. Аз вече не съм инфант. Чаках те да дойдеш, както обеща, но ти не дойде.
Не дойде нито в онези последни вечери на късната есен, нито след това. В стаята ми пълзят сенки, но твоята не е между тях.
Въпреки това аз съм сигурен: не си ме забравил.
Но аз бях забравил кой съм! Георг Хених, стани! Отговори ми - каква е съдбата на онези неща, които създаваме с най-голяма любов - единствените, които сме в състояние да създадем?
Занаятът ли е по-голям от живота, или животът - от занаята?
Защо на света има хора, които обиждат и унижават майсторите?
Спомняш ли си онзи бюфет? - той продължава да седи в къщи и да жълтее, и огромната му сянка пада върху мен, особено когато дойде вечер и настъпи царството на сенките. Тя ме захлупва, разраства се, стига до прозореца, просва се навън на улицата, върви по-нататък - стоп! смърт!
Бедността е насилие, мрак, подлост, безчестие,
Кое ни прави алчни, зли и безсърдечни?
Кое ни унизява и принизява?
Цар Саул, обзет от меланхолия, свири на арфа.
Цар Давид, който победи Голиат, посяга към гуслата.
Цар Соломон вади тръстикова пръчица и пише: всичко е суета.
А мен - какво ме чака мен?
Растат инфантите, тежко им.
Защото в онзи ден, когато не намерих гроба ти и не прочетох върху никой кръст твоето име, аз се досетих какво е станало. Мъглата се вдигна пред очите ми и видях - ето, пада вечерта, а в далечината, от една точка в небето започва да се вдига пушилка звезден прах; от нея излиза конник, който бясно препуска: - точката наедрява все повече и повече и ти виждаш, че към теб препуска брат ти Антон. Вее се черната грива на коня, огън изпускат ноздрите му, а ушите ти долавят звук: Антон тръби със своята валдхорна.
Стягай се!
Тръгвай!
Очакват те!
И докато конят танцува пред теб, а брат ти държи с една ръка юздите, ти ставаш от кушетката на старческия дом, слагаш под мишница цигулката, разкършваш тяло и вече не си онзи гном от улица "Волов", който познавах, а младият, едър и синеок мъж, който дошъл в началото на този век в България, за да намери ученици...
- Отново ли тръгваш? Не си и взе поука? - крещи зад гърба ти бедняшкият хор, но ти дори не се обръщаш, само се усмихваш и се мяташ на коня, зад гърба на брат си.
Накъде препускате? - пътят се вие високо в небето, блести яспис и рубин, седем свещника греят и осветяват вратата на дома, в който живее господ.
Ето я огромната небесна зала и там са събрани всички: ангелите и серафимите, Боженка, Йосиф и Антон, Стамен и Вража, Йорде и Манолчо, Вангел с въжето на шията. Лудата по комбинезон и с едната гърда навън, божият син и майка му - всички те молят да сложиш най-после инструмента в ръцете на този грубиян и да му предадеш първия урок по виола д'аморе, защото той има нужда от това. Никакъв творец не е! Претупал е света за някакви си шест дни и е допуснал най-отвратителни грешки.
Научи го на гами и арпеджи, на всички минорни и мажорни тризвучия на любовта, скъсай го от работа! Всеки ден! Все едно имаш неук пред себе си.
А аз - ще робувам в моето царство на занаята и може би някой ден ще стана майстор. Тогава - тогава ще седна и ще напиша една последна книга. И знаеш ли каква ще бъде тя? - най-обикновен буквар.
Няма да му направим живота лек! Не трябва майсторите да търпят невежество и грубост!
Георг Хених, ти, който си на небето!
Цар Виктор говори!
Аз не бързам, но ти не забравяй какво си ми обещал. Ще чакам да пристигнеш някоя вечер с небесната каляска - ти там сигурно си на почит и уважение, -тогава дръпни юздите пред някогашния публичен дом, спри конете и извикай:
- Майстор тръгва! Време няма! Господ моли - книга не забравя!
Тогава ще седна от дясната ти страна, ние ще препуснем с всички сили към небесата, около нас ще гърми и трещи, ще святка и ще проблясва, а ние с теб ще викаме, колкото ни стига гласът:
- Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!
Алилуя!
Алилуя!
Алилуя!
|