Изповед
Един-единствен път, жена чаровно-сладка,
ръка в дланта ми сложи ти,
но в моята душа ( по-мрачна от загадка)
все още споменът пламти.
Бе късно.И луна сред свода гол проблясна
като излъскан стар медал.
Обливаше нощта тържествена и ясна
Париж - безгрижен сън заспал.
Под пътните врати, край зданията стари
зовяха котки с жален глас -
нащрек! Или без шум по лунни тротоари
вървяха като сенки с нас.
Разкрехна се цветът на близостта минутна,
но в миг ти всичко помрачи -
от теб , от твойта гръд , където - златна лютня -
звънтяха весели лъчи,
от теб - като тръба игрива и сияйна,
вестяща идващия ден -
един печален глас на изтървана тайна
изтръгна се зашеметен:
дете недъгаво , уплашено , без сили
(за цялото семейство срам),
което в стар зимник от хората са крили,
но е избягало оттам.
Мой беден Ангел , той - гласът ти - пя унило:
"Как е несигурен светът
и хорските злини под пластове червило
лицето само си менят.
Какъв банален труд - да си жена красива !
И аз това тегло познах :
танцьорката така безгрижно се извива -
пред всички ! - със заучен смях.
Градеж върху сърца - о, глупост непозната !
Любов , измами , красота -
подбира ги Смъртта и хвърля ги в торбата,
и връща ги на Вечността !"
Все тъй си спомням аз - покой, сразена вяра,
луната с грейното лице
и тази изповед ужасна пред олтара
на моето сърце.
...субективна обективизация на реалността ?...
|