|
СЕКВОЯ НАЦИОНАЛЕН ПАРК
Този разказ се оформи в главата ми от желанието да покажа няй-обемистото дърво на света. Не било най-високото, нито с най-голям диаметър на дънера, но било най-обемисто. Дръпнах снимките от диска на който съм ги складирал, смалих ги по размер, да не заемат излишно много място в сървъра на Pbase.com и бях готов. Добре ама, взех да се колебая. Викам си, на хората би им било интересно не само да видят снимките, но и да знаят как стигнах до там. Иначе, постно някак ще бъде. Добре! В ума си, върнах се до Феникс, Аризона, откъдето се запътихме с жена ми към този парк. Във Феникс, бяхме отседнали в хотел, за да бъдем няколко дни с приятели от България. На жена ми зъботехника беше емигрирал преди време и се установил там. А мойта жена и неговата жена са много добри приятелки. Значи и за това трябва да попиша малко, да не е съвсем без хич.
Ако си започна разказа от Феникс, все едно че го започвам от сердата на нещо. Пак не върви. Но пък след като Аризона беше първият ни стоп след Хюстън, с изключение на едно преспиване по пътя, защо да не започна от по в началото? Да ама то не са едно или две неща. Като се върна и започна от Хюстън, няма да е лошо да ви напиша и как се сдобих с колата за това пътуване. Дори в началото, преди да реша да ви показвам най-обемистото дърво, бях се наканил да напиша едно разказче само за тази кола. Щото и тя е Буик. И е горе-долу от същите години, от които беше и първият Буик. Моделът й беше 1967 година. Говориме за кола, вече в категорията на антиките. В Америка, щом една кола мине пределната възраст от 30 години, става антика. А пък спомена ли колата, ще трябва да спомена и Питър. Питър е дилърът от когото я купих и е мой дългогодишен приятел. Той е емигрант от Иран. На времето, когато той още не беше станал дилър, беше дошъл в магазина ми, точно преди затваряне, да обмениме по приказка, когато се случи инцидент. От тогава, като да му станах много близък, започнахме да се виждаме по-често и приятелството ни остана.
Та, ще си започна разказа от начало, с риска да стане по-дълъг отколкото ми се пише, но какво пък? Ще го пиша и утре ако се наложи и ще го свърша. Не пиша книга, я! Все пак, разказ е само. Все едно ви го разказвам на площадката, под лозницата в Писанец, на маса, с ракийка и мезенце. Имам ищах.
Под лозницата в Писанец.
Годината е ’99. Имам време. Имам и пари. Имах и едно неизпълнено обещание към жена ми. Да направим обиколка на Америка с кола. Това мое обещание не трогна жена ми особено. Тя не обича да пътува. Това, което я зарадва беше, че в обиколката бях включил посещение на сестра й в Атланта. Щеше да види не само сестра си, но и племениците. Двете сестри са си отглеждали децата заедно и са много близки.
Аз пък, за разлика от жена ми, обичам да пътувам. Малко места останаха по това земно кълбо, където да не съм бил. Дори и сега, пак съм на майната си, откъдето пиша тия редове. Но както и да е, в България съм и в акъла си планувам пътуването. Ще бъде с кола, това е сигурно. И беше сигурно, че ще я взема под наем. В къщи имам два атласа на Америка. Докато жена ми работи, аз отварям атласа, маркирам пътища, взимам си бележки. Това щеше да ми бъде четвърта обиколка на Америка, но все още имаше места, заслужаващи си посещението, където не бях ходил. Секвоя национален парк и Йосемит бяха две от местата. И двете се падат малко далеч от бреговата линия, в планински терен. Сигурно затова бяха останали непосетени. Но пък по желание на жена ми, трябваше да посетим и други нейни приятели, живеещи близо до брега, около Long Beach. Чудесно! Там пък са парахода Queen Marry и The Spruce Goose на Хауард Хюз. И тях не бях виждал.
(Под снимките има обяснения) Английският текст може да бъде преведен на български. Встрани от снимката кликате десен бутон мишката, после на Translate на български.
