тема, където всеки да пуска любими текстове за четене, а не за коментиране

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

Ако някой ме пита
какво е родина -
стомна, пътьом напита,
щрихи дим над комина,
тук-там прашни портрети
на поети опети,
спят селцата на пръсти
(да не чуе поп Кръстьо),
бялва нощем в браздата
на Сивушка душата,
месечина гореща
пали кървави свещи
и с око зачервено
над чукарите гледа
как, изпънала вени,
запотена и бледа,
със сълзи като сажди
и раздрано сукманче
една българка
ражда
американче.


Мая Дългъчева

ЕЛХИТЕ И ХОРАТА

Те спират пред витрината на магазина на Сони,
който “до Коледа ще работи
даже в събота и в неделя за верните си клиенти”,
после старият праща малкия
вътре, да пита за кашони.
Това индианци ли са? – пита малкият
на излизане и сочи екраните.
Не – казва старият – някой чичко
им е усилил цвета до крайност.
Продължават и спират понякога,
и бъркат смело навътре,
стария вече не го е срам,
малкия още.
На места влизат да се стоплят
и в топките на елхите
носът на малкия е огромен.
“Дядо, аз съм мравояд” –
старият не разбира, но кимва.
Те носят кашони, вестници, студ
и някакви много далечни бутилки,
но не те са пуснали духа от бутилките
и не те са му заповядвали глупости.

НАСЛЕДСТВО


ако се убия тази вечер
след мен ще останат:
едно CD недослушано,
писмата написани наум,
отговори недочакани,
забранената любов,
самолетен билет неизползван,
един милион целувки в мрака,
малко сълзи на разсъмване,
един дневник незапочнат,
напразните усилия да те достигна,
очакванията (винаги излишни),
приятелките, които можехме да бъдем,
решенията (твърди) непостигнати,
ревността, която не признавам, че имам,
неизречените извинения,
зимите на моето недоволство,
бунтът безсилен и ялов,
нито едно спечелено лото,
едно ненавременно влюбване,
войната, която не започнах,
егото недоразвито,
третото око неотворено,
смълчаните вопли,
истините недоизречени,
дуелът със смъртта незаченат,
един куп засъхнали четки,
два-три танца неизтанцувани,
още малко надбягване с морето,
емоциите непоказани,
времето незагубено,
лебеда, в който не се превърнах,
сърцето, което разбих (моето),
сестрите неродени,
наградите за опасността неполучени,
няколко влюбени мъже,
любопитството незадоволено,
куп разочаровани от мен,
въпросът на историята, повтарящ се,
"Хубава си моя горо", недопята,
родината, която не намерих,
и малко пране неизпрано...
тази вечер ако се убия,
ти ще останеш ли?


Силвия Карабашлиева

Ulysses

It little profits that an idle king,
By this still hearth, among these barren crags,
Match'd with an aged wife, I mete and dole
Unequal laws unto a savage race,
That hoard, and sleep, and feed, and know not me.

I cannot rest from travel: I will drink
Life to the lees: all times I have enjoyed
Greatly, have suffered greatly, both with those
That loved me, and alone; on shore, and when
Through scudding drifts the rainy Hyades
Vexed the dim sea: I am become a name;
For always roaming with a hungry heart
Much have I seen and known; cities of men
And manners, climates, councils, governments,
Myself not least, but honoured of them all;
And drunk delight of battle with my peers;
Far on the ringing plains of windy Troy.
I am part of all that I have met;
Yet all experience is an arch wherethrough
Gleams that untravelled world, whose margin fades
For ever and for ever when I move.
How dull it is to pause, to make an end,
To rust unburnished, not to shine in use!
As though to breath were life. Life piled on life
Were all to little, and of one to me
Little remains: but every hour is saved
From that eternal silence, something more,
A bringer of new things; and vile it were
For some three suns to store and hoard myself,
And this grey spirit yearning in desire
To follow knowledge like a sinking star,
Beyond the utmost bound of human thought.

