Това е мой прах

В някои септемврийски дни небето над Ню Йорк е толкова синьо, колкото викторианската престилка на Алиса в страната на чудесата. Онзи вторник беше такъв ден. Нюйоркчани се събудиха с всичките си обичайни любовни, парични, имотни грижи и тогава ни бе напомнено - с едно внезапно просветнало оранжево кълбо - това, за което истински си струва да мислим.

Малко преди девет и малко след девет в една делнична утрин два отвлечени самолета се врязаха в двойния фалос - символ на Световния търговски център, отнеха девствеността ни и ни дадоха да разберем колко уязвими сме в действителност. Оттогава целият Ню Йорк, който оцеля след катастрофата, е замаян, вцепенен, призрачно тих. От прозореца ми на 27 етаж на 69-а улица все още виждам жълти димни изпарения, там където беше Световният търговски център.

По улиците на север и в средната част на града нюйоркчани са мълчаливи, учтиви, готови да помогнат. Не се дават сигнали с клаксони, не се ругае на висок глас. Виждат се малко таксита, малко частни коли. Много училища и офиси са затворени, а времето си остава все така прекрасно - така че Централ парк е пълен с хора и кучета, малки деца и родители.

Прогонени от южен Манхатън, следяхме последните новини за тази част на града по телевизията. В деня на удара телефонните линии в Манхатън бяха много несигурни. Мобилните телефони изобщо не функционираха и често дори в радиомрежата не се улавяше нищо.

Останахме по къщите си и се залепихме за телевизорите; но после въпреки всичко не ни свърташе на едно място и намерихме причина да излезем навън. Между призрачните улици на север и яркоконтрастните телевизори, които постоянно повтаряха момента на удара, имаше толкова дълбока разлика.

Първия ден всеки познаваше някого, който едва бе успял да се спаси. При мен беше една млада приятелка, която се спуснала 51 етажа надолу от офиса си в северната кула и така се спасила. Когато говорих с нея, тя все още гледаше на събитията спокойно. Още не беше осъзнала, че можеше да е мъртва, ако се беше забавила само пет минути. Решителността й я беше спасила. Не беше чакала да я евакуират. Просто тръгнала. Жалко само, че повече хора са били по-малко решителни. Или са останали между по-високите етажи. Или, в някои ужасни случаи, са им били дадени инструкции да се върнат в офисите си.

На втория ден повечето нюйоркчани познаваха някого, който не се беше върнал вкъщи. Телевизионните новини бяха пълни с истории за роднини, които кръстосваха града от една болница до друга да търсят близките си. Тези от нас, на които засега им бе спестено такова пълно сразяване на живота, също скитахме някак безцелно. Опитвахме се да бъдем полезни, като се нареждахме на безкрайните опашки за кръводаряване, записвахме се доброволно, ако притежавахме медицински познания или просто се лутахме, за да убием времето.

И на третия ден стреснато множество излезли извън себе си нюйоркчани все още кръстосваше града. Всеки от нас имаше физиономия като от музея на восъчните фигури. Истинският шок е този, че войната бе връхлетяла нашия бряг. Не можехме да го проумеем. Като че ли Бог ни беше гарантирал имунитет. Всички тези кули, извисяващи се в небето - щяхме ли да ги построим, ако мислехме, че сме уязвими?

Нюйоркчани смятат, че са абонирани за небесния шанс, доколкото могат да си го позволят. Небесният шанс изключва възможността за тероризъм. Миналата пролет под Ийст ривър имаше земетресение, което разтърси и небостъргача, в който живея. Погледнато назад ми изглежда като предзнаменование. Нюйоркчани притежават известно безгрижие, от което предпазливите европейци са възхитени. Безгрижието идва оттам, че живеем в страна, която никога не е била опустошавана от война и не вярва, че войната може да прекоси Атлантика.

На 11 септември загубихме това безгрижие. Присъединихме се към уязвимата човешка раса. Тази промяна започна да прониква в съзнанието ни, когато пелената на жълтия пушек започна да прониква в костите ни. Можехме да помиришем димящия град.

До сряда вечерта на всички в Манхатън им горяха очите. Жълтият пушек бе отвян на север, за да напомня на жителите на Ъпър ийст сайд, че войната е дошла в къщите им. Танкове и военни камиони буботеха нагоре по Пето авеню.

Небето бе призрачно тихо, освен няколко бойни самолета, които кръжаха над нас, когато вече нямаше какво да се изпълнява. Кметът поръча на правителството сакове за труповете, макар да знаеше, че труповете, с които искаше да ги напълни, може би никога нямаше да бъдат намерени.