Всичко това хубаво, но жена ми не разполага с толкова много време. Зъболекарка е, с частна практика. Вярно, тя си е началник, но и в това е проблема. Не може да си изостави пациентите. Като се върне, може да ги няма. Но от друга страна пък, за какво й е тази практика, ако не може да достави удоволствие на себе си? Удоволствие й било да работи, но всяко нещо трябва да е с мярка. Решихме аз да замина пръв, че да уредя нещата, тя като дойде, да не губим време. Пресметнах ваканцията ни да продължи два месеца и половина. За мен – три. Две седмици аванс ми стигаше. Щях да се видя със сестра ми, с приятели и колеги. Щях да имам време и да търся кола под наем на сметка.
Тръгвам и пристигам. Тоя, оня, това, онова, тук, там и едната седмица мина. Кола търсих във всички агенции за даване на коли под наем. На всички давам едни и същи условия, че да мога да сравнявам ябълки с ябълки. Условията са, времетраене – десет седмици, неограничен километраж и средна по размер кола. Те са или малка, или седна или голяма. Средните са горе-долу с обем на двигателя около три литра. Най-евтината цена дойде някъде към $3,600. Това не са малко пари. Очаквах да бъде по-евтино, но не би. Тогава ми мина през акъла, че за тия пари аз бих могъл да купя кола на старо, да си направя обиколката, да я продам и да ми останат пари. Сетих се за Питър. Обаждам му се по телефона.
- Питър, от кога не съм те виждал? Можеш ли да ми отделиш време? Искам да те изведа на вечеря.
- Ник, това ти ли си? Къде се загуби?
- Отдели ми време за вечеря и ще ти разправям, пък може и сделка да направим.
- За тебе винаги!
Питър е женен за корейка. Беше женен за иранка, но нещо не се разбираха. Той искаше да прогресира, докато жена му и майка й, само дуднеха зад гърба му и не бяха съгласни на никакъв прогрес. За какво му бил прогрес? Не му ли е хубаво както е?
Не му ли е, ама излезе че не му е. Докато беше женен за иранката, нито един път не ме покани, да се запозная с жена му. Махни ги вика, покрили са се с тези черни забрадки, не можеш да им видиш лицата. Изобщо не искат да научат поне малко английски. Само ме дърпат назад във времето. Ще ги разкарам. Не мога така. И взе че ги разкара. Какво стана с тях, не знам. Нито го питам. Той ако иска, ще ми каже. За да не ми казва, значи не иска.
Но, да се върна по-назад, когато се запознах с Питър. По това време аз имах магазин. Продавах авто части. Той също имаше магазин. Продаваше фото апарати и фото атрибути разни. Магазините ни бяха близо един до друг. На няма и 50 метра. Един ден, дойде да си купи части за колата. Случих се отпред. Направо си протегна ръката към мен и каза “Аз съм Питър. Магазинът за фотоапарати, малко по-надолу е мой. Приятно ми е да се запознаем. Мини някой път към магазина ми да поговорим. Така се запознахме. Минах да видя магазина му. Поговорихме. След време продаде си магазина и отвори малко местенце за продажба на автомобили на старо, с работилничка. Започна редовно да купува части от мен. Станахме още по-близки. В последствие, закупи по-голямо място и бизнеса му тръгна още по-добре. Аз обаче, имах други планове за себе си. Един ден, пак така, извиках го на вечеря и му казах, че затварям бизнеса си. Съжалявам да го загубя като клиент, но се налага. Щях да заминавам за Саудитска Арабия. Бяха ми предложили контракт на който не можех да откажа. След контракта (две години) правих сметка да прекъсна всякаква работа и да се върна в България. Първоначално, само временно. Ако ми хареса, за постоянно. Още не бях женен по това време. Говоря за ’90 година.