This is my son, mine own Telemachus,
To whom I leave the sceptre and the isle--
Well-loved of me, discerning to fulfil
This labour, by slow prudence to make mild
A rugged people, and through soft degrees
Subdue them to the useful and the good.
Most blameless is he, centred in the sphere
Of common duties, decent not to fail
In offices of tenderness, and pay
Meet adoration to my household gods,
When I am gone. He works his work, I mine.

There lies the port; the vessel puffs her sail:
There gloom the dark broad seas. My mariners,
Souls that have toil'd, and wrought, and thought with me--
That ever with a frolic welcome took
The thunder and the sunshine, and opposed
Free hearts, free foreheads--you and I are old;
Old age hath yet his honour and his toil;
Death closes all: but something ere the end,
Some work of noble note, may yet be done,
Not unbecoming men that strove with Gods.
The lights begin to twinkle from the rocks:
The long day wanes: the slow moon climbs: the deep
Moans round with many voices. Come, my friends,
'Tis not too late to seek a newer world.
Push off, and sitting well in order smite
The sounding furrows; for my purpose holds
To sail beyond the sunset, and the baths
Of all the western stars, until I die.
It may be that the gulfs will wash us down:
It may be we shall touch the Happy Isles,
And see the great Achilles, whom we knew

Tho' much is taken, much abides; and though
We are not now that strength which in old days
Moved earth and heaven; that which we are, we are;
One equal temper of heroic hearts,
Made weak by time and fate, but strong in will
To strive, to seek, to find, and not to yield.


Alfred Lord Tennyson

как биха разказали приказката за Червената шапчица...

Едгар Алън По

Край старата, мрачна, обвита в тайнствено-жесток воал гора, над която се носеха тъмни облаци зловонни изпарения и сякаш се чуваше злокобен звън на окови, в мистичен ужас живееше
Червената шапчица.


Хорхе Луис Борхес

Червената шапчица имаше шапка, която се намираше в сфера, която всъщност бе библиотека, чийто точен център пак бе която и да е шестоъгълна
галерия. Във всяка галерия имаше по 5 девици на стена с по 32 наредени червени малки шапки на всяка лавица. Обаче сферата бе (и е) с окръжност,
абсолютно недосегаема, и е безкрайно число несъответствия, които следват от бъдещата вечност на света. Подозира се, че дори и хората да изчезнат, то Шапчицата-сфера ще продължи да съществува: осветена, безкрайна, съвършено
неподвижна, изпълнена с шапчици (5 х 32 х безкрайност), безполезна, нетленна, трескава. Разклоняваща се.


Ърнест Хемингуей

Майката влезе. Тя постави на масата кошница. В кошницата имаше мляко, бял хляб и яйца.
- Eто - каза майката.
- Какво - попита Червената шапчица.
- Ето това - каза майката - Ще го занесеш на баба си.
- Добре - каза Червената шапчица.
- И си отваряй очите - каза майката - Вълкът.
- Да.
Mайката гледаше как дъщеря й, която всички наричаха Червената шапчица, защото винаги ходеше с червена шапчица, излиза; и гледайки излизащата си дъщеря, майката помисли, че е много опасно да я изпраща сама в гората; и освен това тя помисли,
че вълкът беше започнал отново да се появява насам и като помисли така, тя усети, че започва да се тревожи.


Ги дьо Мопасан

Вълкът я срещна. Той я изгледа с оня особен поглед, който опитният парижки развратник хвърля на провинциалната кокетка, която все още се преструва на невинна, ала той вярва на
невинността й не повече от самата нея и вече сякаш виждаше как тя се разсъблича, как фустите й една по една падат и тя остава само по риза, под която се очертават сладостните форми на тялото й.



O'Xенри

Червената шапчица се разтрепери. Тя беше сама. Тя беше сама, като палачинка между звездите, като гладиатор сред фармацевти, като сомнамбул в печка, като бастун в пустиня....



Дж. Селинджър

- Ако сте по-особено животно и разбирате човешка реч, сигурно ще искате да узнае те как съм почервеняла през глупавото си детство - цялата тая плява от рода на "Дейвид Копърфийлд", в която хич не ми се ще да се ровя: родителите ми
като нищо ще получат по 2-3 кръвоизлива, натопя ли ги в смахнатата история на идиотската си биография. Брат ми - Червеният калпак, отиде в Холивуд - продаде се като проститутка. Ама аз не съм такава! - каза момичето към косматия вълк
първа.