Никой, който е пътувал из Америка със самолет, няма да се учуди, че са отвлечени едновременно четири самолета. Нашите мерки за сигурност на полетите са смехотворни. Най-зле платените работници, често без знания на чужди езици и с минимално образование, поставяха на гостите по няколко въпроса, сравняваха снимката и възможно най-бързо ги препращаха с комплименти по-нататък.

Ако EIAL контролираше чековете ни за сигурност на полета, сигурно нямаше да има отвличания. Пасажерите биха били разпитвани от образовани специалисти по сигурността. Между пилотската кабина и местата на пасажерите би имало бронирана врата и на пилотите щеше да бъде най-строго забранено да я отварят дори при извънредни обстоятелства. Нямаше сигурността на пасажерите да е оставена единствено в техни ръце. В самолетите щеше да има дежурство. Всичко това щеше да бъде свързано с разходи, но също така щеше да означава промяна в нагласата.

Не съм сигурна, че американците са в състояние да променят нагласата си. Между нашия култ към равносметката и нарцистичната религия ала Франк Синатра "Аз-да-съм-си-аз" ние очакваме, че ще победим, защото винаги сме побеждавали. Съпротивляваме се на перспективата да станем параноици. Но може би параноята е необходима в един свят с тероризъм.

Междувременно в Ню Йорк човек има чувството, че американският алтруизъм и невинност по-скоро са се увеличили, отколкото са намалели. Кафенета и деликатесни магазини изпращат безплатна храна до кръвните банки за сътрудниците и кръводарителите. Един магазин, който продава маратонки, раздаде безплатно обувки на жените. Хората се боричкат да се запишат като доброволци в спасителните групи. Изглежда, никой не заключва жилището си и не отпрашва с куфарите за Канада. Реагираме на бедственото положение като ставаме повече самите себе си. Може би това ще ни погуби.

Междувременно чакаме думите на нашия президент, Джордж Буш, по маймунски стиснал челюсти с надеждата да изглежда по-президентски. Както винаги той се препъва в собствените си думи и завършва с машиналното: God Bless America".

В сравнение с него нюйоркските ни политици са направо речовити. Сенаторката Хилари Клинтън, губернаторът Джордж Патаки и кметът Рудолф Джулиани си свършиха добре и завладяващо работата.

И нещо повече: нюйоркчани се отнасяха изключително добродушно едни към други. Обичайната ни любов-омраза към града се превърна в цялостна и трайна любов. Градът притисна раната на гърдите си. Взаимно ближем раните си, вместо да ги посипваме със сол, както би се очаквало от нюйоркчани. Това е най-странното в Ню Йорк: нюйоркчани наистина обичат ужасния си и непоносим град. Ние така реагирахме на това нападение на острова ни, като че са ни улучили в сърцето.

Даже когато южен Манхатън бе затворен, забранен, обявен за опасен, много от нас не устояха на изкушението да се промъкнат във военното поле, за да видят със собствените си парещи очи огромните кратери, планината от развалини. Като че имахме нужда от доказателство, че не става дума за още един филм за катастрофи.

Беше много по-лошо отколкото го показаха по телевизията. Прахът още се носеше във въздуха, мирисът на пожара беше адски, небето - тъмно. Работниците-спасители все още изглеждаха призрачно зад маските си. Ръцете и лицата им бяха напудрени в сиво - с гипс и азбест. Вдишваха отровата, докато си подаваха напълнени с отломъци кофи, в които имаше прашни строителни материали, огънати метални части и понякога обувка с висок ток.

Мислех за виещите се фигури, обхванати от течната лава в Помпей, мислех за запалителните бомби над Дрезден, за Хирошима и Нагазаки.

И тук изчезнаха хора и никога няма да бъдат намерени. Роднините им ще обикалят от една болница до друга, от една морга до друга и накрая ще се върнат вкъщи, без да знаят как да тъжат. Пожарникарите и полицаите ще престанат да търсят човешки следи, докато не паднат на земята от изтощение. Изведнъж ми се стори цинично да принадлежа към щастливците, които бяха пощадени.

Исках да се промъкна сред развалините и да започна да разчиствам, за да докажа, че съм истинска нюйоркчанка. Исках да се озова в развалините и да намеря някой оцелял или да се разтворя във въздуха. Исках с моите крака да стъпя в тези осиротели обувки.

От години наблюдавам по телевизията катастрофи, без истински да мога да схвана какво е една катастрофа. Сега Виетнам, Руанда и Босна ми влязоха под кожата. Ужасните развалини на Ню Йорк са част от мен. Това е мой прах. Докато го държа в шепите си, знам, че съм смъртна.

Татуирах си часовник и за всичко закъснях...