|
...пък белким го допиша.
На жена ми зъботехника беше емигрирал преди време и се установил там. А мойта жена и неговата жена са много добри приятелки. Значи и за това трябва да попиша малко, да не е съвсем без хич.
Докато се разхождахме в местността, двете жени се отделиха напред. Пътеката се стесни и навлезна в горичка. Аз и приятелят ми вървим след тях. Жените си приказват. Ние двамата – също. Отдавна не се бяхме виждали и имаше сума неща да си кажем, да набавим изпуснатото. Приятелите ни знаят тази местност. Идвали са насам много пъти. Прохладно място за спасение от горещините на Феникс през лятото. Пък и както споменах, той е и голям рибар.
Излезнахме на езеро. Покрай езерото – полянка. Малка рекичка се вливаше в езерото. Пътеката продължаваше и пак навлизаше в гората. Двете жени толкова се бяха унесли в разговора, че не забелязаха езерото. Не забелязаха и рекичката. Продължиха по пътеката навлизайки наново в гората. Приятелят ми обаче, както вървяхме покрай течащата вода, забеляза цяло ято малки рибки. Заплесна се по тях. Тръгна да ги следи. Спрях се да го изчакам. Стигна до езерото. Видя и по-големи риби. Реши да хвърли въдица. Взе да вади такъми, да нанизва стръв на кукичките. Подкани ме и мен да взема другата въдица. Може пък и да се хване нещо. Наниза стръв и на моята кукичка. Хвърлихме и зачакахме. Докато чакаме и наблюдаваме плувките, взе да ми разправя от кое от околните езера каква риба бил хванал, къде другаде из америката бил ходил да лови риба, там пък какво бил хванал. Аз взех да му разправям аз пък къде ходя из българията...
Разговорът се прехвърляше от една тема на друга, както обикновено става с хора не се виждали отдавна. По едно време забелязахме че жените ни ги няма. Не се загрижихме особено. Улисали са се и са продължили по пътеката. Ще се върнат. Да ама мина час, час и половина а тях ги няма. Поне да бяхме хванали нещо през това време.
Решихме да сгъваме въдиците и да продължим по пътеката. Тъкмо прибрахме всичко и гледаме ги, задават се от гората. Аре бе, къде се запиляхте толкова време! Смеят се. Вървяли през всичкото това време и нито един път не се сетили да се озърнат, да видят идваме ли, не идваме ли, какво става. Когато се сетили, вече били излезли на друго езеро. Обръщат се да питат до кога ще вървим и няма ли да спрем някъде. Обръщат се ама нема никой. Мислили че сме изостанали малко и спрели да ни изчакат. Продължили с приказките. По някое време пак се сетили че са само двете и че нас ни няма. Тогава решили да поемат на обратно. Даже били забързали, разтревожили се. Чак като излизат обратно на езерото, където ние спряхме и ни виждат, чак тогава се успокояват и го удрят на смях.
Е, как мога да го забравя?! На съвсем чуждо място, на десетки километри от дома си, в дън гори тилилейски, толкова да се увлечеш в разговор, че да загубиш представа за времето. Да вървиш и да говориш четиридесет и пет минути без да се сетиш че не си сам, че има и други хора с теб, че не ги чуваш зад себе си. Ум не ми го побира. Но, такива са фактите и човек трябва да се примири с това.
Тръгнахме назад да се прибираме. По пътя бяха споменати и други подобни случаи, по друго време. Живот ли бе да го опишеш...
\"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш\"
|
Ще допълвам по малко... [re: Pollyanna33556]