Джоузеф Хелър

- А пък на мен името ми е Вълк Вълк Вълк - интимно отвърна вълкът, - ти да не си медицинска сестра?
- Не съм, но те каня при баба - отвърна тя загадъчно.
- Ти си луда!
- Защо да съм луда?
- Защото не мога да дойда - пламенно отговори Вълк Вълк Вълк.
- Защо???
- Защото съм девствен!
- Че какво общо има това с баба?
- Никой не кани вълк при баба си при такова положение.
- Аз те каня! Каня те у баба си!
- Не, не мога да дойда.
- Защо не?
- Защото си луда.
- Защо да съм луда?
- Защото искаш да дойда при баба ти.
Червената шапчица набръчка чело:
- Не искаш да дойдеш, защото съм луда, а смяташ, че съм луда,
защото искам да дойдеш, така ли?
- Si.


Робърт Бърнс

В цъфналата ръж,
o, в цъфналата ръж,
ах, в цъфналата ръж,
как да кажеш "Къш!"?



Конфуций

Чер Ве На Та-ша попита:
- Какво трябва да направи един вълк, щом го канят на вечеря?
- Благородният вълк има апетит, но никога не е гладен, простият вълк няма апетит, но винаги е гладен - отвърна вълкът с достойнство, изнасяйки се на заден ход. Чер Ве На Та-ша автоматично записа думите му, изпадайки в медитация.



Рон Хърбърт

Червената шапчица се приближи:

- Извинвай Вълк. Hищо лично, просто така ми нареди училищният психолог.



Луис Каръл

Червиса изобщо не се почуди (а стори й се, че би трябвало да се зачуди), когато този бял вълк важно извади часовник от джоба на жилетката
си и, мърморейки "О, божичко, ще закъснея", се разбърза нанякъде. Тя го последва, пламнала от любопитство...



Ф. Кафка

Вълкът избяга, понеже беше един много неспокоен, безличен и плах вълк. А такъв стана, когато една сутрин се събуди и безпомощно установи, че е хлебарка. Нададе немощен вой за "Добро утро", но всичко го разбраха
погрешно, навярно долавяйки в държанието му някакви тайни упреци, и извършиха гротескна поредица от смущаващи движения, тъй като се разбра, че и куфарът му е изчезнал. Така въпросната особа се получи един много търпелив, внимателен и сериозен вълк с доста жълт цвят на
лицето. Освен това се чувстваше неловко, понеже дъждът, който понякога валеше го изпълваше с униние.



Енди Уорхол

Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.
Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.
Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.
Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.

Мастило за копринена щампа върху синтетични полимерни бои на платно
с размери 20 6 х 145 см.

Частна колекция

С разрешение на "Фелдман Файн Арт Гелъри", Ню Йорк



Джек Лондон

Ала тя беше достойна дъщеря на своята раса, в жилите й течеше силната кръв на белите покортели на света. Затова, без да й мигне окото, тя се нахвърли върху вълка, нанесе му един
съкрушителен удар и го подкрепи с класически ъперкът.
Вълкът страхливо побягна. Тя идеше след него със своята очарователна женска усмивка.


Ярослав Хашек

- Е, и какво направих? - мърмореше си вълкът - едно голямо лайно напpавих, това е...



Оноре дьо Балзак

Вълкът стигна до къщичката на бабата и потропа на вратата. Тази врата беше изработена през XVII столетие от неизвестен майстор. Той я беше изрязал от модерния по това време канадски
дъб, беше й придал класическата четвъртита форма и я беше закачил на железни панти, които на времето си може и да са били хубави, но сега ужасно скърцаха. По вратата нямаше никакви орнаменти и шарки, само на долния десен ъгъл личеше драскотина, за която се разказваше, че Селестен дьо Шаварж, фаворит на Мария - Антоанета
и братовчед по майчина линия на дядото на бабата на Червената шапчица е направил със собствената си шпора. Инак вратата беше съвсем обикновенна и затова няма да се спираме по-подробно на нея.