Извеждам го Питър на вечеря. Разговаряме за бизнеса, за семействата. Минали са години. Има какво да си кажем. Дойде и ред на настоящия ми проблем. Направо му казах, че ми трябва здрава кола за три месеца, за яко пътуване и да издържи, но не искам да харча много пари за нея. Питър се ухили и вика, егати късметлията си, имам на разположение точно кола за теб. Не искам да ти казвам каква е колата. Утре като дойдеш, ще я видиш на място. Ако ти хареса, даваш ми хиляда долара и я взимаш. Изнудих го. Каза ми. Колата е Буик Електра, ’67 година модел, бяла, много запазена, през цялото време е стояла в гараж а през последните петнадесет години не е била карана. Губи охладителна течност и прегрява. Собственикът се е опитал да я оправя на няколко пъти. Всеки път е плащал по $500-$600 долара и все тая. От петнадесет години не я е пипал. Наскоро му притрябвала кола. Закарал колата си до дилъра за нови Буици, оставил я там и си купил нова. От дилъра за нови автомобили, обадили се на Питър, ако иска да купи стария Буик и той го купил, щото изглеждал като нов. Щял да го поправи и да го продаде. Точно в този момент идвам аз. И ето, предлага ми го.
На другия ден, още сутринта, цъфнах при Питър. Показа ми колата. Лелеее, ми тя като съвсем нова! Вдигнах й капака. Мотора – чист. Няма масла, няма боклуци, мръсотия. Питър завъртя ключа. Запали като барут. Мотора – неподвижен. Изобщо не се поклаща, не трепери. Повече не ме интересуваше. Каквото и да й беше, щях да го оправя. Десет години бях в този бизнес. Все съм научил нещо. Питър ме предупреди, колата има нужда от нови гуми. На старите бяха излезли мехури. От стоене, пластовете им са започнали да се разлепят. Няма проблем. Направих си бърза сметка. Нямаше да ми струва повече от хиляда долара да я приведа в изряден вид. Тоя вид мотори са вечни. Седем литров двигател! Обикновено трансмисиите им свършват между 250 и 300 хиляди километра, но тази беше само на 80,000 (милите ги превръщам в километри за по лесна представа). Това са ниско оборотни мотори. На две хиляди оборота, колата върви със 100-120 км/час. В Чикаго, един таксиметров шофьор беше навъртял на кадилака си един милион МИЛИ (1,600,000 км) без основен ремонт. Та, ето какво ми продаваше Питър. Един почти съвсем нов Буик, на тридесет и две години, с който щях да обикалям Америка със жена си. Такива коли вече нямаше на пазара. Нито нови, нито стари. В Калифорния, щата плащаше $500 долара на всеки собственик на такъв автомобил, за да го претопят. Каква рядка възможност имах, да се върна във времето на моето “детство” в Америка, да покажа на жена си какви коли карахме тогава и да обиколим цяла Америка с такава кола заедно! Страхотно! Чак не беше за вярване.
Питър, взимам колата!
- Не бързай! Вземи я с теб. Виж какво й е. Тогава. Давам ти една седмица. След това, или ми я плати, или ми я върни.
Не можех да искам повече. Даде ми временни номера и се понесох към къщи. Щях да разбера от къде изтича охладителна течност, да подменя каквото трябва и да й направя един пробег. Източих й антифриза и я напълних с вода. При сестра ми имах оставени разни инструменти, от времето когато имах магазина за авточасти. Вместо да сложа капачката на радиатора, сложих друга капачка, вързана с ръчна помпа, с манометър. Запонах да помпам, да вдигна налягането в системата. Очаквах да процърцори от семеринга на водната помпа или някой маркуч да има малка дупчица, от която тече само при високо налягане. Не би. Като вдигнах налягането, мотора започна да шурти от всякъде. Наведох се да видя. Цвъртеше от всички метални тапи на блока. Тези тапи служат да предпазят мотора от спукване, в случай на замръзване на охладителната течност. При замръзване, ледът като се разширява, избутва тапите навън. Ако не са те, мотора се пука и трябва да се хвърли. Тия тапи са останали от времето, когато за охладителна течност не са имали друго освен вода. Вече няма такава опасност, но тапите са още там. Служат само да създават проблеми. В случая, бяха ръждясали, изпускаха охладителна течност и мотора прегрява.