Луиз Макмастер Бюджолд

Изведнъж по тялото му преминаха конвулсии и вълкът се замисли болезнено: "Това ли е моето призвание, моята съдба, моята болка, моята диагноза. Спри, не сега, недей отново..."

И изпотени лапи Вълкът събра остатъците от своята чест и трескаво почука на вратата:


И отново Робърт Бърнс

- Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам - каза Вълчо.
- Иди си. Всички спят у нас.
- Не всички - каза Вълчо.
- Не зная как си се решил!
- Реших се - каза Вълчо.
- Ти май си нещо наумил?
- Май нещо - каза Вълчо.
- Веднаж да минеш моя праг...
- Да мина - каза Вълчо.
- Ще те посрещна като враг!
- Посрещай - каза Вълчо.
- Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй - каза Вълчо.
- Утре ти ще дойдеш пак!
- Ще дойда - каза Вълчо.
- Ни дума никому за туй!
- Ни дума - каза Вълчо.


Максим Горки

I Вариант:

Стаята на бабта беше стара и нечиста. Стъклата на прозорците, вече мътни от старост, бяха гъсто оплюти от мухите. Бабата, стара и сива като своя дом, се вдигна сред дрипавите си завивки и погледна с уплашени сълзящи очи вълка.
- Здравей, Никитишна - поздрави с мазен глас той.


II Вариант:

Щом видя вълка на прага, тя се изправи - силна, смела като богиня - се загледа в него с изпепеляващ огнен взор. Зърнал този огнен поглед, звярът с ужас си помисли, че таз баба е тъй смела, затова, че е Човек.
- Какво искаш, сиви вълко? - каза Бабата безстрашно и понеже бе Човек, думите й прозвучаха гордо.


Реймънд Чандлър

Тази вечер духаше пустинен вятър - от онези сухи и горещи ветрове, които се изнизват от планинските проходи, къдрят косите, опват нервите и сърбят по кожата. В такива вечери запиванията завършват с бой.
Хрисими по природа женици опипват с пръст острието на месарския нож и съзерцават вратовете на съпрузите си. В такива вечери остромуцунест силует може да се появи зад стъклото на кантората ви.



Oскар Уайлд

Вълкът: Извинете вие не ми знаете името, но...
Бабата: О, няма значение. В съвременното общество с най-добро име се ползват тези, които нямат име. C какво мога да ви услужа?
Вълкът: Виждате ли ... Cъжалявам, но съм дошъл да ви изям.
Бабата: Колко мило. Вие сте твърде остроумен джентълмен.
Вълкът: Но аз говоря сериозно.
Бабата: И това придава особен блясък на вашата духовитост.
Вълкът: Радвам се, че не се отнасяте сериозно към факта, който току що ви съобщих.
Бабата: Днес да се отнасяш сериозно към сериозните неща е проява на лош вкус.
Вълкът: А към какво трябва да се отнасяме сериозно?
Бабата: Разбира се към глупостите. Но вие сте непоносим!
Вълкът: Кога един вълк е непоносим?
Бабата: Когато прекалява с въпросите.
Вълкът: А една жена?
Бабата: Когато никой не може да я постави натясно.
Вълкът: Много сте строга към себе си.
Бабата: Разчитам на вашата дискретност.
Вълкът: Имайте вяра. От мен няма да излезе нищо.
(изяжда я)



Даниел Хармс

Край мен е тъмнина,
очилата ми излитат!
Край мен е тишина,
ушите ми излитат!
Край мен е тъмшина.
ушилата ми излитат!
Леле майко и ти Иван Симьонович,
къде е моят крак?



Чарлз Дикенс

Бедната Червена шапчица! Тя не знаеше, какво я очаква.
Горкото дете! С каква обич, изписана по хубавото му личице, то отвори вратата, с какво ангелско изражение, то прекрачи прага на стаята, където вълкът, прикрил коварния си и зъл лик с нощната
шапчица на бабата, очакваше да погълне и тази своя жертва.


Ерих Мария Ремарк

- Ела при мен - каза вълкът.
Червената шапчица наля две чаши коняк (или ром, джин, калвадос, сливова и пр.) и седна на леглото и вдишваха познатия дъх на коняка (джина, рома и т.н.). В този аромат имаше тъга и
умора - тъгата и умората на гаснещата привечер. Конякът (джинът и пр.) беше самият живот.
- Свършено е вече - каза тя. - Нямам вече на какво да се надявам повече. Аз нямам бъдеще.
Вълкът мълчеше. Той беше съгласен с нея.


Сан Антонио

Тъй значи. Вдигаме тупурдия пред главния вход, правим се, че си търсим ключовете, а ето, че мацето - хоп! - цъфва от килера зад кухнята.
корсажът й току-виж се разхвърчал на сегменти под огромния натиск, който съдържанието му налага с ентусиазма на гъби след дъжд. И в този момент
батко ви Ам Амтонио тегли такава пламлива бабешка усмивка, че сигурно се размирисва на пържени ченета.

- Здравей, мръвчице малка - изхърхорвам миловидно, разтърсвайки дружелюбно цялата пухен ост на пейзажа. На шапотената госпожичка обаче
вади отнякъде древно чифте с калибър като врата на месарница. Знам колко сте задръстени и ще ви подскажа, че се цели съвсем насам. Изритвам
юрганището като катапулт и се мятам между трясъци, пушек и фотьойл. За щастие женските нямат рефлекси, а това, което имат е доста време, докато заредят отново. Навсякъде витае перушина, а аз на място разфасовам кукличката с ентусиазъм, от който сигурно могат да ви потекат лигите.
Време е да се омитаме, но не и преди да му дремнем по едно.


Жак Превер

Вълка в зори ловци ще спрат.
А в нощната тъма - комини, смърт!
Не знаем - мрак, звезди,
безброй съдби...
Защо ридаем аз и ти...



Хулио Кортасар

Ловецът вече цяла седмица беше по петите на вълка. Преследваше го по един издайнически косъм - косъм с възел точно по средата. Първо
отвъртя сифона на мивката и огледа най-педантично всички налични косми вътре. После с кирка тръгна по тръбата - отделяше, изследваше... След това
шахтата, колектора, канала под гората. Зад него оставаха купчина косми, положени напряко на тунела.

Кърт Вонегът

След като мина покрай три отклонения, вливащи космите от хотела на "Холидей ин", ловецът внезапно разбра, че стои точно под къщата на бабата. Главно защото над него проблесна месингова табелка. Табелката изглеждаше така: "ДЪРТАТА ШАПЧИЦА".



Йордан Радичков

- Ще седна и ще го убия този вълк, драги ми господине. Да не ми е името Спиридон, ако не го убия.
- Ще го убие! - говореха ловците. - Лани сума вълци дойдоха от Турно Мъгурели и от други места. Имаше и да убиваш, и да гониш, и пак да останат. А тоя взе, че ги уби всичките. А
вълците от своя страна взеха, че умряха.
А вълкът беше седнал и шиеше на една шевна машина "Сингер", има такива машини, та като го види ловецът да си рече: "Брей, то не било вълк, мамка му вълча, а баба Спиридоница". Да рече тъй и да си иде.


Уйлям Шекспир

Действие 5. Сцена 2. Къщичката на бабата на Червената шапчица. Пред нея първи ловец с кучето си.

(двоуми се)

Да вляза или да не вляза?
Туй е въпросът.
Кое е по-добре - да вляза аз и вълка да убия,
или да си полегна аз, да си поспя?
Легни, заспи и край.
Да, тук е спънката.
Какво ще видя в този летен кратък сън?
Да знай човек, че този сън
прекъсва чувствата във гладния стомах -
тогава би могъл ...
Но този страх от нещо пред вълка,
от таз затворена врата, отдето
се нищичко не чува и не шава,
сковава мойте сетива ...
Но стига!
С тези мисли ставам аз страхливец.
И бледната мазилка на страха
покрива с плесен и разяжда
естественият цвят на моята смелост.
Е, хайде, спри... и прогони тез мисли!
Офелия, ти моя вярна кучка, ела,
и с мен за всеки случай ти бъди!