Накратко (вече), оправих колата, смених й всичките гуми, смених двата ауспуха и всичките тръби от мотора до края, че бяха целите на дупки и стана кола за чудо и приказ. Вътре беше с черна копринена тапицерия. Никъде нямаше изцапано, никъде нямаше скъсано или протрито. Измих я, лъснах я, направих й пробега, всичко си беше както трябва и зачаках жена си.
Багажника беше толкова голям, че можех да хвана шест големи куфара. Защо са правили колите толкова големи, кой ги знае. Обикновено ги ползват да ходят с тях на работа и да пазаруват, за което и кола на половината на тази ще свърши работа. Какви времена са били! Спомням си, бензинът струваше по 25 цента галона. А един галон е близо четири литра. Преди мен е струвал и по-евтино. При тези условия, кой ще ти пести бензин?! Седем литровите мотори не са и най-големите. Кадилак Елдорадо например, имаше осем литров двигател. По литър на цилиндър. С такава кола можеш да дърпаш натоварен камион на буксир. Няма да го усети. По това време имаше каравани с по две оси. Колата – шест метра и кусур. Като прибавиш и караваната, става по-дълга от най-големите рейсове. Както и да е. Купих най-голямото “Иглу”, което можах да намеря в супермаркета, с кранче за изцеждане на водата от разтопения лед. През лятото, всяка бензиностанция продава лед на кубчета. Имат по един или два фризера, отвън, до входа и продават кубчетата лед в найлонови пликове. Всички са един размер – един галон ледени кубчета. Първоначално купувам два такива плика. Тресна ги в земята да се разлепят кубчетата, късам найлона и пълня иглуто. От там нататък, изцеждам разтопената вода и допълвам с лед.
Жена ми дойде. Посрещнах я на летището и я закарах в къщи. Почина си от пътуването няколко дни и взехме да стягаме багажа за дългия път. Два куфара и иглуто. Багажника остана полу празен. Нагласихме си сандвичи за из път, заредихме се със напитки. Жена ми не тръгва на такъв дълъг път без литър уиски с нея. Аз не бих се сетил. Тя не би забравила. За вечер, преди лягане. Когато уж сме уморени от дълъг път. Какво ти уморени. От какво да се уморим? Нито вятър ни духа, нито ни е шумно, нито ни е горещо. Все едно си си седнал в хола, държиш кормило в ръка и гледаш филм на широк екран.
Тръгнахме. Ооопс, забравихме тъмни очила. Аз за очи, тя – за глава. Преди още да бяхме излезли от града, отбихме се до един магазин да вземем и очила, за очи и за глава. Така нагласени, вече нямахме пречка. Взехме десятката и отцепихме на запад. Викам й на жена ми, до като излезнем от Тексас, ще ти призлее. Тоя щат няма край на шир и длъж. Ако влизаш в Тексас от Луизиана, по същата тази десетка (шосе номер 10), отнема между шест и седем часа да стигнеш до Хюстън. След това още поне дванадесет часа, да стигнеш Ел Пасо, което е на границата със щата Ново Мексико. И през цялото време, равно. По терена няма една гънка, човек да изкачи хълм с колата, за малко разнообразие поне. Караш на запад. На стотина метра разстояние в дясно, ж.п.линия. Някой път, като се заниже влак, от единият хоризонт до другия. Ако си нямаш работа, брой вагони. Обикновено влаковете на Санта Фе движат по тая линия. Никога пътнически! Само товарни! Поне аз не съм засичал пътнически влакове а съм минавал не един път.
Понеже тръгнахме късно, не можахме да стигнем Ел Пасо. Спряхме пред някакво мотелче преди това. Отворихме сандвичи, отворихме и по нещо газирано. Слънцето беше залязло, но все още беше светло. Ударихме му и по едно уиски. Жена ми го пие само с лед. Аз със сода и лед. Така съм свикнал. Пуснахме телевизия. На такива задръстени места, обикновено има не повече от пет - шест канала. Нищо интересно. Единственото хубаво нещо по телевизията беше прогнозата за времето. Даваха я на всеки час. Следващият ден обещаваше да бъде хубав.