Лев Николаевич Толстой

Ловците убиха Вълка и извадиха от корема му Бабата и Червената Шапчица. От очите на малкото момиченце заструи лъчист поглед и то разбра, че това, което се случи, не трябваше да се
случва. А щом не трябваше да се случва, то нямаше вече да се случи. И на нея и стана ясно, че това, което тя вършеше, мислеше и говореше досега, беше не това, което трябваше да върши, мисли и говори. И тя реши отсега нататък да върши, мисли и говори само това, което трябваше наистина да върши, мисли и говори.


И отново Кърт Вонегът

Майката на Червената шапчица беше голяма майсторка на баници. Нейните баници бяха сочни и мазни, сякаш правени с мазнината на всички китайски свине. Така е то ...
Сега, като настана световният глад, защото китайците изядоха всичко, аз си спомням за тези баници и от устата ми текат лиги.
Какво би станало, ако една от тези баници попаднеше сред американците? Според мен никой няма да я изяде, макар че всички умираме от глад. Ако една от тези баници попадне сред нас ние ще се самоизядем за нея.
Але-хоп.
Разбира се, подобни баници вече не съществуват. Аз ги припомних за да предизвикам лигите ви, защото зная - и вие сте засегнати от световния глад. Така е то ...
Але хоп.
Червената шапчица беше секс-идеалът на глутницата. Когато тя се появи с баницата един вълк я надуши. Тръгна след нея. Този вълк бе проследен и от другите вълци. Винаги е така. Още
по мое време, когато бях стар. Още тогава, когато един вълк надушеше нещо, всички тичаха след него.
Всъшност така се стигна до световния глад. До световния глад се стигна чрез голямото преяждане, но тук става дума за един друг
черен понеделник, в който цените (американските цени) нарастнаха.
Але хоп.
Всички вълци се скупчиха около Червената шапчица. Никой не искаше да я яде. Вълците си бяха изработили антитела против глада. Механизма на тези антитела им бе показан от китайците.
Китайците и вълците по това време бяха най-добрите приятели. В много отношения между тях нямаше разлика.
Та никой от вълците не ядеше Червената шапчица. Напротив, те само душеха чорапите й. Те бяха луди по тези чорапи. Те им миришеха приятно. Какво говоря, приятно, те изпитваха от тази миризма върховна наслада. Така е то ...
В скоби, това бе средството, с което по-късно ги избиха китайците. Те пуснаха огромни количества Червени шапчици с подобни чорапи. Вълците бяха в див възторг. Но после китайците
прибраха своите Червени шапчици с техните чорапи. Просто ги изпратиха на друга планета. Тогава вълците измряха от полов глад.
Така е то ...
Але хоп.
Но сега Червената шапчица изпитваше сърбеж от полиетиленовите си чорапи. Тя реши да ги събуе. Така и направи, и тогава вълците я изоставиха. Обидена от това тя изяде цялата
баница и умря от преяждане. Така е то.


Уди Алън

Появи се самият У. А. Той има сдъвкан вид, непрекъснато клати глава и вършва всяко изречение с "терифик" (страхотно). Камерата го показва в едър план.

- Прелъстих с кифла сладката Ред Шапщайн, племенница на едно приятелско еврейско семейство, което, кой знае защо, непрекъснато ме вземаше за телефонния техник, който се появил в чекмеджето през 1952-ра.
У. А. повтаря изречението 15-20 пъти - колкото са и филмите му. Тонът му е приобщаващо изповеден и очистително интимен.

Марули

Марули, марули, марули,
безкрайно зелено поле,
сред него стои и се пули
едно възхитено теле.

Хапни си, теленце, хапни си,
марули и свежа трева,
ах, как ми се иска,
да клекна и аз да паса!




Мразя те

Мразя те, мразя, враго льо.
Враго льо, диверсантино.
Враго льо, дезертьорино.
Враго льо, саботьорино.

Мразя и твойта врагиня.
И твойте малки врагчета.





Котка лочи суроватка

Котка лочи суроватка,
а насреща - поп-тулуп.
Кратка схватка! Тупа-луп!
Попа ближе суроватка.





Гъбки

Аз съм мъничко детенце,
аз съм знаме на мира,
ходя-бродя из гората,
гъбки да си набера.
Но не щеш ли: мухоморка!
Казва Партията зорка:
"Ти, детенце, остави я
тази гъбка, не бери я.
Тук ще мине след момент
един гладен дисидент.
Ще я глътне кат' муха,
ще се гътне, ха-ха-ха!"





Баща и син

Нещо се клати
в Съединените щати.
Строят се клати –
каза ми тати.
Вече съм поет
с оформен мироглед.





Паса си овцето!

Паса си овцето със бати,
подпрян на кривак.
Комсомолът ме прати.
Няма как!





ЕКСТРАСЕНС

НЯМАМ стаж и нямам ценз,
за да бъда екстрасенс.
Но какво е екстрасенза
в този бурен двайсти век?
Екстрасенза също кенза -
най-обикновен човек.
Тъй че в моята поензия
също има екстасензия.
Средно два пъти на ден
се отделя тя от мен.





ХАМЛЕТОВ ВЪПРОС

СТРАННА измет се навъди -
чуди се дали да бъди.
Щом не искаш - не бъди,
но отсреща врагът бди.
Чуйте моята присъда:
Той не ще, но аз ще бъда!
Две са нашите съдби -
аз: туби, той - не туби!






ЛЯВО УТРЕ

МОЕ светло, бъдно утре,
вземи лявото ми кутре.
Идвай, чакам те горещо
да ти дам и още нещо -
нещо здраво и кораво,
нещо щръкнало и ляво!






СЕКСУАЛНО - СОЦИАЛНО

УЧЕНИЧКИ, ученици
мислят все за секс и цици.
Аз не съм за секс и цица,
ами съм за кекс и пица.






МРЪСНА ДУМА

КАКТО брах в гората бъз,
паднах тутакси по гъз.

Не възставайте срещу ми.
Мразя всички мръсни думи.
Мразя тази дума: гъз.
Ама брах в гората бъз.

Д. Х. Лоурънс


Лейди Ред Хет беше уравновесена и спокойна и мислеше, че е щастлива със съпруга си Лорд Хънтър. Той остана инвалид откакто миналата зима с група джентълмени от клуба организираха лов и лорда падна в собствения си вълчи капан. Така и не хванаха вълка, прогониха го, но нов вълк се беше настанил в тяхното имение.
Жената само понякога нощем, в леглото си, чуваше протяжен вой и зов, и стон, които я държаха будна до сутринта. Като обещание за нещо, като неизбежност. Тя само понякога денем, от терасата на замъка, виждаше сянката му, усещаше присъствието му, което я караше да настръхва. Като приближаващ ураган, като стихия.
Този ден лейди беше тръгнала да помогне на една бедна баба, която живееше в края на имението. Близо до стария дървен котидж забеляза мъж, гол до кръста, сечеше дърва с гръб към нея. Работник, тя реши да не му обръща внимание, но той се обърна.
Най-искрящите черни очи на света. Изгарят и притеглят неумолимо. Най-дълбоките урви от страст и екстаз. Създават и рушат непоправимо.
Мъж. Господар и единак. Вълк.

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.

Роман

Всяка жена,
с която си имал любов
е един ненаписан роман-
казва Балзак.

Един ненаписан роман,
това не е толкова лошо.
По света и без друго
има премного романи на книга.

Ние с тебе започнахме нашия
без илюзии
в една неразтребена стая,
чийто услужлив наемател
бе приел да отсъства
между 4 и 6.

През немития тесен прозорец -
късче мътно декемврийско небе.
На стената
провесен чертеж -
скелетът на мъж и жена,
наемателят беше медик,
а на масата -
ваза с цветя,
прашни книжни цветя
от младостта на хазяйката.
Без илюзии.