На сутринта - душ, преобличане, закуска, прибиране на багаж, занасяне на ключовете от стаята и обратно на път. Бърза работа – никаква. Към десет сутринта бяхме в Ел Пасо. Всичките им магазини бяха от двете страни на пътя, зад огромни, открити паркинги, за хиляди автомобили. Рио Гранде минава от там. Навремето, като младеж, бях чел Тигърът от Рио Гранде. Съвсем по друг начин си представях Рио Гранде тогава. Представях си джунгла. Конници едвам се провират по някакви тесни пътеки и естествено – тигри. Глупости на търкалета. Тигри – през крив макарон. Няма. Освен това, няма и растителност. В града има засадени палми и храсти разни, но излезнеш ли извън – нищо братче. Голи чукари. Тревичка няма за цяр. Северно Ново Мексико е друго нещо. Там има и планини и гори. Но долу, в най-южната част – жива пустиня, която продължава през целия щат, минава през Аризона и стига чак до Калифорния. Точно през тия места, емигранти от цяла южна Америка, опитват късмета си, да влезнат в САЩ. Стотици и хиляди намират смъртта си в тази пустиня, преди още да стигнат границата. Това всяка година. А иначе, и те са хора. Оставили семейства, жени, деца. Да постигнат нещо повече! Много от тях идват само за сезона. Да берат плодове или зеленчуци за нищо пари на ден и със спестеното да се върнат при семействата си. Спят във фургони, на полето, на жегата, като сардели, един до друг. Работят по цял ден и пак във фургона. Не ми се мисли.
Пристигнахме във Феникс в следобедните часове. Обадихме се на приятелите по телефона. Бях взел безжичния на сестра ми. Обадих се на телефонната компания и си уредих срещу $90 на месец да имам право на почти неограничен брой часове разговори, от всички щати на страната. На такъв дълъг път, телефон си трябва. Всичко може да стане. Ако не, щях да си поръчам телефон под наем. Една компания от Флорида предлага такава услуга. Изпращат телефона с бърза поща. Пристига на следващия ден. Само че взимат по $2 на минута разговор. Скъпо! Важното е, че услугата я има. Говориш само ако се наложи и говориш бързо. Това е. Та, обадихме се, чухме се, получихме инструкции как да стигнем до тях и малко след това имаше ръкостискания, прегръдки и целувки. Оставихме жените да си говорят, а ние двамата излезнахме да потърсим хотел наблизо. Само на две преки от тях имаше два хотела. Единият беше Мариот а другия – Холидей Ин. Проверих и двата. Мариот беше по на сметка. През седмицата предлагаха стаите само за $40 на ден, докато в другият бяха по $60. Освен това, стаите в същност бяха като малки апартаменти. Имаха миниатюрна кухничка, кът с бюро и връзка с ЛАН (локална мрежа за интернет). Хотела си имаше собствен сървър, вързан с интернет през цялото време. Цената беше четири долара и половина на денонощие. Ядва се. Веднага си извадих лаптопа и го курдисах отгоре. Обикновено стаите в Мариот вървят между $80 и $100 на такова място. Имахме късмет, че случихме промоция. Бяхме решили да останем във Феникс цяла седмица. Аз имах мой стар приятел, още от ученическите ми години, който живееше там. Щяхме да се обадим и на него, да го видим какво прави. Имаше собствена рекламна агенция. Беше добър художник. Още от Чикаго, харесва го един евреин и го взима за партньор. Работят заедно дълги години. Накрая, евреина остарява, оттегля се от бизнеса и продава частта си на приятелят ми. Така става собственик на рекламната агенция. Беше тежкар. Караше само Ягуар и не можеше да се отърве от проблеми. Един път мотора на колата му запича точно когато е по средата на Мъртвата долина. Щял да пукне от жега докато дойде сервиз да му изтегли колата. Дори това не го разколебава. Пак Ягуар купува. Гъзар до дупка! Ето го и него:
През уикенда, решихме да излезнем с приятелите на жена ми. Те бяха и мои, щото се познавахме още от България. Били сме си на гости не един път, но, за да не споменавам имена, остават като приятелите на жена ми. Решихме да се запилеем на север, към Пейсън. Това е разкошно кътче в този щат, само на час и нещо път от Феникс, където има десетина езера, гори до където виждат очите и въобще, прохладно място за отдих. Стегнахме се за два дни престой там, с преспиване. Взехме няколко въдици, че приятелят – голям рибар. Снимката, която съм извадил да покажа, е от там. Тримата са седнали на края на една скала. Зад скалата – пропаст. На такава геоложкa формация, в Америка й викат Continental divide. Тази скала е част от дълга скална маса, която продължава с километри. От едната страна, нивото на земята е със стотина метра по-ниско, отколкото от другата страна. Какви са били тия размествания назад във времето, дето са причинили тази разлика в нивата! Било е някаква страхотия. Нищо и никакво земетресение кара хората да настръхват, без разместване на земни пластове, а представям си какво е било тогава. Само заради тази снимка ви пиша всичко това за Аризона. Иначе, Аризона щях да я подмина в разказа си. Все едно че я няма.
Тримата са седнали на една скала
Тоя разказ нещо взе да ме изнервя. Навлизам в пета страница а още не съм стигнал до Калифорния. Затова, ще му ударя контрата тука. Утре ще го продължа. Тамън от написаното до тук, ще знаете дали си заслужава да четете продължението.
За съжаление този разказ съм забравил да го продължа и останал недописан.
Като тръгнах да препрочитам разказа установих че не само няма продължение ами съм размесил двете обиколки на САЩ. Едната от ‘95та година и втората от ‘99та година. Започнал съм с закупуването на колата през ‘95та година, след което продължавам описанието от пътуването през ‘99та година. И това е станало преди години, когато съм решил да напиша разказа. Представям си, че объркването ми става заради това, че и двете пътувания ги правя със жена ми. Правим ги с една и съща кола и заповаме пътуването по един и същ начин, тръгвайки на запад по магистрала номер 10.
Все пак, не може да започна разказа си с намерение да пиша за Секвоя Национален Парк и след това да го завърша без изобщо да го спомена и да не покажа нито една снимка на секвоите от парка.
Ако снимките не са ви интересни, вижте поне тази снимка на дървото кръстено Генерал Шерман. То не е най-високото, нито е най-старото, но е най-обемистото дърво на света. Данните му са описани на снимката и са главозамайващи. Вижте сами.
От лесничеите научихме, че дълги години са пазили дърветата от пожари. Високи са и привличат светкавиците. Впоследствие са разбрали, че не правят услуга на дърветата. Пожарите не ги унищожават а ги подмладяват. Обгореното дърво на мястото на обгарянето започва бързо да се възстановява и след време се възстановява напълно без да остане следа от обгарянето. Кората им е дебела и е като твърда гъба. Понеже растат на място където ежедневно вали дъжд, кората им е наквасена с вода. Ако я натиснеш с длан, вода се изцежда и потича надолу по дървото. Пожарът евентуално угасва сам и възстановянето на дървото започва. Също така, кората на дървото е кафеникава на цвят, защото съдържа танин, който пък е отрова за всякакъв вид микро организми, което пък предпазва дървото от заболяване. Това е и обяснението за дълголетието на тези дървета.
Следващият парк, който имах намерение да посетим беше Йосемит Национален Парк в сравнителна близост до парка на секвоите. Там си спомням че имаше толкова дълга опашка от коли чакащи да влезнат в парка, че се отказах. Направих няколко снимки, обърнах колата в обратната посока и се изнизах.
Снимки от парка Йосемит.
Нямам търпение за повече. Съжалявам. Пък и тези от вас, които са стигнали до тук и без това са вече доста изнервени.
\"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш\"Редактирано от Pollyanna33556 на 26.04.20 23:19.
|
Недописан пътепис