Целувката бе къса, делова.
Ти премина към събличането,
сякаш ще лягаш да спиш.
Аз гледах слабите рамене
и умората,
вече свила гнездо под очите ти,
и устните,
начервени и тъжни от скука,
и обувките с наядени токове,
и си казвах не твърде уверено:
"За един път я бива."
Без илюзии
почна нашия ненаписан роман.

4-5-6
Точка.
Срокът свърши.
Ние с теб се разделяхме
долу пред входа в тъмната улица.
"Обичаш ли ме поне малко?"-
запита от приличие ти на раздяла.
"Много" - отвърнах от приличие.
И ние си тръгнахме в различни посоки
през студа и през тъмното,
без да знаем дори,
че тепърва започва
нашия ненаписан роман.

Да се влюбиш -
каква глупост, нали?
Да се влюбиш
в една жена с уморено лице,
с хилави рамене
и на всичко отгоре омъжена -
каква глупост.

Стаята бе винаги неразтребена,
прозорецът - вечно немит,
леглото - разхвърляно,
а над него -
пожълтялото мъдро табло:
скелета на мъжа и жената,
наемателя беше медик.

Ние нищо не виждахме.
Ние стояхме прегърнати
като двама неловки дебютанти,
ние се обгръщахме жадно с ръце,
забравили всичко -
дори леглото -
забравили всичко
освен единствено важното -
че между 4 и 6
има съвсем малко време.

"Бива я за един път." -
беше казал наивникът.
За един път съвсем не я биваше.
За един път беше нищо,
беше разочарование,
два загубени часа -
и толкова.

Биваше я за винаги.
Защото бе част от тебе,
от тъгата ти,
от умората,
от надеждата, че още не е късно,
от страха, че вече е късно,
от всичко, което си искал да станеш,
от всичко, което не си станал,
от всичко, което си.
Биваше я само за винаги.

Вече я няма.
Онзи си я отмъкна.
Онзи смени дори и града
за по-сигурно.
Да се чудиш просто
какъв капитал правят някои хора
от една изхабена жена
с уморено лице
и хилави рамене,
без да говорим за обувките.

Вече я няма.
Наемателят е по цял следобед
в усойната, неразтребена стая
и до насита може да изучава
безбройните кости
на мъжа и жената.

Вече я няма.
И аз отдавна престанах
да мисля
по това
колко малко е времето
между 4 и 6.
Вече я няма.

Всяка жена,
с която си имал любов
е един ненаписан роман -
казва Балзак.

Един ненаписан роман -
това не е толкова лошо.
Лошото е, че нашият
бе от ония,
тъжните и бездарните,
над които
понякога
бърше очите си
само авторът.

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.

Рождението на красотата

В онази първобитна нощ
човекът бил самотен.
И пещерата тихичко заплакала
със сините сълзи на сталактитите.
Навън се стичали потоци от луна
по лактите на вечните секвои
и хиляди луни от езера
люлеели небето в свойте орбити.
Човекът не заспал през тази нощ.
Той тръгнал бавно покрай бисерните хълмове,
а дългите лиани го прегръщали
и го задържали в зелените си кълнове.
Летели птици. Падали звездите
и гаснели във топлите гнезда.
Човекът сложил длан върху косите си
и тръгнал пак към свойта пещера.
Но спрял пред входа и замаян.
На сребърния мъх под сталактитите
сред огъня на дивите цветя,
навярно сбъркала във тази нощ следите си
лежала тихо Първата жена.
Течали лъскавите струи на косите и,
очите и стопявали нощта
и старите дървета се разлистяли
под тръпните луни на младостта.
Човекът паднал на колене омагьосан,
а после сянката му легнала в мъха
и бистрите кристали отразили
живота в първата му простота.
На сутринта, когато се събудил -
до него във леглото - празнота.
Той скочил лудо, хвърлил се безумен,
но вън денят тежал от яснота.
... И той утихнал. Векове пораснал
след тази първобитна нощ.
До розовия камък се изправил
и с нокти издълбал във вечността
най-хубавия спомен от живота си -
една жена нощувала случайно
във неговата пещера.

Ноевият ковчег е построен от аматьор, а "Титаник" - от професионалисти.